В този тягостен момент не бях в настроение да се радвам на това. По-късно със задоволство установих, че през този прозорец, когато беше отворен, проникваше нежен и свеж ветрец, който смекчаваше непоносимата горещина. Това бе истински балсам при въздуха, който трябваше да се диша тук горе, особено през горещото лято.

Неподвижен като статуя, седях в моето кресло и очаквах бурята. И все пак не чувствувах никак страх. Парализираше ме само съкрушителната мисъл, че всички усилия и планове бяха загубени. Въпреки това не чувствувах разкаяние, а само съжаление. Единствената утеха беше да не мисля за бъдещето.

Когато отправих мислите си към бога, не можех да гледам на новото нещастие, което ме постигна, освен като наказание, което сам Бог ми изпращаше, задето не бях избягал, след като средствата за това бяха готови. Впрочем, макар и да признавах, че бих могъл да се изплъзна три дни по-рано, все пак наказанието ми се виждаше твърде строго, понеже бях отложил изпълнението на плана си от предпазливост, а струваше ми се, че това заслужава по-скоро награда, защото ако бях последвал и търпението си, то бих пренебрегнал всички опасности. По разумни причини бях отложил бягството си за 27 август, за да се действува против този разум, би било необходимо едно откровение, а дотолкова луд още не ме бе направила книгата на Мария д’Аграда.

Глава тридесета

Подземните затвори. Отмъщението на Лоренцо. Размяна на писма със затворника отец Балби, с когото уговарям моето бягство. Как Балби получи моето желязо. Нов долен тип за съкилийник.

Намирах се в това състояние, изпълнен с плахо очакване и отчаяние, когато двама полицаи ми донесоха леглото. Те се отдалечиха веднага, за да донесат останалото, но минаха повече от два часа, преди да видя отново някого, макар, че вратата на моята нова килия бе оставена отворена. Това забавяне не бе естествено и през главата ми минаха хиляди мисли. Все пак не можах да дойда до определено мнение. Знаех само, че трябваше да се страхувам от всичко и тази увереност ми даде повод да събера всичките си сили, за да дойда в едно състояние на спокойствие, което ме въоръжи за съпротива срещу всяко нещастие.

Освен оловните килии и кватрото, държавните инквизитори разполагат още с деветнадесет ужасни килии. Те се намират в самия дворец на дожите, под земята и са отвратителни дупки за такива нещастници, които инквизиторите не желаят да осъдят на смърт, макар поради престъпленията си да изглеждат достойни за такова наказание.

Всички съдии и властелини на земята винаги са мислили, че оказват голяма милост на известни престъпници, като им подаряват живота, докато действията им са заслужили смъртта. Но често мигновената смъртна болка се заменя с едно положение, което е само непрекъснато страдание и затова по-лошо от смъртта. От религиозна и философска гледна точка тази замяна на наказанието може да се смята като милост само тогава, когато и нещастникът, комуто е отредена, я счита за такава, но престъпникът бива питан много рядко и така привидната милост се изражда често в истинска несправедливост.

Тези подземни килии са истински гробове, но ги наричат кладенци, защото морската вода в тях стои винаги на две стъпки височина. Тя прониква през същата решетка, през която те получават малко светлина. Решетъчният прозорец е висок само една стъпка в квадрат. Ако нещастният затворник, прокълнат да живее в тези мръсни клоаки, не желае да прави постоянно солена баня, то той трябва да седи през целия ден върху един станок, на който е поставен сламеник, и който му служи също и за долап. Сутрин му дават една кана вода, рядка супа и порция черен хляб, който той трябва да изяде веднага, за да не стане плячка на големите водни плъхове, които гъмжат в тези отвратителни подземия. Обикновено нещастниците, които биват затворени в кладенците, са осъдени до живот, и понякога се случва някой да достигне до дълбока старост. Един престъпник, който умря в кладенеца, когато аз бях под оловните покриви, беше прекарал тридесет и седем години в него, а е бил на четиридесет и четири години, когато го затворили. Тъй като сигурно е бил убеден, че е заслужил смъртта, той може би е считал замяната на наказанието за милост, защото има хора, които се страхуват само от смъртта. Видях в Шиленберг231 в Моравия още по-ужасни тъмници, в тях затваряха от милосърдие престъпници, които бяха осъдени на смърт, и никога никой не е могъл да издържи там една година. Какво милосърдие!

Докато чаках тези два убийствени дълги часа, през ума ми минаваха най-мрачни мисли и аз си представих всевъзможни нещастия. Естествено, въобразих си също, че ще ме хвърлят в една от тези ужасни дупки, в които нещастникът се подхранва само с измамни надежди и изпада също така в безразсъден панически ужас. Трибуналът, който разпорежда от покрива до подземията на двореца, бе в състояние да изпрати онзи, който се е опитал да се отърве от чистилището, сега пак в ада.

Най-сетне чух някакви стъпки и скоро видях пред себе си Лоренцо. Лицето му бе съвсем разкривено от яд. Пускаше пяна от ярост и псуваше Бога и всички светии. Заповяда ми да му предам теслата и инструментите, с които съм пробил пода и да му назова полицая, който ми ги е доставил. Отговорих му съвсем хладнокръвно и без да се вълнувам, че не зная за какво говори. При този отговор той заповяда да ме претърсят, но аз се изправих с решително изражение, съблякох се сам съвършено гол и извиках заплашително на негодниците: „Изпълнете дълга си! Но да не си е позволил някой да ме докосне!“

Претърсиха дюшеците ми, изсипаха сламеника и опипаха подплатата на креслото ми. Не намериха нищо.

— Не искате да ми кажете къде са инструментите, с които сте направили дупката, но ще се намерят средства да ви накарат да проговорите!

— Ако е вярно, че съм направил някъде дупка, то ще кажа, че сам вие сте ми дал инструментите за това и че съм ви върнал всичко.

Тази заплаха извика одобрителна усмивка у слугите, които бяха с него и които той навярно бе обидил с нещо. Той тропна с крак, заскуба си косите и изтича навън като обезумял. Неговите хора се върнаха отново и ми донесоха всичките неща, с изключение на камъка и лампата. След като бе заключил килията ми, той затвори и двата прозореца, през които получавах малко въздух. По такъв начин се видях затворен в едно тясно помещение, където не можех да получа отникъде дори и малко въздух. Но на това не отдадох голямо внимание, тъй като признавам бях на мнение, че се бях отървал леко. Лоренцо беше стар опитен тъмничар, въпреки това за щастие не се досети да обърне моето кресло. Така все още имах моя кол и благодарях на провидението за това, понеже все още вярвах, че трябва да го смятам за инструмент на щастието, който рано или късно щеше да ми възвърне свободата.

През цялата нощ не можах да затворя очи, отчасти поради горещината, отчасти поради изживяното вълнение. Призори дойде Лоренцо и ми донесе невъзможно вино и вода, която никой не би могъл да пие. Подобно бе и всичко останало. Салатата беше изсъхнала, месото миришеше, а хлябът беше по-твърд от корабен сухар. Той нареди да се почисти стаята ми и когато го попитах кога ще се отвори прозореца, престори се на глух. Но един полицай започна да чука с желязна пръчка навсякъде по стените и по пода, особено под леглото. Аз наблюдавах всичко това с невъзмутимо изражение. При това не пропуснах да забележа, че полицаят не почука по тавана, и си казах, че по този път ще трябва да напусна този ад. Все пак, за да мога да изпълня този план, трябваше да изчакам, докато настъпят условия, които не зависеха от мен, защото не биваше да направя нещо, което бе изложено на погледа на Лоренцо. Килията бе съвсем нова и най-малката драскотина би била забелязана веднага от моите пазачи.

Прекарах един ужасен ден, понеже жегата беше задушаваща и освен това донесените ми хранителни продукти съвсем не можеха да се ядат. Потенето и липсата на храни ме направиха толкова слаб, че не можех нито да чета, нито да се разхождам. На следния ден получих също такова ядене. Дръпнах се ужасен назад от миризмата на разложено, която издаваше телешкото месо, което негодникът ми донесе.

— Да не си получил заповед — извиках аз — да ме оставиш да умра от глад и жега?

Той не отговори и заключи отново килията ми. На третия ден същото. Поисках молив и хартия, за да пиша на секретаря. Никакъв отговор.

Отчаян, изядох супата и малко хляб, натопен в кипърско вино. Реших да събера сили, за да мога да си отмъстя на следния ден на Лоренцо. Исках да забия кола си в гърлото му. В моята ярост не виждах никаква друга възможност. Нощта ме успокои и когато слугата на палача се появи на следния ден, се задоволих да му кажа, че ще го убия, щом бъда отново свободен. Той се засмя само на заплахата ми и излезе, без да продума.

Започнах да вярвам, че той постъпва така по заповед на секретаря, комуто, вероятно, бе доложил всичко. Не знаех какво трябваше да правя. Търпението се бореше с отчаянието ми. Положението ми бе ужасно, чувствувах, че ще се съсипя от изтощение. На осмия ден, най-сетне, яростта ме подлуди. С гърмящ глас го нарекох в присъствието на един полицай подъл палач и му заповядах да даде сметка за парите ми. Той ми отговори кратко, че ще получа сметката на другия ден. Когато си тръгваше, взех ведрото с нечистотиите и се престорих, че искам да го излея в коридора. Той обаче ме изпревари и заповяда на един от полицаите да ми отнеме ведрото. За да изчезне миризмата, която се бе разнесла из коридора, той отвори един прозорец, но го затвори веднага, щом коридорът бе очистен и аз останах въпреки виковете си във вонящ въздух. Яростта ми се уталожи на следващия ден, когато го видях, защото преди да ми представи сметката, той ми даде една пълна с лимони кошница, която господин де Брагадино ми изпращаше, голяма бутилка вода, която изглеждаше да е добра, и един апетитен печен петел. Освен това, един от полицаите отвори и двата прозореца. Когато ми представи сметката, аз хвърлих само един поглед върху общата сума и му казах да даде остатъка на жена си, с изключение на една цехина. Последната заповядах да даде на полицаите, които ми услужваха заедно с него. Тази малка щедрост спечели отново сърцата на бедните дяволи, които ми благодариха много усърдно.