След тези думи той ми даде опрощението и ме остави. Залових се на работа и прегледах в календара всички светци.

Йезуитът беше изповедник на стария сенатор Фламинио Корнер, който тогава беше държавен инквизитор. Старият господин беше известен писател, голям политик, много набожен и автор на поучителни книги и аскетични творби на латински език. Неговото име бе неопетнено.

И тъй, понеже бях узнал, че щях да напусна затвора в деня на моя светец покровител и понеже можех да приема, че йезуитът, който ми съобщи това, го знаеше от сигурен източник, то се зарадвах преди всичко, задето имах светец покровител. Но кой е той се питах. Това не би могъл да ми каже и самият йезуит. Сан Якоб от Компо-Стела, чието име носех, не можеше да бъде, защото точно в деня на този светец месер-гранде бе разбил вратата ми. Взех календара и намерих като следващ светец свети Георги, който се ползва с известна слава, но за когото никога не бях мислил. Спрях се на свети Марко, чийто празник се падаше на двадесет и пети през месеца, и за чието покровителство като венецианец, можех да претендирам. Отправих към него молитвите си, но напразно, тъй като неговият празник отмина, а аз бях все още затворен. Сега си избрах свети Якоб, брата на Исус Христос, който е преди свети Филип, но се видях отново измамен. Тогава се обърнах към свети Антоний, който, както се казва в Падуа, прави дневно по тринадесет чудеса. За мен той не направа нито едно. Така минавах от един към друг и незабелязано привикнах да се надявам на покровителството на светиите само по начина, по който се надяваме на всичко, което желаем. Накрая престанах да им вярвам и оказах истинско доверие само на моя свят кол и на силата на моите ръце. Впрочем, предсказанието на йезуита се сбъдна, защото напуснах оловните килии в Деня на всички светии и знаех положително, че ако някой от тях беше мой защитник, то се намираше между тези, в чест на които е определен празникът.

Четиридесет дни след Великден ме освободиха от моя досаден израилтянин. Вместо да си отиде вкъщи, нещастникът бе изпратен за две години в кватро, когато го освободиха оттам, той се установи в Триест, където остана до края на живота си.

Щом останах сам, се залових усърдно на работа. Трябваше да бързам, защото постоянно се страхувах, че ще ми изпратят някой нов гост, който ще е също така непоносим, както евреинът, и ще поиска да се мете. Отместих леглото си настрана, запалих лампата и се прострях на пода, държах кола в ръка, а до мен стоеше една кърпа, за да поема стърготините от пода. Трябваше да разруша дъските, като забивам в тях върха на моя инструмент. Парчетата, които отцепвах, бяха отначало като пшенично зърно, но скоро станаха по-големи. Дъската беше от бориково дърво, широка шестнадесет цола. Започнах работата си на мястото, където дъската се подпираше до друга и понеже нямаше никакъв пирон или желязна скоба работата вървеше много гладко. След шестчасов труд стегнах кърпата си и я сложих настрана, за да я изпразня на следната сутрин зад купа хартии, който се намираше на тавана. Поставих отново леглото на мястото му и когато на следващия ден изпразних отново кърпата си уверих се, че стърготините не можеха да бъдат забелязани.

На следния ден бях пробил средната дъска, която бе дебела два цола, но под същата намерих втора, която изглеждаше да е от същата направа. В страха си да не получа нови посещения, удвоих усилията си и за три седмици се справих с трите дъски, от които се състоеше подът. Сега обаче реших, че съм загубен, защото стигнах до един пласт от мраморни парчета. Това е обикновеният под на всички венециански къщи с изключение жилищата на бедните, понеже и най-знатните господа предпочитат терацото пред най-красивия паркет. Бях съкрушен, когато видях, че колът ми не прониква в тази слепена маса. Почти щях да се обезкуража напълно, когато се сетих, че според Тит Ливий, Анибал си прокарвал път през Алпите, като накарал да трошат скалите с куки и други оръдия, след като ги размеквали с оцет. Излях в моята дупка една бутилка силен винен оцет, който имах, и било от действието на оцета, било защото си бях отпочинал и вложих повече сили и търпение в работата — видях скоро, че ще преодолея новата трудност. Нямаше нужда да троша мраморните парчета, а само да стривам на прах с острието на инструмента си спойката, която ги съединяваше. Скоро забелязах за голяма моя радост, че главната трудност беше само в горната повърхност. За четири дни цялата мозайка беше разрушена, без върхът на моето желязо да бъде претърпяло каквато и да е повреда.

Под каменния пласт се намираше пак дъска, но бях очаквал това. По мое мнение тя трябваше да бъде последна. Атакувах я с известна трудност, тъй като дупката ми беше дълбока десет цола и управлението на моя кол беше вече твърде неудобно. Хиляда пъти призовавах милосърдието на бога. Свободомислещите, които твърдят, че молитвата не си струва труда, не знаят какво говорят. Аз зная от опит, че ставах винаги много по-силен, след като се бях молил на бога. Това е достатъчно, за да се докаже ползата от молитвата, без разлика, дали увеличаването на силата произлиза непосредствено от бога или само от доверието, което човек има към него.

На 25 юни Република Венеция празнува единствена в целия свят чудноватото появяване на свети Марко под символичната форма на един крал лъв в църквата. Съществува убеждението, че това появяване е станало към края на единадесетото столетие и то показало на висшата мъдрост на управляващия по онова просветно време сенат, че е уместно да се отстрани отсега нататък свети Теодор, който имал вече достатъчно влияние, за да помогне на венецианците в техните експанзивни планове и вместо него да се избере ученикът на свети Петър и на свети Павел. На този ден към три часа следобед лежах по корем, съвсем гол и облян в пот и работех за довършването на моята дупка, до мен стоеше запалената лампа, за да свети при работата. Внезапно чух в смъртна уплаха да изскърцва ключалката на първия коридор и да се отваря вратата. Духнах лампата, оставих кола в дупката, пъхнах в нея кърпата с дървените стърготини и наредих бързо, доколкото можах, леглото си, като хвърлих върху него сламеника и дюшека. След това паднах като мъртъв върху останалите постелки на леглото. В същия миг се отвори вратата на моята килия. Ако беше дошъл две минути по-рано, Лоренцо би ме изненадал. Почти щеше да ме настъпи, когато нададох вик от болка, той отстъпи назад и извика:

— Боже мой, господине, жал ми е наистина за вас, човек се задушава тук като в пещ. Станете и благодарете на бога, който ви изпраща отлична компания! Влезте, влезте, превъзходителство! — каза той на нещастника, който го следваше.

Без да обръща внимание на голотата ми, той пусна да влезе знатния господин, който при вида ми се дръпна ужасен, докато напразно търсех ризата си.

Новодошлият помисли, че е влязъл в ада и извика:

— Къде съм? В каква дупка ме пъхнахте, велики боже! Каква горещина! Каква воня! Кой е тук?

Лоренцо го пусна да излезе и ме помоли да облека една риза и за момент да отида на тавана, до това време лошата миризма, която произлизала от зехтина, щяла да изчезне от килията. Каква изненада за мене да го чуя да казва последните думи! В бързината бях пропуснал да изстискам фитила, след като бях духнал лампата. Понеже Лоренцо не ме попита за това, допуснах, че той вероятно знае всичко и само злощастният евреин е могъл да ме предаде. Как се радвах, че не е могъл да му каже нищо повече!

В този момент почувствувах да изчезва отвращението, което бях изпитвал дотогава към Лоренцо.

След като бях облякъл една риза и върху нея нощната си дреха, излязох и намерих моя нов другар, зает да записва с молив това, което ключарят трябваше да му донесе. Едва погледът му бе паднал върху мене, когато той извика:

— Ах, Казанова!

Познах веднага абат Фенароло от Бресчия, човек на около петдесет години, любезен, богат и обичан от доброто общество. Той ме прегърна и когато му казах, че по-скоро съм очаквал да видя тук цяла Венеция, отколкото него, той не можа да сдържи сълзите си, а също и аз заплаках от вълнение. Когато останахме сами, му казах, че щом му донесат леглото, ще му предложа алкова, но го моля да не приема. После го помолих да не изисква да се мете, причината ще му съобщя по-късно. Той ми обеща да пази всичко в тайна и ми каза, че се считал щастлив, задето са го поставили при мен. После ми каза, че понеже никой не знаел престъплението, заради което съм в оловните килии, всеки искал да го отгатне. Едни твърдели, че съм водач на нова секта, друг, че госпожа Мемо надумала инквизиторите, че съм примамвал синовете й към безбожие, други твърдели, че Антонио Кондулмер, като държавен инквизитор накарал да ме затворят заради смущаване на общественото спокойствие, понеже съм освиркал пиесите на абат Киари и съм възнамерявал да замина в Падуа, за да го убия.

Всички тези обвинения бяха до известна степен обосновани и с това добиваха вид на вероятни, но в основата си те бяха напълно неверни. На религията не отдавах голямо значение, за да занимавам главата си с основаването на нова. Умните синове на добрата госпожа Мемо бяха способни по-скоро да измамят, отколкото да бъдат измамени, а господин Кондулмер би имал много работа, ако би накарал да затворят всички, които освиркват абат Киари.

Надвечер донесоха едно добро легло, хубаво бельо, благоуханна вода, добра вечеря и отлични вина. Абатът заплати обичайния данък, което значи, че не яде нищо. Затова пък аз се нахраних отлично за двама. Щом Лоренцо ни пожела лека нощ и ни заключи, отново чак до следния ден, аз извадих моята лампа, която намерих празна, защото кърпата бе попила всичкото масло. Трябваше да се смея сърдечно, като си представих объркването, което би могло да произлезе, ако кърпата се бе запалила от фитила и бе избухнал пожар. Споделих мислите с моя другар, който също се смя, след това запалих отново моя светилник и ние прекарахме нощта в приятни разговори. Историята на неговото затваряне бе следната: