Това бе една работа, каквато и тираните на Сицилия не бяха измислили.

Дясната ми ръка се бе вдървила толкова, че почти не можех да я движа. Мускулът на палеца на лявата ми ръка бе съвсем разкъсан и представляваше голяма рана — резултат от многобройните мехури, които твърдостта на камъка и продължителността на работата ми бяха причинили. Едва ли може да си представи човек колко болки ми костваше да я довърша.

Бях съвсем горд от делото си, макар че още не бях помислил по какъв начин да го използувам. Първата ми грижа засега бе да скрия инструмента тъй, че и при най-обстойното претърсване да не може да бъде намерен. След като бях обмислял хиляди скривалища, които все не бяха най-добрите, погледът ми падна върху моето кресло и ми се удаде да скрия желязото тъй, че не можеше да възбуди никакво подозрение.

Така провидението ми помогна да направя първата стъпка към едно бягство, което стана достойно за учудване, даже удивително.

Признавам, че се гордея с него. Но не се гордея с успеха, защото щастието взе голямо участие в него, а се гордея, че считах това дело за възможно и че имах смелостта да се заема с него, въпреки всички неблагоприятни изгледи, защото ако плановете ми пропаднеха, положението ми би се влошило извънредно много и възвръщането на свободата ми би станало завинаги невъзможно.

От моето желязо бе станал един кол, който имаше дебелината на бастун за разходка и бе дълъг около двадесет цола. След като бях мислил три или четири дни как бих могъл да го употребя, стори ми се, че най-простото е да пробия една дупка в пода под леглото си.

Бях сигурен, че стаята под моята килия не можеше да бъде друга, освен онази, в която някога бях видял Кавали. Знаех, че тази стая се отваряше всяка сутрин и не се съмнявах, че можех да сляза лесно през една дупка на тавана, като навържа чаршафите си един за друг и ги завържа за крака на леглото. Бих се скрил под голямата маса на трибунала и бих отишъл на сигурно място, преди да могат да ме проследят. Възможно бе обаче в тази зала да стои на пост полицай, но колът щеше да ме освободи бързо от него.

Подът може да бъде двоен или троен. Това би ми създало голямо затруднение, защото моята работа можеше да продължи вероятно два месеца, а как можех да попреча на прислужниците да метат пода? Ако им забраня това, бих възбудил подозрение, толкова повече, че заради бълхите бях поискал от тях да метат всеки ден. Метлата би им издала веднага моята работа. Касаеше се да се намери средство за превъзмогване на тази трудност.

Най-напред забраних метенето, без да изтъкна някаква причина. След осем дни Лоренцо ме запита за това. Казах, че прахът ми пречел, предизвиквал силна кашлица, а някога можело да ми се случи нещо лошо.

— Ще накарам да пръскат пода.

— Това би било още по-лошо, Лоренцо, защото от влагата бих могъл да получа кръвотечение.

Това ми достави спокойствие в продължение на една седмица, след изтичането на това време обаче дангалакът заповяда да изметат. Той нареди да изнесат леглото на тавана и запали една свещ, за да бъде изметено по-грижливо, както каза той. Забелязах, че подозираше нещо, но ми се удаде да остана привидно напълно спокоен. Съвсем не се отказах от плана си, а напротив, мислех още по-усилено върху него. На следващата сутрин си нараних пръста и изцапах цялата си носна кърпичка с кръв. Очаквах Лоренцо в леглото си и щом дойде му казах, че съм получил толкова силна атака от кашлица, че ми се е спукал някой кръвоносен съд и от това е кръвта, която вижда. Трябвало да ми прати лекар.

Докторът дойде, предписа пускане на кръв и написа рецепта. Казах му, че Лоренцо е виновен за нещастието ми, защото наредил непременно да се измете. Той го смъмри и ни разказа, като че го помолих за това, историята на един млад човек, който неотдавна бил умрял по същата причина. Каза, че нищо не е толкова опасно, колкото да се вдиша прах. Лоренцо се закле във всички светии, че наредил да се измете само за да ми направи удоволствие, и обеща, че това няма да се повтори. Аз се засмях вътрешно, тъй като докторът не би могъл да свърши по-добре работата си, даже ако се бях споразумял с него. Присъствуващите прислужници бяха възхитени и взеха твърдо решение да метат само при такива затворници, които ги ядосват или се отнасят зле с тях.

Когато лекарят си отиде, Лоренцо ме помоли за извинение и ме увери, че всички негови останали затворници се чувствували добре, макар че той редовно карал да метат при тях.

— Но работата е важна — заключи той, — и ще им обърна внимание, защото ги считам за мои деца.

Пускането на кръв ми подействува добре, понеже ми възвърна съня и ме освободи от спазмите, които започваха понякога да ме плашат. Получих отново апетит и силите ми се възстановяваха от ден на ден. Но моментът да се заловя на работа не бе още дошъл, студът бе твърде силен и ръцете ми не можеха да държат по-дълго време кола. Изпълнението на плана ми изискваше обстойно обмисляне. Трябваше да избягвам всичко, което можеше лесно да се предположи. Трябваше да бъда смел и неустрашим, за да забележа всяка изгода, която случаят би ми предложил. Онзи, който трябва да действува така, както аз, се намира в много незавидно положение, но неприятното и ужасното в него се намалява наполовина, щом рискува всичко.

Дългите зимни нощи бяха ужасни, защото трябваше да прекарвам деветнадесет убийствено дълги часа в тъмнина, а през мъгливите дни, които не са редки във Венеция, светлината, падаща от прозореца, не беше достатъчно силна, за да може да се чете. Понеже никаква чужда мисъл не занимаваше ума ми, мислех непрекъснато само за бягството си, а един мозък, който се занимава постоянно все с един и същ обект, може лесно да заболее. Притежаването на мизерна кухненска лампа би ме направило щастлив, но какво трябваше да направя, за да си доставя такава радост! О, благородно преимущество на мисленето! Колко щастлив се почувствувах, когато вярвах, че съм открил начина да се сдобия с това съкровище! За да направя тази лампа, имах нужда от нейните отделни съставни части — съд, фитил, зехтин, кремък, стомана, прахан и серни конци. Съдът можеше да бъде един тиган, аз имах такъв, в който ми приготовляваха яйца на очи. Под предлог, че обикновеният зехтин затруднява храносмилането ми, накарах да ми купят Лука-зехтин за моята салата. Памучният ми юрган можеше да достави филтър. Престорих се, че имам зъбобол и казах на Лоренцо да ми намери пемза. Тъй като той не знаеше какво е това, казах му, че един камък за пушка230 би послужил също, ако се остави да лежи един ден в оцет, щял съм после да го държа продължително върху зъба и това щяло да облекчи болките ми. Лоренцо ми каза, че моят оцет бил отличен и съм могъл да сложа камък вътре. При тези думи той извади един или четири от джоба си и ми ги хвърли. Една солидна стоманена тока, която имах на колана си ми послужи за огниво. Сега оставаше да си набавя още прах и сяра и трябваше да насоча всичките си мисли върху тези два предмета. Най-сетне щастието ми дойде на помощ. Бях имал един вид червен обрив, от излекуването върху рамената ми бяха останали червени петна, които понякога предизвикваха сърбеж. Казах на Лоренцо да помоли лекаря за някое лекарство и на следния ден той ми донесе една бележка, която секретарят беше прочел. Докторът предписваше „Един ден диета и четири унции бадемово масло и кожата ще оздравее, или натриване със сяра на прах, но това външно лекарство е опасно.“

— Не ме е грижа за опасността — казах на Лоренцо. — Купете ми тази помада или ми донесете сяра, защото имам масло тук и сам ще си направя помадата. Ако имате серни конци, дайте ми ги.

Случайно той имаше такива конци в джоба си. Даде ми ги.

Колко малко е нужно да се зарадва и утеши един намиращ се в нещастие човек! Но в моето положение тези серни конци не бяха, разбира се, никаква дреболия, за мен те бяха истинско съкровище.

Сега мислех в продължение на часове как да намеря заместител на праханта, което още ми липсваше, а не знаех под какъв предлог да го поискам. Тогава се сетих, че бях казал на шивача да си постави под раменете на дрехата ми гъба, за да не се разваля палтото от потта.

Съвсем новата дреха висеше пред мен. Сърцето ми силно биеше.

Шивачът можеше да е забравил да сложи гъбата. Намирах се между ужаса и надеждата. Трябваше да направя само една крачка, за да се уверя, но тази крачка беше решителна и затова не се осмелявах да я направя. Най-сетне се приближих до дрехата, но се чувствувах почти недостоен за такава висша милост, паднах на колене и се помолих с горещо усърдие на бога, шивачът да не е забравил моята заповед. След тази гореща молитва взех дрехата, изрязах хастара и намерих гъбата. Бях луд от радост. И бе напълно естествено, че благодарих на бога, защото се бях осмелил да потърся гъбата с доверие към него.

Когато по-късно размишлявах върху тази проява на милост, се поздравих, задето бях последвал подтика на моето благородно сърце, но се засмях съжалително над глупостта си, че бях помолил всевишния да ми помогне да намеря гъбата.

Отнемането на телесната свобода води до израждане на духовните способности. Човекът трябва да моли бога за нещо, което отговаря на природата, но не и да обърне чрез някое чудо естествения ред с главата надолу. Ако шивачът не бе сложил гъба под раменете, то можех да бъда сигурен, че нямаше да намеря такава, а ако я бе поставил, можех да разчитам, че тя по никой начин не е изчезнала.

Тъй като притежавах вече всички съставни части, то скоро имах една лампа. Представете си задоволството, което изпитах, задето бях създал светлина в мрака, и не по-малко сладкото задоволство, че бях пристъпил заповедите на моите подли преследвачи. За мен нямаше вече нищо, но също и никаква салата, защото макар че я ядях с голямо удоволствие, я пожертвувах на драго сърце пред нуждата да пестя зехтина за осветлението си. Сега определих началото на трудното пробиване на пода за първия понеделник на постите, понеже се страхувах твърде много, че кардиналните безредици биха могли да ми изпратят гости. Предпазливостта ми бе разумна.