Той каза. И щастието тръгна да търси

на длъж и на шир, но всичко напразно!

Като сляп пипнешком краката си влачи,

скърби, че му липсва девойката прекрасна.

Анджела не познаваше Ариосто, но Нанета го бе чела няколко пъти. Тя пое защитата на Анджелика и каза, че виновна била наивността на Руджеро. Ако той беше разумен, никому не би поверил пръстена на хубавицата. Нанета ме възхити, но аз бях още новак, за да насоча вниманието си към наблюдения, които биха ме опомнили.

Имах пред себе си още само един час, тъй като не трябваше да стоим, докато съмне. Госпожа Орио по-скоро би умряла, отколкото да пропусне службата. Използувах този последен час, за да говоря съвсем сам с Анджела, да я придумвам и убеждавам да седне до мен. Душата ми премина през всички степени на адските мъки. Читателят едва ли може да си представи състоянието ми, ако не е изпадал в същото положение. След като бях изчерпал най-силните си доводи, преминах към молби и най-сетне към сълзи, но когато видях, че всичко е напразно, овладя ме онова благородно негодувание, което възвишава гнева. Ако не беше тъмно, бих могъл дори да ударя гордото чудовище, което можа да ме остави да чезна пет часа в най-ужасна мъка. Изредих й всичките обиди, които измъчената любов може да внуши на една разгневена душа. Обсипах я с ужасни проклятия. Заклех й се, че цялата ми любов се е превърнала в омраза и на края й казах да се пази от мен, защото ще я убия, щом се яви пред очите ми.

С тъмнината спряха и гневните ми речи. Когато се появиха първите лъчи на утринното слънце, големият ключ и резето на къщната врата издрънчаха — госпожа Орио отваряше вратата, за да достави, както всеки ден през време на службата, спокойствието на душата си, от което се нуждаеше. Взех пелерината и шапката си, за да си вървя. Но как да опиша смущението, което ме обхвана, когато погледнах трите момичета и ги видях облени в сълзи! Извън себе си от срам и отчаяние почувствувах за момент желанието да се убия. Седнах отново и се укорих за суровостта, с която бях докарал трите прелестни момичета до сълзи. Не ми беше възможно да кажа нито дума. Чувството ме задушаваше. Тогава сълзите ми дойдоха на помощ и аз заплаках с наслада. Най-после Нанета ми каза, че леля й скоро ще се върне. Избърсах очите си и побързах да изляза, без да ги погледна и без да кажа нито дума. Легнах, но не можах да заспя.

По обяд господин де Малипиеро, като ме видя съвсем променен, ме попита за причината и понеже чувствувах нужда да облекча сърцето си, му разказах всичко. Мъдрият стар човек не ми се присмя, а с разумни съждения вля балсам в душата ми. Той се виждаше в същото положение със своята жестока Тереза. На масата все пак се разсмя, като ме видя как гълтам ястията. Не бях вечерял и той ме поздрави за моето здраво телосложение.

Тъй като бях решен да не отивам вече при госпожа Орио, през следващите дни се занимавах със защитата на един спорен метафизичен въпрос: твърдях, че нещо, за което можем да имаме само абстрактно понятие, съществува само на теория. Имах право, но не беше трудно да дам на моята теория такъв обрат, че тя да добие вид на безбожна и да бъда осъден да я отрека. Няколко дни след това отидох в Падуа, където получих титлата doctor utruisque juris13.

След завръщането си във Венеция получих писмо от господин Роза. Той ме молеше от името на госпожа Орио да я посетя. След като бях сигурен, че няма да намеря Анджела при тях, отидох още същата вечер. И двете сестри прогониха със своята веселост срама, който изпитвах да се появя отново пред тях след два месеца. Моята теза и докторският ми изпит послужиха за извинение пред госпожа Орио, която не можеше да ме укори в нищо друго, освен че не съм я посещавал.

Когато, си отивах, Нанета ми предаде писмо, в което имаше и друго от Анджела. То гласеше:

Ако имате смелостта да прекарате още една нощ с мен, няма да съжалявате, защото аз Ви обичам и искам да узная от устата Ви дали бихте ме обичали и в бъдеще, ако се съглася да стана презряна.

Писмото на Нанета, която единствена от момичетата притежаваше остър ум, гласеше така:

Понеже господин Роза си предложи услугите да Ви накара да ни посетите отново, държа това писмо готово, за да Ви съобщя, че Анджела е отчаяна при мисълта, че Ви загуби. Признавам, че нощта, която прекарахте у нас, беше ужасна, но струва ми се, това не трябва да е причина да не идвате. Най-малкото, можехте да посетите госпожа Орио. Ако още обичате Анджела, аз Ви съветвам — рискувайте още една нощ. Може би тя ще се оправдае и работата ще свърши, както Вие желаете! И тъй, елате! Останете със здраве.

Тези две писма ме зарадваха, защото ми даваха приятната възможност да отмъстя на Анджела с най-хладно презрение. На следващия празник отидох при дамите с две бутилки кипърско вино и един пушен език в джоба. За моя голяма изненада, не намерих моята мъчителка. Нанета насочи сръчно разговора върху нея и каза, че Анджела й казала сутринта в църквата, че ще може да дойде едва за вечеря. Разчитащ на това, не приех поканата на госпожа Орио за вечеря, а се сбогувах малко преди да седнат на масата и отидох на определеното място. Изгарях от нетърпение да играя ролята, която бях добре обмислил, защото бях убеден, че Анджела, дори да е решила да се държи по друг начин, би ми позволила само малки благоволения, а такива аз вече не исках. Чувствувах се овладян единствено от желанието за отмъщение.

Три четвърти час по-късно чух да се затваря къщната врата и скоро видях пред себе си Нанета и Мартина.

— Къде е Анджела? — попитах Нанета.

— Трябва да е била възпрепятствувана да дойде, дори да ни извести. Все пак тя знае много добре, че сте тук.

— Тя мисли, че ме е измамила. Жалко, че не съобразих. Но сега и вие я опознахте по-добре. Тя се подиграва с мен, тържествува. Послужила си е с вас, за да ме примами в клопката. Наистина, може да се поздрави, защото, ако беше дошла, аз щях да се подиграя с нея.

— О! Позволете ми да се съмнявам в това!

— Не се съмнявайте, хубава Нанета! Вие ще се уверите в това след приятната нощ, която ще прекараме без нея.

— Мога да кажа, че като умен човек ще знаете да се справите с един неуспех, но вие ще легнете тук в леглото, а ние двете ще спим на канапето в съседната стая.

— Няма да ви попреча, но ако направите това, ще ми изиграете много лоша шега. Освен това аз няма да лягам.

— Как? Вие бихте се решили да прекарате сам с нас цели седем часа? Убедена съм, че щом няма да има вече какво да кажете, ще заспите.

— Ще видим. Засега искам да разопаковам моята храна. Ще бъдете ли толкова жестоки да ме оставите да се храня сам? Имате ли хляб?

— Да, и няма да бъдем жестоки, ще вечеряме още веднъж с вас.

— Във вас трябваше да се влюбя! Кажете ми, хубава Нанета, ако бях така влюбен във вас, както в Анджела, бихте ли ме направили нещастен, както ме направи тя?

— Мислите ли, че подобен въпрос е позволен? Само някой глупчо може да го зададе. Не мога да ви кажа нищо друго, освен че не зная.

Те бързо сервираха три прибора и с весел смях донесоха хляб, пармезанско сирене и вода. Седнахме и се заловихме за работа. Кипърското вино, на което не бяха свикнали, скоро се качи в главите им и веселостта им стана възхитителна. Като ги гледах така, бях учуден, че не съм оценил по-рано техните предимства.

След превъзходната малка вечеря седнах между двете, хванах ръцете им и, като ги поднесох към устните си, попитах ги дали са ми истински приятелки и дали одобряват недостойния начин, по който се беше отнесла с мен Анджела. Отговориха ми едновременно, че са плакали за мен.

— Тогава позволете — извиках аз — да ви предложа моята братска нежност и я споделете, като че сте мои сестри. Нека невинността на нашите сърца бъде залог за това и се закълнем във вечна вярност.

Първата целувка, която им дадох, бе вече пречистена от любовно чувство и от всякакво желание да ги прелъстя. Двете момичета ми потвърдиха няколко дни по-късно, че са отговорили на моите целувки, само за да ме убедят, че споделят моите почтени братски чувства. Но тези невинни целувки във въпросната нощ твърде скоро запалиха такъв пожар в нас, че останахме изумени и няколко мига по-късно спряхме милувките и се погледнахме съвсем изненадани с много сериозни лица. Двете момичета се изправиха непринудено и аз се намерих сам с моите мисли. Не беше никак чудно, че тези целувки разпалиха огън в душата ми и че топлината, която се разливаше по жилите ми, ме изпълни внезапно със страстна любов към тези прелестни млади създания. И двете бяха по-красиви от Анджела. Нанета я надминаваше далеч и по ум, а Мартина — с нежния си и невинен характер. Бях много изненадан, че не съм оценил по-рано техните прекрасни качества, но понеже младите дами произхождаха от благородно и много порядъчно семейство, случайността, която ги постави в ръцете ми, не трябваше да бъде съдбоносна за тях. Не бях толкова суетен да повярвам, че ме обичат, но можех да предположа, че моите целувки упражниха върху тях същото въздействие, което техните върху мен.

Размишлявайки върху това, ми стана ясно, че с хитрост и с помощта на подходящи похвати, чието значение те не познаваха, в продължение на дългата нощ, която трябваше да прекарам с тях, лесно можех да ги склоня на благоволения, чиито последици биха били, може би, от голямо значение за тях. Тази мисъл ме изпълни с ужас и аз си поставих като строг закон да пазя тяхната невинност. Не се съмнявах, че ще имам силата да остана верен на решението си.