Най-напред й казах кратко и ясно какво ме води при нея. Не пропуснах да я уверя, че може да разчита на моето мълчание и че няма да й навредя. Тереза ми благодари и разпалено ми отговори, че й е много приятно да ми услужи. След като взе книжата на дамата, за която се интересувах, тя ми показа документите на една друга дама, за която току-що се съгласила да ходатайствува, но ми обеща да пожертвува тази дама заради покровителствуваната от мен. Тя удържа думата си и два дни по-късно държах в ръцете си заповедта, подписана от Негово превъзходителство като председател на братството. Госпожа Орио беше записана първа — докато се намери нещо по-добро в списъка за помощите, които се раздаваха два пъти годишно по жребий.

Нанета и сестра й Мартина бяха сирачета, дъщери на сестрата на госпожа Орио. Цялото състояние на добрата жена се състоеше само от къщата, в която живееше и чийто първи етаж даваше под наем, и от годишната рента, която й отпускаше нейният брат, секретар на Съвета на десетте11. При нея живееха само двете й племеннички, по-възрастната от които бе на шестнадесет, а по-малката — на петнадесет години. Слугуваше им само една стара жена, която за един талер месечно носеше вода и разтребваше къщата. Адвокатът Роза беше единственият й приятел. Той беше като нея на шестдесет години и чакаше момента, когато ще остане вдовец, за да се оженят.

Двете сестри спяха на третия етаж в едно широко легло, при всеки празник споделяха с Анджела като трета.

Щом получих желания от госпожа Орио документ, побързах да направя посещение на учителката по плетене, за да дам на Нанета едно писъмце, в което й съобщавах щастливия изход на моите усилия и че след два дни, беше празничен ден, ще предам на леля й заповедта на сенатора. Не забравих също да я помоля най-настойчиво да ми уреди свиждане с моята хубавица.

На определения ден Нанета ме чакаше. Тя умело ми пъхна писъмце, като ми прошепна да го прочета, преди да съм напуснал къщата. Влязох в стаята и видях, освен госпожа Орио още Анджела, стария адвокат и Мартина. Понеже горях от желание да прочета писмото, отказах предложения ми стол, предадох документа на госпожа Орио и помолих за позволението като единствена награда да й целуна ръка, тъй като нямам време и трябва да си тръгна незабавно.

— О, драги абате, — каза ми дамата — Вие можете да ме прегърнете и никой няма да каже нещо, тъй като съм тридесет години по-стара от вас!

Е, без да се лъже, тя би могла спокойно да каже и четиридесет и пет. Аз й залепих две целувки, от които без съмнение тя остана доволна, тъй като ми каза да прегърна и нейните две племеннички, но те побягнаха и само Анджела издържа на смелостта ми. След това вдовицата ме покани да седна.

— Не мога, уважаема госпожо.

— Защо не, моля?

— Аз имам…

— Разбирам. Нанета, покажи на господин абата…

— Мила лельо, освободете ме от това, моля!

— Тогава иди ти, Мартина.

— Мила лельо, оставете ме, нека по-голямата ми сестра изпълни това, което й казахте.

— Уважаема госпожо, младите дами имат пълно право. Аз си отивам.

— Не, господин, абате, моите племеннички са истински глупави гъсета. Господин Роза ще има добрината да ви съпроводи.

Добрият адвокат ме взе приятелски подръка и ме заведе на третия етаж, където ме остави сам. Несмущаван, аз нетърпеливо прочетох следното писъмце:

Моята леля ще Ви покани на вечеря, но недейте приема. Тръгнете си веднага, щом седнем на масата. Мартина ще Ви свети до пътната врата, но не излизайте навън. Щом вратата се затвори, всички ще помислят, че сте си отишли. Тогава тихичко се качете на третия етаж и ни чакайте там. Ние ще дойдем, щом господин Роза си отиде и нашата леля си легне. Тогава само от Анджела ще зависи да останете заедно през цялата нощ, което, вярвам, ще Ви направи много щастлив.

Каква радост! Как бях благодарен на случая, който нареди така, че прочетох това писмо на същото място, където щях да очаквам обекта на моята любов! Бях сигурен, че ще се оправя без никаква трудност и преизпълнен от щастие, се върнах отново при госпожа Орио.

Когато влязох в салона, госпожа Орио ми благодари хиляди пъти и ми каза, че за в бъдеще ще се ползвам от всичките права на домашен приятел. След това прекарахме четири часа в смях и шеги.

Щом стана време за вечеря, аз представих такива ловки извинения, че госпожа Орио трябваше да ги уважи. Мартина взе лампата да ми свети надолу. Лелята обаче, предполагайки, че предпочитам Нанета, така енергично й заповяда да ме изпрати, че тя послуша, слезе бързо надолу по стълбата, отвори вратата, затвори я шумно, духна лампата и се качи обратно, като ме остави сам в тъмното. Аз изкачих тихо стълбите до третия етаж, влязох в стаята на младите момичета, седнах на една кушетка в очакване на щастливия час.

Така прекарах около час в най-сладки мечти. Най-после чух вратата на къщата да се отваря и затваря и няколко минути по-късно видях да влизат двете сестри и моята Анджела. Аз я привлякох към себе си и забравил всичко, освен нея, й говорих цели два часа. Стана полунощ. Младите момичета ме съжаляваха, загдето не съм вечерял, но тяхното съжаление ми се струваше обидно. Отговорих им, че в лоното на щастието не изпитвам необходимост от нищо. А те лукаво ми подхвърлиха, че сега съм техен пленник: ключът от къщата бил под възглавницата на леля им, а тя отваряла вратата едва когато отивала на утринна служба. Демонстрирах учудване, загдето мислят, че това е лошо известие за мен. Напротив, казах им, че се радвам да имам на разположение още пет часа и съм сигурен, че ще ги прекарам с обожаваното от мен момиче. Един час по-късно Нанета започна да се смее. Анджела поиска да узнае причината. Мартина й пошепна нещо на ухото и също започна да се смее. Аз любопитно поисках също да узная причината на тяхната веселост. Най-сетне Нанета ми каза с привидно тъжно изражение, че нямала друга свещ и след няколко минути ще останем на тъмно. Тази новина направо ме възхити, но скрих това и им казах, че искрено съжалявам. Предложих им да си легнат спокойно да спят и да бъдат сигурни, че ще уважа почивката им. На това предложение те само се усмихнаха.

— Какво ще правим на тъмно?

— Ще си приказваме.

Бяхме четирима. Три часа траеше вече нашият разговор и аз бях неговият герой. Любовта е голям поет: нейният словесен материал е неизчерпаем, но когато вижда, че не се приближава до желаната цел, тя се уморява и замлъква. Моята Анджела ме слушаше, но понеже бе по характер мълчалива, рядко отговаряше и отговорите й съдържаха повече здрав разум, отколкото чувство. За да опровергае доводите ми, тя от време на време вмъкваше по някоя поговорка, както старите римляни са стреляли е техните катапулти12. Колкото пъти моята любов викаше ръцете й на помощ, толкова пъти тя се дърпаше назад и ме отклоняваше с най-неприятна кротост. Въпреки всичко аз продължавах да говоря и ръкомахам, без да загубя смелостта си, но изпадах в отчаяние, когато забелязах, че доста остроумните ми аргументи само я зашеметяват, вместо да я убедят и слабо трогват сърцето й, без да го смекчат. От друга страна, останах съвсем учуден, като погледнах лицата на двете сестри и забелязах, че отправените към Анджела стрели бяха засегнали всъщност тях. Тази метафизична крива ми се видя неестествена. Трябваше да има ъгъл. За нещастие по него време изучавах геометрия. Създалото се положение толкова ме измъчи, че въпреки студеното годишно време, силно се изпотих. Най-сетне свещта бе пред угасване и Нанета стана да я изнесе навън.

Щом стана тъмно, разбира се, протегнах ръце да хвана жадуваното от душата ми, но като не намерих нищо, се засмях, защото Анджела своевременно бе използувала момента, за да не бъде изненадана. Цял час настоявах да седне отново до мен, като й казвах всички възможни весели и нежни неща, които любовта можеше да ми внуши. Струваше ми се невъзможно нейното поведение да не е само шега. Най-сетне нетърпението ми взе връх и извиках:

— Шегата продължава прекалено дълго! Не е естествено да ме карате да тичам така по вас. Чудя се, че не ви чувам да се смеете. Щом се държите така особено, мога само да предположа, че се шегувате с мен. А сега седнете и тъй като трябва да ви говоря, без да ви виждам, позволете ми да се уверя с ръце, че не говоря с въздуха. Вие трябва да разберете, че ме обиждате, като се шегувате така. А любовта, струва ми се, не трябва да се изпитва с обиди.

— Първо, успокойте се. Аз слушам всичко и не изпускам нито дума, но трябва и вие да ме разберете, че от благоприличие не мога да седна до вас в тази тъмнина.

— Искате да седя така чак до настъпването на деня?

— Легнете в леглото и спете.

— Учудвам ви се, че считате това за възможно и вярвате, че моята страст ще го понесе. Знаете ли какво? По-скоро бих приел да играем на сляпа баба.

Скочих и започнах да я търся на длъж и на шир по стаята, но все напразно. Ако улавях някого, беше винаги Нанета или Мартина, които веднага се обаждаха и аз, глупавият Дон Кихот, веднага ги пусках. От любов и предразсъдъци не чувствах колко глупаво бе това уважение. Още не бях се запознал с анекдотите за френския крал Людвиг Тринадесети, но вече бях чел Бокачио.

Продължавах да търся Анджела, като я укорявах за нейната твърдост и й предлагах да се остави да я намеря, но тя ми отговаряше, че и за нея също е трудно да ме намери. Стаята не беше голяма и аз бях разярен, че не мога да я хвана.

Не бях уморен, но ми стана скучно. Седнах и разказвах в продължение на цял час историята на Руджеро, от когото неговата Анджелика избягала, когато влюбеният рицар в своята наивност й дал вълшебния пръстен: