Неговата присъда не ме засегна и на определения ден държах празничното си слово в църквата на светото тайнство пред съвсем отбрани служители. Получих всеобщо одобрение. Всеки ми предричаше, че съм предопределен да стана най-добрият проповедник на века, защото на петнадесет години никой досега не бе успял да съчини такова изявено творение.

След като изпразни торбичката, в която всеки пусна дар за свещеника, клисарят преброи над петдесет цехини и няколко любовни писма, което силно подразни благочестивите. Едно анонимно писъмце, чиято авторка мислех, че съм познал, ме подтикваше към погрешна стъпка, която ще отмина с мълчание. В паричната нужда, в която се намирах, тази богата жена ме накара да помисля сериозно да стана проповедник и аз съобщих решението си на свещеника, като го помолих да ми помогне. Така той ми позволи да го посещавам всеки ден и аз се възползувах от това да разговарям с Анджела, в която се влюбвах с всеки изминат ден все повече. Но Анджела беше разумна: беше й приятно, че я обичам, но настояваше да се откажа от духовния сан и да се оженя за нея. Аз обаче, въпреки влечението ми към нея, не можех да се реша на това и продължих посещенията си с надеждата да променя мнението й.

Един ден свещеникът, комуто моята първа проповед все пак му бе харесала, ме натовари да напиша втора за деня на Свети Йосиф и да я произнеса на 19 март 1714 г. Написах проповедта и добрият свещеник говореше с въодушевление за нея. Било ми писано обаче да проповядвам само веднъж в живота си. Защото по това време се случи една отвратителна история, която за жалост е твърде истинска и която оскърбително намирам и за смешна.

Млад и самонадеян, какъвто си бях, аз реших, че няма да ми бъде трудно да науча проповедта наизуст.

Бях авторът, мислите течаха в главата ми и ми се струваше просто невероятно да ги забравя. И ако все пак се случеше да не си спомня точно това или онова изречение, можех веднага да го заменя с друго, равностойно нему, така, както някога ми се случваше да не намеря най-подходящата дума, когато се налагаше да кажа нещо в добро общество, така и сега смятах за невъзможно да ми се случи да замълча пред слушатели, от които не познавам никой способен да ме смути или прекъсне внезапно хода на мислите ми. Постъпих по възприетия от мен начин, като всяка сутрин и вечер прочитах отново проповедта си, за да я запомня добре, начин, който никога дотогава не ме бе подвеждал.

Така дойде 19 март, денят, когато към четири часа следобед трябваше да се кача на амвона. В настроението, в което се намирах, не можах, за жалост, да се откажа от удоволствието да обядвам у граф Монте Реале. Той живееше в моята къща и беше поканил на обяд Патриция Бароци, който веднага след Великден щеше да омъжи дъщеря си. Все още стоях с цялото отбрано общество на масата, когато дойде църковният прислужник и ми каза, че ме чакат в църквата. С пълен стомах и разгорещена глава аз се сбогувах, изтичах до църквата и самонадеяно се качих на амвона.

Произнесох въведението много добре, после направих почивка, но едва изрекъл първите изречения от темата и вече не знаех как да продължа и какво да кажа. Напразно се мъчех да събера мислите си. Това, което съвсем ме обърка, бе едно замайващо мърморене между неспокойните слушатели, всеки от които бе забелязал моето смущение. Видях някои да напускат църквата, стори ми се, че чувам присмехулен смях, от което се забърках съвсем и напълно изгубих надежда да се измъкна с достойнство от създалото се неприятно положение.

Невъзможно ми е и сега да си дам сметка дали се престорих на припаднал, или наистина припаднах. Знам само, че се строполих върху амвона и ударих силно главата си в стената. В този миг бих предпочел да умра.

Двама църковни служители се притичаха и ме отнесоха в църковната канцелария. Без да кажа и дума, аз взех наметалото и шапката си, отидох в къщи и се затворих в стаята си. После облякох едно късо палто, каквото носят свещениците по полето, сложих вещите си в едно куфарче и отидох при баба да я помоля за пари. Така заминах за Падуа, за да положа третия си изпит. Към полунощ пристигнах и отидох да спя при добрия доктор Гоци, но не се изкуших да му разкажа за нещастното си приключение.

В Падуа прекарах времето, необходимо ми да се подготвя за доктората си през следващата година, и след Великден се върнах обратно във Венеция, където вече бяха забравили позора ми. Не ставаше и дума да държа проповеди или, ако правеха опити да ме придумат, бях достатъчно твърд да удържа решението си да изоставя окончателно това занятие.

В деня преди Възнесение Господне Мандзони ме представи на една млада куртизанка, която по това време предизвикваше удивлението на цяла Венеция. Наричаха я с прякора Каваками, понеже баща й бил кърпач. Това име явно я унижаваше и тя настояваше да я назовават с фамилното й име Преати, но напразно: приятелите й се задоволяваха с малкото й име Джулиета. Тази млада личност бе станала прочута благодарение на един благородник от Парма, маркиз Санвитали, който й бе заплатил сто хиляди дуката за проявената от нея благосклонност. В цяла Венеция се говореше навсякъде само за красотата на тази млада дама и посещението в дома й се считаше за връх на светската изисканост. Считаше се за щастие дори разговорът с нея и особено влизането в тесния кръг от нейни приятели. Понеже по-нататък ще говоря още много за нея, мисля, че на читателя ще е приятно да научи още повече от сега.

Един ден Джулиета, едва четиринадесетгодишна, била изпратена от баща си при един венециански благородник, Марко Муацо, да му занесе закърпената от него дреха.

Въпреки парцаливия й вид благородникът забелязал красотата й и отишъл, придружен от един известен адвокат на ме Бастиано Учели при баща й, за да я види по-отблизо. Бастиано останал изумен повече от романтичния и пъргав ум на Джулиета, отколкото от нейната красота и прелестно тяло. Той й наел отделно жилище, намерил й учител по музика и я направил своя любовница. По време на годишния панаир Бастиано я водел по всички обществени места, където тя привличала всеобщо внимание и възхищение. Джулиета напреднала в пеенето толкова бързо, че и след шест месеца е била достатъчно школувана да сключи договор с един театрален директор, който я отвел във Виена. Там играла ролята на кастрат в една опера на Метастазио7.

Адвокатът междувременно решил да я изостави и да я преотстъпи на един богат евреин, който също така скоро се отказал от нея, след като й подарил няколко разкошни диаманти.

Джулиета се появила на виенската сцена и хубостта й спечелила такива аплодисменти, каквито нейният посредствен талант никога не би могъл да й донесе. Но тъй като тълпата обожатели, която искала да се принесе в жертва на своя кумир, се увеличавала с всяка седмица и това направило приключенията й премного очебийни, благородната Мария Тереза не счела, че трябва да търпи този нов култ в собствената си столица и дала на хубавата актриса да разбере, че трябва незабавно да напусне Виена.

Граф Спада я обсебил и довел отново във Венеция, откъдето тя се преместила в Парма, за да пее в тамошната опера. Тук тя запалила маркиз Санвитали, но една вечер жена му я заварила в своята ложа и при някаква неуместна забележка й залепила една здрава плесница. Така Джулиета се отказала от сцената. Върнала се отново във Венеция, където, вследствие изгонването й от Виена, не могла да намери щастие. По това време изгонването бе станало любим похват за злепоставяне на актриси и подобни дами. Когато искаха да унижат някоя певица или танцьорка, просто казваха за нея, че не е била достатъчно ценена, щом са я изгонили от Виена.

Стефано Кверини ди Папоце стана неин официален любовник, но в началото на 1740 г. маркиз Санвитали отново се яви на арената и прогони всички. Та и как може да се устои на този маркиз! Той започна с това, че подари на хубавицата сто хиляди дуката, и за да не смятат това за слабост и безумно разсипничество, каза, че сумата едва ли би стигнала, за да обезщети Джулиета за плесницата, получена от жена му. Впрочем, обидената никога не призна тази плесница, тъй като разбираше чудесно, че такова признание би я унижило. Тя предпочете да отдаде подаръка само на великодушието на своя любовник. И имаше право: една призната плесница би била петно за нейните прелести, така че тя реши, че има повече сметка да ги цени по тяхната интимна стойност.

И така, в 1741 господин Мандзони ме представи на тази нова Фрина като млад абат, започнал да си създава име. Намерихме я обиколена от седем-осем поклонници, заети да я ухажват. Лежеше в небрежна поза върху една кушетка до Кверини. Нейният вид ме изненада. Тя ме изгледа от главата до петите, като че бяха ме изложили за продан, и с тон на господарка ми каза, че й е приятно да се запознае с мене. След това ме покани да седна. Сега дойде моят ред да я наблюдавам внимателно и много добре, тъй като малкият салон бе осветен от не по-малко от двадесет свещи.

Джулиета бе вече на осемнадесет години. Кожата й бе ослепително бяла, но розовината на страните й, пурпурната червенина на устните й, черните, тънки и красиво извити вежди ми изглеждаха по-скоро изкуствени, отколкото естествени. Зъбите й бяха като два реда перли и толкова красиви, че човек забравяше устата, която бе като че ли прекалено голяма. Изглеждаше, че се усмихва постоянно и това бе може би естествено, а може би и навик. Покритите й с лек воал гърди като че канеха боговете на любовта, но аз издържах на тяхната прелест. Гривните и пръстените, с които бяха обсипани ръцете й, не ми попречиха да установя, че ръката й бе доста голяма и месеста, и макар че грижливо криеше краката си, един предателски чехъл, който се подаваше изпод роклята й, бе достатъчен, за да ми подскаже, че те бяха в подходящо съотношение с нейния ръст, едно неприятно съотношение, което не се харесва не само на китайците и испанците, но и на всички мъже с добър вкус. От една едра жена се иска да има малък крак и този вкус съвсем не е нов, тъй като го е притежавал още господин Олоферн, иначе не би намерил госпожа Юдит8 за толкова хубава. (Сандалите й му грабнаха погледа). Общо взето, аз я намирах привлекателна, но след като я наблюдавах достатъчно време и съвсем подробно и сравних хубостта й със стоте хиляди дуката, които бяха платени за нея, за голямо мое учудване намерих, че съм твърде безразличен и не чувствувам ни най-малко изкушение да дам дори и една-единствена цехина, за да видя онези прелести, които дрехите скриваха от погледа ми.