Накрая, не можейки да се измъчвам повече, а се виждах и заплашена от вас, реших да сложа край на създалото се положение. За да мога да ви разкрия цялата интрига и с ваша помощ да я прекратя, предложих да ме съпроводите облечен като момиче на бала, макар и да знаех много добре, че Кордиани ще се разсърди за това. Моето решение обаче беше непоколебимо! Вие знаете как намерението ми се провали. Ненадейното отпътуване на баща ми и брат ми наведе и двама ни на една и съща мисъл, но аз още не бях получила писмото на Кордиани, когато ви обещах, че ще дойда при вас. Кордиани не искаше среща, а ми съобщаваше направо, че ще ме чака в моята стая. За жалост, нямах време да му кажа, че по известни причини забранявам да идва в стаята ми, а също не можах и да ви съобщя, че ще дойда при вас едва след полунощ, както възнамерявах да направя. Бях сигурна, че ще мога след един час да изпратя нещастника обратно в стаята му. В тази сметка обаче аз се излъгах, тъй като Кордиани беше намислил цял един план, който трябваше да изслушам от началото докрай. Той хленчеше, задето не искам да подкрепя този негов план, с който би трябвало да се съглася, ако го обичам. Планът му се състоеше в това: през Страстната седмица да избягам с него във Ферара, където един негов чичо ще ни приеме и ще успокои баща му. Тогава бихме били щастливи за цял живот. Нощта изтече с моите възражения, неговите отговори и дълги обяснения за отстраняването на пречките. Сърцето ми се свиваше при мисълта за вас, но аз не се упреквах и всъщност не се и случи нищо, което да ме направи недостойна за вниманието ви. Него можете да ми откажете само ако вярвате, че целият мой разказ е някаква басня, но бихте се излъгали и бихте били несправедлив. Ако се бях решила на жертви, каквито само любовта може да даде, то подлецът би останал при мен най-много един час, но по-скоро бих предпочела да умра, отколкото да си послужа с такова ужасно средство. Можех ли да предположа, че вие в същото време сте стоял вън, на вятъра и снега? И вие, и аз бяхме достойни за съжаление, но аз повече от вас. Било ми е писано да изгубя разсъдъка си, понеже идвам на себе си само от време на време и обземащите ме конвулсии се появяват отново всеки миг. Всички мислеха, че съм омагьосана и че дяволът се е вселил в мене. За всичко станало не зная нищо; но ако това е вярно, аз ще съм най-нещастният човек на света.

Бетина замълча и даде воля на сълзите, хлипанията и въздишките си. Нейният разказ ме покърти дълбоко, но все пак ми се струваше невероятен:

Можеше да бъде вярно, за разумния обаче то не беше вероятно.

Но тя продължаваше да плаче и аз не можех повече да се съмнявам в искреността на нейните сълзи. При все това приписах сълзите й само на накърненото й честолюбие, защото, за да променя мнението си, трябваше да бъда убеден, а човек се убеждава не чрез предположения, а като види с очите си. Не можех да повярвам нито в укротяването на Кордиани, нито в търпението на Бетина, нито на уж обикновения разговор, който бе продължил седем часа. Същевременно дори изпитвах известно удоволствие от това, да приемам за истински фалшивите монети, които тя ми подхвърляше.

След като изтри сълзите си, Бетина впи хубавите си очи в моите, търсейки в погледа ми доказателство за своята победа. Но аз я изненадах, като започнах да говоря точно за нещо, което тя лукаво заобикаляше при своята защитна реч. Красноречието използува тайните на природата точно така, както художниците, които искат само да я наподобят. И тъкмо най-хубавото, което те дават, не е истина.

Това младо момиче, което не бе получило изтънчено образование, но по природа бе извънредно умно, не искаше да изпусне възможността да мине за порядъчно и искрено. То знаеше много добре какви предимства би имала от това и разчиташе на тях. Но тук то прекали с лукавството си.

— Ах, скъпа моя Бетина — й казах аз, — вашият разказ наистина ме развълнува дълбоко, но как мога да считам за истински конвулсиите ви и признаците на лудост, които вие при заклинанията на дявола демонстрирахте тъкмо когато трябва, а сега съвсем разумно твърдите, че сама се съмнявате в това?

Тя ме погледна изпитателно и помълча няколко минути. После сведе поглед и започна отново да плаче, като само от време на време възкликваше:

— О, бедната аз! О, нещастната аз!

Положението ставаше все по-непоносимо и аз я попитах какво мога да сторя за нея. Отговори ми тъжно, че щом сърцето ми не ми подсказва нищо, то аз няма никога да узная какво тя очаква от мен.

— Аз вярвах — добави тя, — че вече мога да си възвърна изгубеното право върху сърцето ви, но сега виждам, че вие не искате и да знаете за мен. Вие постоянно ме измъчвате! Считате ли лицемерни мъките, които наистина изпитвам и за които сте виновен само вие! Но аз съм сигурна, че по-късно ще съжалявате и тогава ще бъдете наистина нещастен!

Тя се престори, че иска да си отиде и аз се изплаших да не направи някоя глупост. Затова я повиках обратно и й казах, че има само един-единствен начин да си възвърне любовта ми и той е, през целия месец да няма вече конвулсии, така че да не става нужда да се вика отново красивият отец Манча.

— Всичко, това — ми отговори тя — не зависи от мен, но какво всъщност искате да кажете, като наричате якобинеца монах красив? Мислите, че…?

— О, не, не! Не мисля нищо! За да си помисля нещо, би трябвало да съм ревнив, а аз искам да ви кажа следното: предимството, което вашият дявол дава на заклинанията на красивия монах пред тези на грозния капуцин, води лесно до предположения, които не ви правят чест. Но в края на краищата правете каквото искате.

Тя си отиде и четвърт час по-късно всички се върнаха в къщи. След вечеря слугинята ми спомена, без да я питам, че Бетина си легнала със силна треска, след като накарала да поставят леглото й в кухнята, до това на майка й. Треската можеше да бъде и истинска, но аз дълбоко се съмнявах в това. Бях убеден, че тя никога няма да се реши да оздравее, понеже с това би ми дала неоспоримо доказателство за лъжливата невинност на срещата й е Кордиани. Във всеки случай считах за хитрост дори това, че бе наредила да поставят леглото й до това на майка й.

На другия ден дойде доктор Оливо и я завари с много силна треска. Той каза на абата-доктор, че треската навярно ще се усили и тя ще започне да говори безсмислици, но за това ще бъде виновен дяволът, а не болестта. И наистина, Бетина бълнува през целия ден, но докторът, повярвал на думите на лекаря, не изпрати да повикат якобинеца, колкото и да настояваше майката за това. Трескавото състояние на Бетина продължи да се влошава. На четвъртия ден се появи шарка. Кордиани и двамата Фелтрини, които не бяха боледували от нея, веднага напуснаха къщата. Моето положение бе различно и аз останах.

Бедното момиче така се бе изринало, че на шестия ден вече не се виждаше нито парченце незасегната кожа по тялото й. Очите й бяха съвсем отекли и всички загубиха надежда, че тя ще оживее. Устата й бе така подута, че само няколко капки мед можеха да преминат през гърлото й. Бетина лежеше съвсем неподвижна и само дишането й показваше, че още е жива. Майка й не се отделяше от нея. Всички останаха изумени, когато поисках да преместят масата и книгите ми при леглото й. Бедното дете изглеждаше ужасно. Главата й беше толкова подута, че носът почти не личеше, освен това се опасяваха, че ще загуби зрението си, дори да спасят живота й. Най-неприятна беше миризмата, която се излъчваше от тялото й, но аз и нея понасях твърдо.

На деветия ден дойде общинският свещеник. Той я причести, помаза я със светено масло и каза, че я оставя вече в ръцете на Бога. При тази тъжна сцена аз едва се въздържах да не се изсмея на думите на майка й и доктора. Добрата жена искаше да знае дали дяволът, от когато дъщеря й е обладана, може още да я насили да говори глупости и какво ще стане с него, ако Бетина умре, понеже тя не го смятала за толкова глупав, че да остане в такова отвратително тяло. Преди всичко тя държеше да узнае дали дяволът ще завладее душата на бедната й дъщеря. Докторът, като всезнаещ теолог, отговори на всички тези въпроси, но в отговорите му нямаше и капчица здрав разум, така че смущението на бедната майка стана още по-голямо.

На десетия и единадесетия ден Бетина изглеждаше така зле, че очаквахме всеки момент да я загубим. Болестта беше стигнала своята кулминация. Бедната Бетина излъчваше такава ужасна миризма, че никой не можеше да издържи дълго край нея. Единствен аз не се отделях от леглото й, тъй като страданието й наистина ме правеше неутешим. Човешкото сърце е цяла бездна. Ще повярвате ли, че в това й ужасно състояние Бетина ми вдъхваше цялата нежност, която аз доказах след оздравяването й.

На тринадесетия ден треската стихна и Бетина започна да се измъчва от непоносим сърбеж, който не се успокояваше от никакво друго лекарство, освен от думите, които й повтарях непрестанно: „Бетина! Мислете си, че ще оздравеете, но ако продължите да се чешете, ще станете толкова грозна, че никой вече няма да ви хареса.“

На кой лекар по света е известно по-добро средство за въздържане от чесането при младо момиче, което знае, че е било хубаво, и вижда опасност по собствена вина да стане грозно?

Най-сетне тя отново отвори хубавите си очи. Сложиха я в чисто легло и я пренесоха в стаята й, но тя трябваше да остане в постелята до Великден. От болестта си Бетина ми предаде няколко пъпчици, три от които оставиха неизлечими следи върху лицето ми. Но те ме правеха горд с това, че бяха знак за моята вярна грижа. Едва сега Бетина се увери, че заслужавам напълно нейната нежност. Тя ме обикна вече съвсем искрено. Аз също я обичах много нежно, без обаче да се възползувам да откъсна дори един цвят от букета, който съдбата в съюз с предразсъдъка съхраняваше за брака й. О, само ако знаехме за какъв злощастен брак! Две години по-късно Бетина се омъжи за един обущар на име Пигоцо, най-обикновен подлец, който я направи бедна и нещастна, така че брат й, докторът, скоро бе принуден да си я вземе обратно и сам да се грижи за нея. Петнадесет години по-късно, когато добрият доктор бе избран за викарий на църквата „Сан Джорджо ди Пиано“, той я взе при себе си. Когато преди осемнадесет години го посетих в дома им, Бетина се бе превърнала вече в стара, смъртно болна жена. Тя почина пред очите ми през 1776 г., двадесет и четири часа след моето пристигане. Ще се върна отново на смъртта й по-късно, когато му дойде времето.