Ариа подмина дървената решетка, прокарвайки пръсти по нея. Може би не си заслужаваше да се тормози за това. Ила и Байрън не бяха идеалната двойка много преди да се появи Мередит. Изобщо не бяха като, да речем, родителите на Ноъл или както Ариа искаше да бъде с Ноъл.

Тя мина край купчина закръглени, тъмнолилави патладжани и големи, ароматни чували с тайландски босилек и мента. На края на пътеката между рафтовете имаше малко чувалче с надпис КИТАЙСКО ЗЕЛЕ. Ариа си откъсна една найлонова торбичка от рулото и започна да я пълни. С крайчеца на окото си забеляза някаква жена край щайгата с розови домати. Носеше щампована рокля в стил „Пучи“, беше с тен, имаше гъсти вежди и много грим. В нея имаше нещо, което напомняше на Ариа за бащата на Ноъл. Може би жената му бе сестра.

Когато Ариа се приближи към нея с намерението да я попита откъде си е купила роклята — Ила щеше да се влюби в нея, — жената се обърна, разкривайки по-голяма част от лицето си. Внезапно Ариа усети как в гърлото й загорчава и бързо се скри зад ъгъла. Миг по-късно надникна, впери поглед в лицето на жената и ахна.

Жената не беше сестра на господин Кан. Тя беше господин Кан.

6.

Приемът на Спенсър

Същата вечер, малко след шест часа, Спенсър влезе в „Раираният костур“, ресторант на Уолнът стрийт във Филаделфия. Заведението имаше висок таван, излъскан до блясък паркет от бразилска череша и коринтски колони. От тавана висяха огромни полилеи с формата на бъчви, около покритите с бели покривки маси лавираха келнери и въздухът ухаеше на разтопено масло, печена риба меч и червено вино.

Над гишето на метр д’отела висеше малък плакат с надпис „Добре дошли, принстънски студенти“, под който се виждаше стрелка, сочеща към малката зала вдясно. В нея трийсетина нетърпеливи момичета и момчета на нейната възраст се бяха събрали около масите. Всички момчета носеха панталони в цвят каки, закопчани догоре ризи и вратовръзки, и имаха леко зубраческия, свръх самоуверен вид на типичния абитуриент-отличник. Момичетата носеха блузи с жилетки, поли до коленете и обувки със скромни токчета, които просто крещяха „Един ден ще работя в адвокатска кантора“. Някои от тях бяха адски слаби и приличаха на модели, други бяха по-закръглени или носеха очила с тъмни рамки, но всички изглеждаха така, сякаш имаха отлични дипломи и високи резултати на SAT.

Погледът на Спенсър беше привлечен от примигващия телевизионен екран, който висеше над бара. На него с големи жълти букви проблясваше реклама: „Този петък гледайте повторението на Малка сладка убийца!“ Появи се момичето, което играеше Алисън Дилорентис, което казваше на актрисите, които изпълняваха ролите на Спенсър, Ариа, Хана и Емили, че отново иска да е най-добрата им приятелка.

— Липсвахте ми — пропя тя. — Искам отново да съм с вас.

Спенсър се извърна, усещайки как лицето й пламна. Не беше ли време да спрат да излъчват тази документална драма? А и филмът не разказваше цялата история. В него липсваше онази част, в която всички си бяха помислили, че Истинската Али се е появила в Ямайка.

„Не мисли за Али или за Ямайка“, смъмри се наум Спенсър, изпъна рамене и влезе с решителна стъпка в залата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да изперка в стил лейди Макбет на празничната вечеря по случай приемането й в Принстън.

Щом мина през двукрилата врата, едно момиче с руса коса и големи виолетови очи й се усмихна широко.

— Здравей! За вечерята ли си дошла?

— Да — отвърна Спенсър и изправи рамене. — Спенсър Хейстингс. От Роузууд. — Тя се молеше никой да не разпознае името й — или да забележи нейната доста по-едра, двайсет и няколко годишна версия, която се вихреше на телевизионния екран в съседната зала.

— Добре дошла! Аз съм Харпър, една от студентските посланици. — Момичето се разрови в купчината табелки с имена и намери една, на която името на Спенсър бе изписано с големи печатни букви. — Хей, да не би да си получила това на Лидерската конференция във Вашингтон преди две години? — попита тя, поглеждайки към верижката със сребърен Вашингтонски монумент, която висеше от голямата кожена чанта на Спенсър.

— Да! — отвърна Спенсър, доволна, че в последния момент се сети да закачи фигурката на халката на ципа. Беше се надявала някой да я забележи.

Харпър се усмихна.

— И аз имам едно такова някъде. Мислех, че там канят само студенти.

— Обикновено е така — отвърна Спенсър с престорена стеснителност. — И ти ли беше там?

Харпър кимна енергично.

— Страхотно беше, не си ли съгласна? Срещата с всички онези сенатори, разиграването на сесиите в ООН, макар че вечерята по случай откриването беше малко… — Харпър замълча и направи измъчена физиономия.

— Странна? — предложи Спенсър и се изкиска. — За онзи мим говориш, нали? — Организаторите на събитието бяха наели един мим да ги развлича. Цялата вечер той се преструваше на заключен в невидима кутия или разхождаше въображаемото си куче.

— Да! — Харпър се изсмя. — Изглеждаше толкова зловещо!

— Помниш ли, че сенаторът от Айдахо направо се влюби в него? — изхихика се Спенсър.

— Абсолютно! — Усмивката на Харпър беше топла и искрена. Тя погледна към табелката на Спенсър. — В „Роузууд дей“ ли учиш? Една от най-добрите ми приятелки се премести там. Познаваш ли Тенси Гейтс?

— Тя беше в отбора ми по хокей на трева! — извика Спенсър, доволна, че двете имат още нещо общо. Тенси беше едно от момичетата, което бе подписало петицията „Роузууд дей“ да започне да допуска седмокласнички в отбора по хокей на трева, с надеждата Спенсър да бъде избрана. Вместо това приеха Али, а Спенсър бе изпратена в скапания отбор на шестокласничките, където допускаха всякакви.

Тогава Спенсър погледна към табелката с името на Харпър. На нея бяха изписани клубовете, в които беше записана тя. Хокей на трева. „Дейли Принстониън“. И в дъното, с малки букви, бяха изписани думите Ръководител на дебатите, Айви клуб.

Едва се сдържа да не ахне. След като беше хваната неподготвена по време на дегустацията на торти, Спенсър бе извършила тонове проучвания за гурме клубовете на Принстън. Смесеният „Айви“, от чиито възпитаници бяха излезли държавни глави, изпълнителни директори на големи компании и литературни гиганти, беше на първо място в списъка й. Щом Харпър ръководеше „дебатите“, това означаваше, че отговаря за приемането на нови членове. Момичето определено бе от хората, които трябваше да познава.

Внезапно някой пред стаята започна да пляска с ръце.

— Добре дошли, първокурсници! — извика някакъв младеж с червеникаворуса коса. — Аз съм Стивън, един от посланиците. Вечерята ще започне всеки момент, така че моля, заемете местата си!

Спенсър погледна към Харпър.

— Искаш ли да седнем една до друга?

Лицето на Харпър помръкна.

— С удоволствие, но местата са надписани. — Тя посочи табелката с името на Спенсър. — Това номерче тук е на масата, на която ще седиш. Но пък съм убедена, че ще се запознаеш с някой от новоприетите.

— Да — отвърна Спенсър, опитвайки се да скрие разочарованието си. И преди да успее да каже още нещо, Харпър се отдалечи.

Спенсър намери масата си и седна срещу едно азиатче с щръкнала коса и правоъгълни очила, чийто поглед беше залепен за екрана на айфона му. Две момчета е еднакви сака от гимназия „Причърд“ разговаряха за някакъв турнир по голф, в който бяха участвали миналото лято. Дребничко момиче, облечено в костюм стил Хилъри Клинтън, крещеше по телефона си нещо за продаване на акции. Спенсър повдигна вежди, чудейки се дали то вече не си е намерило работа. Тези принстънски хлапета хич не си поплюваха.

— Ола.

От съседния на Спенсър стол я погледна момче с подстригана на катинарче брадичка, рошава кестенява коса и сънливи очи. Сивите му панталони имаха протъркани подгъви, обувките му, определено ушити от коноп, бяха кални и той миришеше на огромния бонг, който Мейсън Байърс си беше донесъл от Амстердам.

Наркоманчето протегна ръка.

— Аз съм Рейф Фредрикс, но повечето хора ми викат Рифър. От Принстън съм, затова имам чувството, че отивам в градския университет. Нашите ме умоляваха да не кандидатствам там, но аз им се опънах: „Как ли пък не! Имам нужда от свобода! Искам да бия тимпани в четири сутринта! Искам да участвам в протести по време на вечеря!“

Спенсър го гледаше и примигваше. Той беше изрекъл всичко това с такава скорост, че тя не беше сигурна дали е успяла да разбере всичко.

— Чакай малко, ти ще учиш в Принстън?

Рифър — боже, какъв глупав прякор, — се ухили.

— Ами нали затова сме тук? — Ръката му продължаваше да виси във въздуха пред Спенсър. — Ъ-ъ-ъ… обикновено сега идва моментът, когато хората се ръкуват. И ти казваш: „Здрасти, Рифър, аз се казвам…“

— Спенсър — отвърна замаяно тя, сграбчвайки огромната длан на Рифър. Главата й се замая. Мястото на този тип беше на тревистия хълм в Холис, при останалите гимназисти, които се бяха дипломирали със среден успех. Въобще нямаше вид на човек, който се е тормозил с приемните изпити и със сигурност беше прекарал доста часове в обществено полезен труд.

— И така, Спенсър. — Рифър се облегна назад и я огледа от глава до пети. — Мисля, че съдбата ни събра. Имаш вид на човек, който разбира нещата много добре. Не си пленник на системата. — Той я смушка отстрани. — Освен това си много сладка.