Може би точно Али бе изпратила Табита да подлуди момичетата.

Всичко това бе разбило сърцето на Емили. Тя разбираше, че техният мъчител не беше Нейната Али, момичето, което бе обожавала години наред, с което беше прекарала толкова много време и бе целунала в къщичката на дървото в края на седми клас. Но не можеше да не се сети за това миналата година, когато Истинската Али се беше върнала, представяйки се за Тяхната Али, и бе целунала Емили със същата страст. Беше й се сторила толкова… искрена, а не като някой студенокръвен психопат.

— Знаеш ли, може би още сега трябва да се запишеш за стая в някое от чистите общежития — продължи да разсъждава госпожа Фийлдс, докато минаваха покрай едно голямо училищно игрище. Няколко тийнейджъри седяха на люлките и пушеха цигари. — Ще се радвам това да се уреди преди двамата с баща ти да заминем извън града в сряда. — Господин и госпожа Фийлдс щяха да пътуват до Тексас по случай шейсетата годишнина от сватбата на бабата и дядото на Емили. За пръв път щяха да оставят дъщеря си съвсем сама в къщата. — Искаш ли утре да се обадя в офиса по настаняване на студентите и да попитам?

Емили изстена.

— Мамо, не знам дали искам да… — Тя внезапно млъкна, осъзнавайки къде се намират. На зелената улична табела пишеше „Шип лейн“. Точно пред тях се издигаше познатата малка бяла къща със зелени щори и голяма веранда. Точно на нея тя и приятелките й бяха оставили едно бебешко столче преди няколко месеца.

— Спри — избъбри тя.

Госпожа Фийлдс натисна спирачките.

— Какво има?

Сърцето на Емили биеше толкова бързо, че майка й сигурно можеше да чуе как клапите се отварят и затварят. Тази къща се беше появявала в сънищата на Емили почти всяка нощ, но тя се бе заклела повече никога да не минава покрай нея. Струваше й се адски зловещо, че джипиесът ги беше отвел точно тук, сякаш компютърът знаеше, че тази къща пази болезнени спомени. Или може би, помисли си тя с трепет, виновен беше някой друг, който също знаеше, някой, който бе успял да програмира джипиеса.

А.

Във всеки случай тя вече беше тук и не можеше да откъсне очите си от къщата. Купичката с надпис „Златистите ритрийвъри са добре дошли“ не се виждаше на верандата, но люлеещият се стол все още беше там. Храстите в предния двор като че ли не бяха подрязвани от доста време. Прозорците бяха тъмни и на поляната се виждаше снопче вестници, сигурен знак, че семейството е на почивка.

Спомените отново връхлетяха Емили. Тя се видя да слиза, залитайки от самолета от Ямайка, изтощена, замаяна, с позиви за повръщане. Реши, че причината е нещо, което е яла в курорта, но с времето симптомите се влошиха. Едва успяваше да стои будна в час.

Не можеше да задържа храна. Определени неща като кафето, сиренето и цветята й миришеха ужасно.

Седмица по-късно, докато прехвърляше каналите на телевизора, тя улови края на един епизод на „Истинският живот“ по MTV, в който се разказваше за момичета, забременели в гимназията. Едно момиче беше получавало позиви за повръщане месеци наред, но бе решило, че е пипнало мононуклеоза. Когато си направило тест за бременност, вече било навлязло в четвъртия месец. Докато гледаше, в главата на Емили светна предупредителна светлинка. На следващия ден тя отиде до аптеката в един от близките до Роузууд градове и си купи тест. Ужасена, че майка й може да открие доказателството, тя си направи теста в мръсната, мрачна обществена тоалетна в парка.

Резултатът беше положителен.

Прекара следващите няколко дни потънала в ужасена омая, чувствайки се объркана и изгубена. Бащата сигурно беше Айзък, единственото й гадже в онази година. Но те бяха правили секс само веднъж. Тя дори не беше сигурна, че харесва момчета. И какво щяха да кажат родителите й за това, по дяволите? Никога, никога нямаше да й простят.

Когато умът й се проясни, тя започна да крои планове: през лятото щеше да избяга във Филаделфия и да остане при сестра си Карълайн, която се беше записала в лятната програма на университета Темпъл. Докато свърши училище, щеше да носи размъкнати блузи и пуловери, за да скрие напълняването си. Щеше да посети лекар в града и да плаща в брой, за да не се отрази това върху медицинската застраховка на родителите й.

Щеше да се свърже с агенция за осиновяване и щеше да уреди нещата. И Емили направи точно така, което доведе до срещата й със семейство Бейкър, които живееха точно в тази къща.

След като Емили се обади на Ребека, координаторка по осиновяванията, и й каза, че е направила своя избор, тя хвана влака за Ню Джърси, за да посети Дерик, приятеля си от филаделфийския рибен ресторант „При Посейдон“, където бе работила като сервитьорка. Той бе единственият човек, на когото се бе доверила през лятото; топлите му очи и успокояващо държание й действаха благотворно. Той бе нейният отдушник, нейна опора и тя му беше разказала почти всичко за себе си — от премеждията с А. до влюбването си в Мая Сен Жермен. Понякога съжаляваше гласно, че го натоварва с проблемите си — тя всъщност не знаеше почти нищо за него, — но Дерик просто свиваше рамене и казваше, че в сравнение с нейния живот, неговият е голяма скука.

През уикендите Дерик работеше като градинар в една голяма къща на Чери хил и предложи на Емили да се срещат там. Домът представляваше едно от онези имения с железни порти, къща за гости в задния двор и дълга, завършваща с площад пред къщата автомобилна алея, павирана с красиви синкави камъни, вместо асфалт. Дерик й каза, че собствениците няма да имат нищо против, ако двамата седнат да поговорят в газебото, и точно там Емили му съобщи новината. Той я изслуша мълчаливо и след като тя му разказа всичко, я прегърна силно, което я накара да се просълзи. Дерик бе като изпратен от Бога — беше се появил точно когато Емили имаше нужда от него и изслушваше всичките й проблеми.

Докато разговаряха, задната врата на имението, която гледаше към разкошната веранда с голям правоъгълен плувен басейн, леко се отвори и навън излезе една висока жена с къса руса коса и дълъг, крив нос. Тя веднага забеляза Емили и я огледа от главата до петите — от накъдрената коса до наедрелите гърди и огромния корем. От устата й се разнесе тънък, измъчен писък. Тя прекоси верандата, приближи се до Емили и я погледна с такова тъжно изражение на лицето, че сърцето на момичето се сви.

— В кой месец си? — попита тихо жената.

Емили потрепна. Тъй като беше все още тийнейджърка, повечето хора извръщаха очи при вида на големия й корем, сякаш той бе някакъв огромен тумор. Стори й се странно, че някой може да прояви такъв интерес.

— Ами, някъде към осмия.

В очите на жената се появиха сълзи.

— Това е истинско съкровище. Добре ли се чувстваш?

— Така мисля. — Емили погледна предпазливо към Дерик, но той просто прехапа долната си устна.

Жената протегна ръце.

— Аз съм Гейл. Това е моят дом.

— Аз съм, ъ-ъ-ъ… Хедър — отвърна Емили. С това фалшиво име се бе представяла на всички, с изключение на Дерик. Дори в ресторанта беше регистрирана като Хедър. Снимки на слабата Емили се намираха навсякъде в Интернет, във връзка с историята на Алисън Дилорентис, и Емили с лекота можеше да си представи някакъв клюкарски материал за напредналата й бременност в някой местен блог, който незабавно щеше да доведе до ужасено обаждане от родителите й.

— Голяма си късметлийка — промърмори Гейл, вперила любящ поглед в корема на Емили. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка и да го докосне.

Внезапно усмихнатото лице на Гейл се намръщи и по бузите й потекоха сълзи.

— О, Боже — избъбри тя, след което рязко се обърна и се затича тромаво към къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.

Известно време Емили и Дерик седяха мълчаливо, заслушани в бръмченето на косачката от съседния двор.

— Аз ли я разстроих? — попита разтревожено Емили. Жената й се струваше толкова крехка.

Дерик завъртя очи.

— Няма значение. Не се тревожи за това.

И Емили спря да се притеснява. Изобщо нямаше представа, че само няколко седмици по-късно щеше да обещае бебето си на Гейл… а след това щеше да се отметне от думата си.

Пред очите й проблеснаха гневните есемеси, които Гейл й беше пращала в деня, когато Емили остави бебето на прага на семейство Бейкър. „Ще те намеря. Ще те издиря.“ За щастие, така и не бе успяла.

— Емили, скъпа, добре ли си? — попита госпожа Фийлдс, откъсвайки Емили от мислите й.

Момичето се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.

— Ами, просто познавам момичето, което живее тук — успя да каже тя, усещайки как бузите й пламват. — Стори ми се, че я видях на прозореца, но очевидно съм сгрешила. Вече можем да тръгваме.

Госпожа Фийлдс погледна към двора.

— Боже, ливадата им изглежда ужасно занемарена — промърмори тя. — Никога няма да успеят да продадат къщата с всичките тези плевели.

Емили потрепна.

— Какво искаш да кажеш, нима продават къщата?

— Обявена е за продажба. Виждаш ли?

Тя посочи към табелата, забита в предния двор. На нея пишеше „ЗА ПРОДАН“ и имаше снимка на посредничката и телефона й. В горния десен ъгъл се мъдреха надписи „СОБСТВЕНИЦИТЕ СЕ МЕСТЯТ“ и „КУПЕТЕ СЕГА!“ Освен това обявяваха, че къщата ще бъде отворена за огледи следващата събота от обяд до към четири часа.