Откъм магазина на Армани се появи една фигура и Хана се изпъна. Погледна към къдравата коса на момчето, към квадратната му челюст, късата подстрижка и изтърканото кожено яке. В гърдите й се надигна вълнение. Това бе Майк Монтгомъри, бившето й гадже. Тя се стараеше да го избягва след партито по случай поставянето на „Макбет“, когато той бе поискал да се съберат отново, а тя го беше отрязала. Но тази вечер Майк определено изглеждаше възхитително.

Хана го повика по име. Майк вдигна поглед и се усмихна. Докато се приближаваше към нея, Хана подръпна копринената си блуза така, че да се покаже част от презрамката на сутиена й и бързо погледна към отражението си в гърба на айпода. Кестенявата й коса бе лъскава и гъста, очната й линия бе перфектна.

— Здрасти. — Майк се облегна на лакти върху масата. — Провеждаш кампания, а?

— Да. — Хана кръстоса кокетно крака, а стомахът й се сви нервно. — А ти… пазаруваш? — Направо й се искаше да си удари шамар заради глупавия въпрос.

Майк вдигна чантичката от „А/Х“.

— Купих си онзи черен пуловер, който двамата с теб гледахме преди време.

— Който те вталява? — Хана нави кичур коса около пръста си. — Много добре ти стои.

Майк се усмихна и на бузите му се появиха трапчинки.

— Благодаря — отвърна срамежливо той.

— Майк?

Майк подскочи, като хванат на местопрестъплението. Дребничка девойка с дълга, тъмнокестенява коса, овално лице и големи кукленски очи стоеше зад него.

— Ето къде си бил — изчурулика тя.

— О, здрасти! — Гласът му премина във фалцет. — Ъ-ъ-ъ, Хана, познаваш ли Колийн? Моята… приятелка?

Хана се почувства така, сякаш Майк я е ритнал в гърдите. Разбира се, че познаваше Колийн Бебрис — та двете от векове посещаваха едно и също училище. Но тя беше негова… приятелка? Колийн беше от типа подмазвачки, които се опитваха да бъдат приятели с всички. Навремето Колийн си беше поставила целта да стане най-добра приятелка с Мона и Хана, макар да бе с две години по-малка от тях и напълно смотана. Двете я караха да им води записки по латински, когато бягаха от училище, за да ходят да пазаруват, да оставят дрехите си на химическо чистене и да къмпингуват цял уикенд пред магазина на „Епъл“, за да не се налага да чакат на опашка за последния модел айпод. Накрая Колийн схвана намека и вместо това започна да се размотава с участниците във Фестивала на Шекспир. Но винаги, когато срещаше Хана и Мона в коридора, тя им се усмихваше широко и когато се разминаваше с тях, подхвърляше „Мляс, мляс!“, Мона смушкваше Хана и промърморваше „Не, не!“

— Радвам се да те видя — каза тя със свито гърло.

Внезапно смутена, тя тикна един флаер в лицето на Колийн.

— Гласувай за Том Мерин.

— О, Хана, не съм достатъчно голяма, за да гласувам. — Гласът й прозвуча наистина съкрушено, сякаш Хана не се опитваше просто да поддържа разговора. — Но баща ти е страхотен. Онзи Уилкинсън изглежда като голям дръвник, не мислиш ли? А синът му е такъв играч.

Очите на Хана се разшириха. Откъде знаеше Колийн, че Лиъм е играч?

Момичето докосна Майк по ръката.

— Трябва да тръгваме. Резервацията ни в ресторанта е за седем и петнайсет. — Тя се усмихна широко на Хана. — Имаме резервации за „Рив Гош“. Това ни е съботна традиция. Направо обожавам мидите с пържени картофки.

— Прочетох, че са тъпкани с вредни мазнини. Но като те гледам, не ми се струва, че подобни неща те притесняват — отвърна Хана със сладък глас. После погледна многозначително Майк.

Докато двамата излизаха, той непрекъснато искаше да ходят в „Рив Гош“, но Хана му отказваше, защото там работеше Лукас Бийти, тогавашният й бивш. Но „Рив Гош“ беше абсолютното място за срещи на „Роузууд дей“, а на Хана въобще не й се искаше целият училищен елит да види Майк Монтгомъри и Колийн заедно. Това, че му беше приятелка, автоматично я правеше една от тях, а тя изобщо не го заслужаваше.

— До после, тогава — рече Майк, без да схваща сарказма на Хана — или раздразнението й. Докато се отдалечаваха, пръстите му се преплетоха с нейните и Хана усети как я изпълва странното усещане за загуба и копнеж. Досега не беше осъзнавала какво сладко задниче има Майк. Или колко внимателно се държи с приятелките си. Внезапно усети остро липсата му. Липсваха й пазаруванията им заедно, докато той търпеливо седеше пред съблекалнята и критикуваше тоалетите на Хана, похотливите му коментари за сестрите Кардашиян, докато гледаха шоутата им по Е! и как веднъж й позволи да му сложи грим — очната линия му стоеше изненадващо добре. Липсваше й дори глупавият му ключодържател на „Хутърс“, който висеше закачен на ципа на раницата му.

Прекараното с Лиъм време може и да беше възбуждащо и опияняващо, но с Майк тя се държеше глупаво и незряло, беше напълно себе си.

Внезапно се сепна така, сякаш бе получила поредната бележка от А.: тя искаше да си върне Майк. Дори си представи бележката, която би получила от А. по случая:

Тревата винаги може и да е по-зелена, нали, Ханакинс? По всичко личи, че вече си излязла от мода като панталоните чарлстон!

4.

Разходка по алеята на спомените

На следващата вечер майката на Емили Фийлдс сграбчи волана на семейното волво и подкара колата към изхода на колежа „Линдхърс“. Емили тъкмо бе приключила участието си в последното състезание по плуване на дълги разстояния за годината. Прозорците на колата бяха запотени, а във въздуха се усещаше миризмата на хлор, шампоан „Ултрасуим“ и ароматът на кафето-лате с ванилия на госпожа Фийлдс.

— Бътерфлаят ти е страхотен — произнесе възторжено госпожа Фийлдс, потупвайки Емили по ръката. — Отборът на Северна Каролина ще е във възторг, че си приета.

— М-хм. — Емили поглади с пръсти мъхнатата подплата на якето си. Знаеше, че трябва да се радва на стипендията, която щеше да получава в Университета на Северна Каролина от следващата година, но сега просто изпитваше облекчение, че състезателният сезон е приключил. Беше изтощена.

Тя измъкна телефона си и погледна към екрана за единайсети път днес. Нямате нови съобщения. Емили го изключи и включи отново, но пощата й си оставаше все така празна. Тя цъкна върху приложението за ежедневен хороскоп и прочете колонката за телеца. „Ще се представите блестящо на работа — пишеше там. — Подгответе се за изненади.“

Изненади… лоши или добри? Цяла седмица мина, без да е получила дори една бележка от Новия А. Нямаше никакви заплахи, никакви намеци за онова, което Емили и останалите бяха направили в Ямайка, никакви „тц, тц“ заради съмненията им, че Келси Пиърс, момичето, по което си беше паднала Емили, е човекът, който ги преследва. Но отсъствието на А. беше дори още по-зловещо от купчината есемеси с техните най-мрачни тайни. Емили не можеше да спре да си представя как А. дебне и крои нещо опасно и опустошително. Изпълваха я опасения от това какво ли може да е то.

Майката на Емили спря на знака „стоп“ в малко кварталче. Скромните домове бяха оградени от стари дъбове, а в края на задънената уличка се виждаше баскетболен кош.

— Обикновено не се прибираме по този маршрут — промърмори тя и погледна към джипиеса. — Чудя се дали това нещо не ни разкарва по задните улички. — Госпожа Фийлдс сви рамене и продължи да шофира. — Както и да е. Успя ли да се свържеш с някое от другите момичета в отбора на Северна Каролина? Добре ще е да започнеш да ги опознаваш.

Емили прокара пръсти през влажната си червеникаворуса коса.

— Ами да. Май трябва да го направя.

— Някои от тях живеят в „чисти“ общежития — нали се сещаш, където пушенето, употребата на алкохол и сексуалните занимания са забранени? Трябва да поискаш стая в някое от тях. Нали не искаш да изгубиш стипендията си заради твърде много купони.

Емили потисна стона си. Естествено, че свръхконсервативната й майка ще поиска от нея да живее като монахиня в колежа. По-рано през седмицата майка й бе узнала, че Келси, момичето, с което излизаше напоследък, е имала проблеми с наркотиците. Няколко дни тя пече Емили на шиш, защото реши, че дъщеря й също употребява наркотици. Емили беше изненадана, че майка й не я накара да се изпикае в чашка и да й направи домашен тест за дрога.

Докато госпожа Фийлдс бърбореше за чистите общежития, Емили отново извади телефона си и отвори последния есемес от А., който завършваше с думите:

„Ровете колкото си искате, кучки. Но НИКОГА няма да ме намерите.“

Стомахът й се сви. В известна степен й се искаше А. да ги издаде и така да сложи край на всичко — на вината и лъжите, които бяха непоносими. Освен това й се искаше А. да се разкрие и да се окаже, че това е Истинската Али — в което Емили бе убедена. Приятелките й може и да не го вярваха, но дълбоко в себе си Емили знаеше, че Али е оцеляла след пожара в къщата край езерото Поконос. Та нали й беше предоставила начин да избяга, беше отворила вратата точно преди къщата да се взриви.

Нещата бяха започнали да се сглобяват. Али и Табита са били по едно и също време в Убежището и може би тъкмо затова Табита се беше държала точно като Али в Ямайка. Може би двете са действали заедно по някакъв начин — може би Али се беше свързала с Табита, след като бе избягала от пожара в Поконос.