— Хана — каза Майк, когато се приближи до нея.

— Съжалявам — избъбри тя. — Аз съм най-голямата глупачка, не трябваше да следя Колийн. Снимките й са у мен. Ще й ги върна и дори няма да се налага да плаща за тях.

Хана се приготви да посрещне отговора му, но съвсем неочаквано ръката му се плъзна в нейната. На лицето му се бе изписало странно изражение, което тя не можа да разгадае.

— Сигурен съм, че Колийн ще се зарадва. Но всъщност аз си мисля, че онова, което направи е… невероятно.

В първия момент Хана реши, че класическата музика, която се лееше от тонколоните в коридора, е повредила слуха й.

— Моля?

Очите на Майк проблеснаха.

— Преследвала си Колийн, защото си искала да разбереш какво повече има от теб, нали? Защо съм избрал нея?

Хана прехапа бузата си.

— Ами, може и така да се каже…

— Толкова силно си искала да се върна при теб. — Майк придърпа раницата си нагоре. — Досега никой не ме е харесвал толкова много.

— Колийн те харесва толкова много — промърмори Хана.

Майк погледна през рамо към учениците, които се мотаеха по коридора.

— Знам. И ми е гадно. Само че… тя не е за мен. — Той се наведе към нея. — Но ти си.

Едно мускулче потрепна на бузата на Хана. Тя усети познатия му мирис на бор и дим. Обичаше да го подиграва, че мирише на скиорска хижа. Толкова й беше липсвала тази миризма.

Но после се намръщи.

— Чакай малко. Ти спа с Колийн и седмица по-късно късаш с нея? Това е доста подло, Майк.

Майк я изгледа ошашавено.

— Защо си мислиш, че двамата с Колийн сме спали заедно? Знам, че ме смятат за жребец и така нататък, но ние излизахме само две седмици.

— Но Мейсън и Джеймс… Чух ги да си говорят… — Хана прехапа езика си. — Чакай малко. Това са просто момчешки работи, така ли? Всички момчета ли си мислят, че другите го правят с приятелките си?

Майк сви рамене.

— Май да. — Той я дари с нежна, уязвима усмивка. — Искаш да съм честен? Пазех се за теб.

В главата на Хана избухнаха фойерверки.

— Добре, днес е щастливият ти ден — промърмори тя. — Аз също се пазех за теб. Помниш ли какво ти казах за Марвин трейл? Навита съм, ако и ти си навит.

Майк отново се наведе към нея и Хана се наслади на всяка една секунда от целувката им. После той се отдръпна и леко я смушка отстрани.

— И така, госпожо шпионке, какво успя да изровиш за Колийн? Нещо яко?

Музиката, която пускаха между часовете, беше спряла и когато Хана се огледа, осъзна, че коридорите са почти празни. Тя навлажни устните си с език, обмисляйки как да поднесе новината, но внезапно това й се стори безсмислено. Разкриването на тайните е важно само когато се чувстваш заплашен от някого — когато те карат да се чувстваш несигурен или разполагат с нещо, което искаш или те кара да се страхуваш — а Колийн вече не оказваше такова влияние върху нея. Не беше като А., който търсеше отмъщение.

— Не, нищо интересно — пропя тя, хвана Майк за ръката и го поведе по коридора. Колко прекрасно бе усещането, че вече не се налагаше да се прави на А. за Колийн.

Единственото нещо, което щеше да направи живота й идеален, беше и нейният А. да изчезне завинаги.

35.

Клубът, който не иска Спенсър за член…

Същия следобед Спенсър седеше край кухненската маса с родителите си. Баща й гледаше телефона си, а майка й си сипваше чаша чай с лед. Всичко беше почти като в доброто старо време, когато родителите й бяха заедно. Но тук беше и господин Пенитисъл, който стоеше облегнат на плота със скръстени ръце.

— Не мога да ти благодаря достатъчно за онова, което направи, Питър — каза майката на Спенсър, като мачкаше нервно една салфетка. — Последното нещо, от което се нуждае това семейство, е нови скандали.

— Радвам се, че можах да помогна — каза господин Хейстингс. — Исках да защитя всички ни и мястото на Спенсър в Принстън. — Той я погледна укорително. — Но въпреки това не разбирам къде ти е бил умът. Там е имало човек с пистолет, Спенсър. Ами ако случайно те бяха улучили?

— Не преживя ли достатъчно? — намеси се и госпожа Хейстингс. — Какво трябва да направим, да те заключим в стаята ти, докато завършиш, за да не се забъркваш в нови неприятности?

— Казах, че съжалявам — промърмори Спенсър. За трети път й изнасяха тази лекция.

На вратата се позвъни и госпожа Хейстингс се стресна толкова силно, че едва не изпусна чашата си.

— Кой пък може да е? — изръмжа тя.

— Аз ще отворя. — Спенсър стана от мястото си, дръпна ципа на суичъра си и отиде до вратата, надявайки се, че няма да са ченгетата. През прозореца се виждаше руса коса. Спенсър внезапно спря. Това не беше ли…

Харпър?

Тя отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух. Харпър бе закопчала палтото си догоре и носът й беше силно зачервен. Очите й също бяха зачервени, сякаш бе плакала продължително. Ъгълчетата на устните й висяха надолу и в продължение на няколко дълги секунди тя просто мълчеше и гледаше.

— Хм, защо не си в Принстън? — попита предпазливо Спенсър.

Очите на Харпър проблеснаха.

— Защото съм в изпитателен срок. Заради теб.

Спенсър хвърли един бърз поглед през рамо, за да се убеди, че майка й не чува.

— Какво искаш да кажеш?

Харпър сложи ръка на хълбока си.

— Не е ли очевидно? Дисциплинарната комисия ме обвини за организирането на парти с наркотици. — По лицето й премина злобна сянка. — Странна работа, обаче. Спомням си, че ти спомена, че си донесла сладки, в които е имало няколко специални подправки. Всъщност изглеждаше доста горда от себе си.

Спенсър разпери ръце в отбранителен жест.

— Не съм им слагала ЛСД! Някой друг го е направил!

Харпър изсумтя грозно.

— Да бе. Край с теб. Ще се погрижа догодина никой в Принстън да не те приеме.

Стомахът на Спенсър се сви на топка. Отиването в Принстън й се струваше като чудесно ново начало, бягство от Роузууд, и тя бе толкова развълнувана от новото си приятелство с Харпър и другите момичета. Но докато А. върлуваше в живота й, тя никога нямаше да може да продължи напред. Той щеше да я преследва навсякъде.

Есемесите, снимките и клиповете щяха да се появяват бързи и яростни, дори да отидеше в Китай. Дори да излетеше за Луната.

Клипове. Внезапно в главата й проблесна идея.

— Не си отивай още. Искам да ти покажа нещо.

Спенсър отиде до чантата си и извади от нея айфона. После се върна, марширувайки триумфално, при отворената врата. Харпър продължаваше да стои там с раздразнено изражение. Спенсър тикна телефона в лицето й и натисна бутона за пускане. Появи се клипът на Харпър, която потрошаваше „Айви хаус“. Първо свали завесите от стените, после ги наряза. След това изкорми възглавниците. Събори книгите от рафтовете, счупи една ваза и нарисува една картина със спирала за мигли.

Лицето на Харпър се изкриви.

— Това не съм аз.

Спенсър се намръщи.

— Добър опит. — Тя дръпна телефона си, преди Харпър да успее да изтрие клипа. — Не ми се иска да го правя, но ако ме издадеш и аз ще те издам. Едва ли „Айви“ ще погледнат с добро око на вандализма. А и ти нямаш никакво сериозно доказателство, че точно моят сладкиш е бил подправен с наркотици, само онова, което съм ти казала, докато сме били надрусани. Аз от друга страна, имам този клип. Можеш да загазиш още повече.

Самоувереността на Харпър се стопи. Тя отвори и затвори уста няколко пъти, лицето й пламна.

— Хубаво — изплю най-накрая тя. — Но да не си посмяла да кандидатстваш за „Айви“. Аз може и да съм в изпитателен срок, но все още дърпам конците. И ще се погрижа те да стоят колкото се може по-далеч от теб.

— Въобще не ме интересува — отвърна Спенсър, опитвайки се да прозвучи колкото се може по-равнодушно, макар думите на Харпър да я бяха наранили. — И без това никоя от вас не ми харесва.

После затръшна вратата пред лицето на Харпър и сълзи опариха очите й. Всичко й се струваше толкова погрешно и прецакано; идеалният план за живота й се разпадаше на парчета. Тя трябваше да влезе в „Айви“. Това трябваше да е трамплинът й към невероятното бъдеще. Момичетата и момчетата от „Айви“ трябваше веднага да се сприятелят с нея, да се превърнат в хората, които ще познава цял живот. Сега единственият човек в Принстън, който щеше да разтоваря с нея, беше Рифър.

Тя пристъпи от крак на крак. Може пък да не е чак толкова зле. Тя се сети как Рифър си беше паднал по нея на официалната вечеря. Как се развълнува, когато я накара да подуши домашната му марихуана. Когато беше с него, не се налагаше да се преструва. Не трябваше да прави компромиси, за да го спечели.

Рифър бе най-милият човек, когото бе срещнала в Принстън. Ако трябваше да е честна, момичетата в „Айви“ бяха големи… кучки. И прекадено префърцунени. Наистина ли искаше да се мотае с тях?