— Всъщност Гейл беше мащеха на Табита. Не й беше лесно, най-вече защото… не се разбираха много. Табита имаше проблеми с поведението. Гейл искаше да я отпратим и аз най-накрая се съгласих.

Спенсър и останалите се спогледаха. Мащеха? Това обясняваше защо не я бяха виждали в новините и защо имаше различна фамилия.

Господин Кларк захлупи лицето си с длани.

— Не трябваше да се поддавам на натиска на Гейл да отпратя Табита. Направих и много други грешки в отношенията си с нея. Не трябваше да й натяквам за бордовете, в които участваше, за всичките пари, които харчеше за партита. Не трябваше да й се развиквам и за парите, които изчезнаха миналото лято. Просто си я искам обратно. Нуждая се от нея. — Той тихо изстена. Лаури се изправи, избута момичетата от стаята и излезе с тях навън. Щом се отдалечиха достатъчно, той пъхна ръце в джобовете си и раздрънка монетите в тях.

— Мисля, че няма смисъл да го разпитваме повече за това дали е отвлякъл бебето ви, госпожице Фийлдс. Току-що получих есемес от полицаите, които претърсват къщата им. Не са намерили никакви улики и никакви деца.

Емили преглътна тежко.

— Добре — отвърна тихо тя.

Лаури се намръщи.

— Знаете ли кой би могъл да ви изпрати в дома на госпожа Ригс дори и на шега?

Емили се спогледа нервно с останалите, после поклати глава.

— Не. Но не мисля, че който го е направил, е имал нещо предвид — или е имал нещо общо с убийството на Гейл. Ние сме Малките сладки лъжкини. Хората непрекъснато ни изпращат съобщения, а това е просто едно ужасно съвпадение.

Устните й трепереха. Спенсър веднага разбра, че не й е приятно да лъже. Беше готова да скочи и да разкаже на полицая всичко за А., но успя да се сдържи.

Лаури въздъхна раздразнено, сякаш искаше да им каже: „Само ми изгубихте времето.“

— Свободни сте, момичета. Но не мислете, че сте се отървали. Влезли сте в чужд имот без разрешение и все още сте свидетели на убийството. Ако има нещо, което да не сте ми казали — като например кой е изпратил есемеса — по-добре не го крийте. А на онези от вас, които не са навършили осемнайсет, ще трябва да се обадя на родителите.

Емили изтръпна.

— И какво ще им кажете?

Лаури я погледна.

— Че сте влезли в чужда собственост. Че сте станали свидетели на убийство. Аз лично, госпожице Фийлдс, смятам, че трябва да им кажете цялата истина, но не мога да вземам решения вместо вас. — След тези думи той отвори входната врата и пусна Спенсър и останалите да излязат. Цифровият часовник на сградата на банката показваше, че е почти три сутринта. По Ланкастър авеню нямаше жива душа. Спенсър се уви в палтото си и погледна приятелките си.

— Така. Истина ли беше онова, което си мисля, че чух?

— И на мен ми е трудно да повярвам — прошепна Хана.

— Значи затова я видях в детския магазин — промърмори Ариа. — Реших, че е подготвя за твоето бебе, Ем, а тя е пазарувала за своето.

— Но тя ме заплаши — каза Хана с тих глас.

Спенсър замислено потупа с показалец по устните си.

— И какво точно ти каза?

— Че иска да получи онова, което е нейно. В смисъл, бебето.

— Ами ако Гейл не е имала предвид него? Ами ако е говорела за парите? — Спенсър махна с ръка към полицейското управление. — Господин Кларк току-що каза, че се е отнесъл твърде сурово с Гейл заради някакви пари, които изгубила през лятото. Ами ако става въпрос за парите, които е дала на Емили за бебето?

— Аз ги върнах — възрази Хана.

— Сложила си ги в пощенската й кутия. Някой с лекота е можел да ги открадне — отбеляза Спенсър. — Ами ако Гейл е решила, че Емили я е измамила? Ами ако през цялото време е била ядосана, защото си е мислела, че си взела парите й и си избягала? — Тя примига и всички парчета от пъзела внезапно се подредиха по различен начин. — В това има смисъл. Ами ако А. е откраднал парите от кутията на Гейл, за да я ядоса и да я прати по следите ни? Ами ако А. се е възползвал от ситуацията и е хвърлил подозренията върху невинен човек, точно както направи с Келси?

— Но… — Ариа отгриза парче нокът. — Гейл е майка на Табита.

— Мащеха — поправи я Спенсър. — И по всичко личи, че двете не са се обичали много.

— Може би А. е решил да ни подмами в къщата на Гейл, опитвайки се да ни вкара в капан, точно както предположи ти, Спенсър — рече Емили. — Може би не е очаквал тя да си е вкъщи тази вечер — нали трябваше да е на бала. Но тя го е изненадала. И затова А. я е убил.

Спенсър кимна, мислеше си същото. Дали Гейл случайно не беше спасила живота им? Дали ако не си беше вкъщи, А. нямаше да убие тях?

Ариа и Хана пристъпиха от крак на крак, но не казаха нищо. Последва продължително мълчание. Една самотна хонда сивик мина през светофара, без да изчака да светне зелено. От другата страна на улицата примигваше неонова реклама.

— Смятате ли, че се е случило точно така? — Кожата на Хана беше пребледняла. — Смятате ли, че отново сме сгрешили?

Спенсър потрепери, загледана в далечината.

— Може би — прошепна тя.

И един човек бе умрял заради това.

33.

Довереницата на Ариа

На следващата сутрин Ариа седеше с кръстосани крака в дневната на бащината си къща и се опитваше да медитира. „Освободете се от стреса — произнесе успокояващ глас в слушалките й. — Вдишайте и издишайте, като си представите как всичко излиза навън…“

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, тъй като образът на пепелявото, обезкървено лице на Гейл не излизаше от главата на Ариа. В новините сутринта не говореха за нищо друго, освен за убийството й, и всички бяха изпаднали в истерия да не би нов убиец да броди из Роузууд. Като по чудо Ариа и приятелките й не бяха споменати в новините. Предишната вечер, когато бащата на Спенсър научи, че са били отведени в участъка на разпит за убийството на Гейл, той веднага напусна апартамента си във Филаделфия, пристигна в Роузууд и разговаря надълго и нашироко с лейтенант Лаури, който се оказа син на най-добрите му приятели. Тъй като нямаше никакви доказателства, че момичетата са направили каквото и да било, заради това, че предишната година медиите ги бяха разнищили и защото господин Кларк не повдигна обвинения за влизане в частна собственост, ченгетата се съгласиха да не дават имената им на пресата.

В медиите се появиха всякакви спекулации кой би могъл да е убиецът на Гейл — някой, който е искал парите й или враг на съпруга й, или пък партньор в някоя объркана сделка. Никой не допусна, че Малките сладки лъжкини са замесени в тази история.

Мисълта, че Гейл не е А. и че А. им е устроил капан в къщата й, ужасяваше Ариа — с когото и да си имаха работа, той беше адски умен и жесток. А те все още не знаеха какво се е случило с бебето на Емили. Повече никой от тях не получи есемес от А., така че може би всичко — включително бебешкият плач — беше блъф. Но поне едно хубаво нещо се беше случило: рано сутринта Ариа получи съобщение от Хана, в което пишеше, че тя най-после е успяла да открие адреса на семейството, което бе осиновило Вайълет. „Те живеят в Чеснът хил — се казваше в съобщението. — Емили иска да отиде до къщата, иска да сме с нея.“ Разбраха се да пътуват до там късно вечерта. Хана добавяше, че е взела на заем колата на Кейт — щеше да е по-добре да отидат с нещо, което не може да бъде свързано с никоя от тях. Ариа нямаше нужда от обяснения: чуждата кола означаваше по-малка вероятност А. да ги проследи. Ако той беше на свобода и нямаше проблеми с убиването на хора, те не биваше да рискуват да го отведат при Вайълет.

„Сега легнете по лице на земята в кучешка поза“, произнесе гласът в слушалките.

Ариа положи длани на килима и вирна задника си във въздуха. Разнесоха се стъпки и тя погледна нагоре. Мередит се беше облегнала на рамката на вратата и усукваше престилката около пръста си.

— Нали каза, че не си падаш по йога?

Ариа бързо се надигна и седна, хваната на местопрестъплението.

— Ами… — Тя се умълча, защото не се сещаше за подходящо оправдание.

Мередит седна на ръба на дивана и побутна пискюлите на едната от възглавниците.

— Онзи ден ми беше много приятно да поговорим за случилото се между мен и баща ти.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Ами, да — промърмори тя, без да е сигурна, че го казва искрено.

— Никога не съм можела да разговарям с някого за това — продължи Мередит. — Давам си сметка, че ти не си правилният човек, с когото да обсъждам това, и разбирам, че сигурно не те интересува колко ми е било трудно. Но аз наистина знам, че те нараних. И искам да знаеш, че не съм го направила нарочно. Нямах намерение да разбивам семейството ти. Всеки ден се измъчвам заради това.

— Помисли си аз как съм се чувствала — отвърна ядосано Ариа. — Мислех си, че ако издам тайната, ще съсипя семейството си. Но освен това смятах, че предавам майка си, като не й казвам.

— Знам — отвърна искрено Мередит. — Съжалявам и заради това. Но сега, след като си поговорихме откровено, не се ли чувстваш по-добре?