Ариа изви гръб и погледна нагоре към дървения медальон, който висеше от тавана.

— Беше ужасно. Очакването да бъдеш разкрита е по-лошо от това всички да знаят истината. Като че ли накрая наистина се почувствах по-добре.

Мередит завъртя халката около пръста си.

— Мога ли да те попитам нещо? Защо ме разпитваше за всичко това? Защото ти беше любопитно, или защото имаш свои тайни? Нещо, което не искаш да кажеш на никого?

Ариа рязко завъртя глава, уплашена, че А. може да е изпратил есемес на Мередит, в който да й е разказал всичко. Но тя я гледаше невинно — дори загрижено. Сякаш наистина я интересуваше какво става с Ариа. За миг момичето я почувства като… е, не точно като майка, но като част от семейството.

— Нещо такова — промърмори тихо тя.

— Добре ли си?

Ариа сви рамене, без да отговаря.

Мередит въздъхна и я докосна по коляното.

— Наистина съжалявам. Тайните могат жива да те изядат. Те съсипват душата. Винаги е по-добре да се споделят.

Ариа кимна. Искаше й се Мередит да й беше казала това преди няколко дни, вместо да философства, че пазенето на тайни понякога е най-доброто решение. „Никакви тайни повече“, беше казал Ноъл на Ариа предишната седмица. Той, разбира се, имаше пълното право да й е ядосан… тя беше скрила нещо важно от него, което той имаше правото да знае. Как очакваше да има истинска връзка с него, когато не споделяше най-интимните си чувства, онези неща, които създаваха или разделяха една двойка? Ноъл искаше точно това. Същото искаше и Ариа — с него.

Внезапно в съзнанието й се отвори врата. Тя погледна часовника си. Ноъл сигурно още не беше тръгнал за училище. С малко повече късмет щеше да успее да го хване… да се опита да оправи нещата.



Стъпките на Ноъл се разнесоха от другата страна на вратата.

— Какво правиш тук? — попита мрачно той, когато отвори и видя Ариа.

Тя завъртя около пръста си пискюлите на мохерния шал, който бе увила около врата си.

— Дойдох да се извиня и да обясня.

Ноъл се обърна.

— Спести си думите.

Той се накани да затвори вратата, но Ариа я улови.

— Ще ме изслушаш ли? Съжалявам, че не ти казах какво става с баща ти. Страхувах се от онова, което бих могла да причиня на семейството ти. Въобще не ми харесваше мисълта, че крия тази тайна от теб, затова реших, че е по-добре да се разделим.

В къщата иззвъня телефон.

— Ноъл, ще вдигнеш ли? — извика госпожа Кан. Но Ноъл не отместваше поглед от Ариа. Не каза нищо, просто я гледаше.

— Опитах се да те защитя — продължи Ариа, запълвайки мълчанието. — Вече бях наранила своето семейство заради една тайна. Не исках да го причиня и на твоето. Повече ме е грижа за теб, отколкото за нас, ако това ти говори нещо. Освен това знам, че семейството означава всичко за теб. Затова го направих.

Тя млъкна с разтуптяно сърце. Макар това да не беше цялата истина, беше максималното от онова, което можеше да му разкрие, без да спомене за А. Защото в никакъв случай нямаше да му разкаже за него, не и докато А. бе по петите им, не и докато бе готов да убива хора. Ариа обичаше Ноъл твърде много, за да го постави в опасност.

Настъпи продължително мълчание. Ноъл беше забил поглед в краката си и като че ли претегляше чувствата си. Стомахът на Ариа нервно се сви.

Ами ако просто затръшнеше вратата под носа й? Ами ако просто не му пукаше?

Но Ноъл внезапно разпери ръце.

— Проблемът, Ариа, е там, че мен ме е грижа повече за нас, отколкото за мен. Независимо какво трябва да ми казваш, просто ми го кажи, става ли?

Ариа се хвърли в прегръдките му и двамата останаха дълго време притиснати един към друг. От начина, по който я прегръщаше, сякаш не искаше никога да я пусне, й стана ясно, че й е простил.

— Съжалявам — прошепна тя в ухото му.

— Знам — отвърна Ноъл. — И аз съжалявам. Трябваше да ти кажа за баща ми, вместо да те оставям сама да го откриеш. Аз също криех нещо от теб. — Той се отдръпна и леко докосна върха на носа й. — Можеш ли да ми простиш?

— Разбира се — отвърна Ариа и го прегърна още по-силно. През целия си живот не бе чувствала по-силна връзка с някого. Но когато зарови лице на гърдите му, чу нещо отвъд двора и надигна глава. Сякаш някой се прокашля. Ариа потърси сред дърветата признаци на живот. Прозорците на къщата за гости бяха затворени. На оградата беше кацнала птичка и переше опашката си.

„Тук няма никой“, помисли си тя и се опита да потисне страха. Но той беше заседнал в гърлото й, оставяйки в устата й горчив вкус.

Все пак А. продължаваше да е някъде навън. Напълно възможно бе да е наблизо и да подслушва. Но той вече й беше отнел твърде много неща. Тя нямаше да допусне да й отнеме и Ноъл.

34.

Изненадващите странични ефекти на шпионирането

По-късно същата сутрин Хана спря колата си на паркинга на „Роузууд дей“. Небето бе натежало от оловно сиви облаци, които отговаряха на настроението й. Кейт, която се возеше до нея, бе нагласила радиото на станцията WKYW. Местните новинари отново обсъждаха трагичното убийство на Гейл.

— Госпожа Ригс беше щедър дарител на филаделфийския Музей на изкуствата, на Аквариума в Камдън, на „Биг брадърс, биг систърс“ от Ню Джърси — изреждаше репортерът. — Ще липсва на всички ни. Погребението ще се състои утре сутринта; очаква се присъствието на рекорден брой опечалени. Госпожа Ригс ще бъде наследена от съпруга си и макар че наскоро изгуби доведената си дъщеря Табита…

Хана рязко спря радиото.

— Това е ужасно — промърмори Кейт, оправяйки маникюра си. — Наистина ли не видя кой я е убил?

— Ш-ш-шт — изсъска Хана, макар да бяха сами в колата. Когато предишната вечер си тръгна от участъка, тя се обади на баща си и му разказа онази част от случилото се, която бе склонна да сподели — че се е впуснала в преследване заедно с Емили, че е знаела, че това е къщата на Гейл и че е била поразена, когато я е видяла мъртва на алеята. Баща й, естествено, беше ужасен. Той извика мениджъра на кампанията и прессекретаря, за да се посъветва с тях как най-добре да изнесат новината. Кейт присъстваше на разговорите, но вместо да гледа на Хана като на някой изрод — или луда убийца — тя прояви съчувствие.

— Сигурно е било ужасно — произнесе тя със загрижено лице.

За щастие бащата на Спенсър намери начин да накара роузуудската полиция да скрие от пресата, че момичетата са се намирали в имението на Гейл и всички останали, които знаеха този факт, се заклеха да мълчат. Но въпреки това бащата на Хана й дръпна строга лекция насаме, в спалнята й.

— Онези снимки, за които ми разказа, са достатъчно компрометиращи — процеди той през стиснати зъби. — Защо нарушаваш частната собственост? Можеха да те убият!

Хана не искаше да разочарова баща си и повече или по-малко се съгласи да не напуска къщата, докато не минат изборите. Но когато баща й я притисна да му каже какво изобщо е търсила в къщата на Гейл, тя се опита да намери приемливо обяснение. Нямаше никакъв начин да му разкаже за бебето на Емили или за А.

Хана паркира и излезе от колата. Тръгна към страничния вход, а Кейт се запъти към арт крилото, където беше класната й стая. Няколко ученици се спряха и изгледаха Хана така, сякаш се беше подпалила.

— Смотанячка — промърмори Девън Арлис, докато вадеше ски екипа си от багажника на колата. Кирстен Калън спря да пише есемеса на телефона си и избухна в смях. Фай Темпълтън и Чейси Бледсоу се сбутаха многозначително край хълмчето, където се мотаеха пушачите, а Лейни Айлър и Мейсън Байърс спряха да се натискат, колкото да прошепнат „луда шпионка“ достатъчно силно, за да ги чуе. Хана си мислеше, че убийството ще засенчи клипа й, но беше сбъркала.

Когато стигна до коридора, тормозът не спря.

Всички, които седяха в „Стийм“ надигнаха глави и заговориха за клипа, който бяха получили предишната вечер. Дори учителите я гледаха, повдигнали вежди. Носът й започна да я смъди, но тя не можеше да позволи на никого да я види как плаче. Достатъчно й бе да я смятат за смотанячката на училището.

Тя отвори вратата на шкафчето си и грабна купчина учебници, без да поглежда дали са тези, които й трябват. В този миг погледът й бе привлечен от позната фигура в края на коридора. Майк стоеше до Колийн, отпуснал ръка на рамото й. Хана се извърна, пожелавайки си в този миг да изчезнат. Точно сега не можеше да понесе усмихнатите им лица.

Тя затвори очи, преброи до десет и отново погледна към коридора. Двамата все още бяха там. Но когато Хана се взря по-внимателно, тя видя сълзи в очите на Колийн. Майк разпери ръце. После наклони глава, потупа Колийн по ръката и тръгна по коридора. Право към Хана.

По дяволите. Тя силно затръшна вратата на шкафчето си и напъха учебниците в чантата си колкото може по-бързо. Майк не сваляше поглед от нея, докато заобикаляше търчащите из коридора първокурсници. Ясно бе, че идва да я сдъвче заради това, че е шпионирала Колийн и е откраднала снимките й. От една страна Хана не искаше да говори с него, но от друга си го беше заслужила. Нямаше ли да се развика на Новия А., ако някой ден се изправят лице в лице?