— Наистина ли очакваш да повярваме на историята ти? — попита той.

— Казах ви истината. — Емили беше като пребита. — Можете да прегледате медицинския ми картон в болницата „Джеферсън“.

— Защо не се обадихте в полицията, когато госпожа Ригс отправяше заплахите?

Емили погледна приятелките си. Спенсър прочисти гърлото си.

— Не искаше родителите й да разберат, че е забременяла — рече тя. — Реши, че сама ще успее да се справи с това.

— А кой ви подсказа, че бебето е тук? Кой е изпратил съобщението?

Стомахът на Емили се сви. Последното нещо, което искаше, бе да разкаже на полицията за А.

— Предполагам, че е било лъжа. Някой ни е измамил.

— Защо тогава госпожа Ригс е мъртва? — сопна й се Лаури.

— Нямам представа — прошепна Емили.

— Значи не знаете откъде е дошло това? — Лаури сочеше към нещо на земята.

Емили погледна натам. Точно до Гейл на земята лежеше черен пистолет. Той се сливаше с тъмния асфалт. Момичето отскочи от него, сякаш бе видяло гърмяща змия.

— О, Господи!

— Чухме изстрела — рече Ариа.

— Видяхте ли кой стреля? — попита Лаури.

Момичетата се спогледаха безпомощно.

— Мъглата беше прекалено гъста — обади се Емили. — Чухме само стъпки.

— Някой притича пред колата ми — рече Спенсър, — но не можах да видя лицето му.

Лаури вдигна пистолета с облечените си в латексови ръкавици ръце, пусна го в найлонова торбичка и го подаде на един от детективите. Мъжът записа нещо в лаптопа си. Емили се приближи, треперейки до приятелките си, опитваше се да им предаде мислите си, без да говори. „Как се случи това? Кой уби Гейл? Може би няма нищо общо с нас и бебето?“

Или пък е свързано точно с това? Възможно ли беше Гейл да не е А.? Възможно ли беше А. да е убил Гейл?

Но защо?

След няколко мъчителни минути детективът се обърна към момичетата.

— Добре. Оръжието е регистрирано на името на Гейл Ригс. Според архива пистолетът не е бил откраднат… Който и да е стрелял, трябва да го е взел от къщата й.

Ченгето, което държеше Ариа, посочи с палец към тъмнината.

— Айзък ви е видял да влизате в къщата. Съвпадение ли е било?

— Да — отвърна Ариа със слаб глас. — Бил е някой друг.

Лаури погледна към лежащото на земята тяло на Гейл, което вече бе покрито с чаршаф.

— Ще проверим оръжието за отпечатъци. Резултатът може да отнеме няколко часа. — Той погледна момичетата. — А дотогава вие четирите оставате с нас.

32.

Време за изповед

Последният път, когато Спенсър влезе в полицейското управление на Роузууд, беше преди година — Дарън Уайлдън отведе нея и приятелките й там, защото полицаите смятаха, че момичетата са помогнали на Иън Томас да избяга от затвора, а също така са били съучастнички в убийството на Али. Оттогава участъкът се беше променил, боята беше подновена, имаше нови прозорци, една от онези модерни кафемашини, които предлагаха също така капучино и горещ шоколад, и сравнително по-приятна стая за разпити. Вместо очуканата и одраскана с графити дървена маса сега имаше лъскава нова от метал.

Не, че това караше Спенсър да се чувства по-комфортно.

Тя и приятелките й седяха мълчаливо около масата. Хана не спираше да си гризе ноктите, които бяха изцапани с мастилото за вземане на отпечатъци. Ариа не спираше да плаче и гримът се беше размазал по бузите й. Емили бе засмукала устната си толкова силно, че тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изчезне. Спенсър скочи от мястото си и закрачи из стаята, неспособна да изтърпи разяждащото чувство в стомаха си.

Какво щеше да стане, ако ги обвинят за убийството на Гейл? Ами ако ги хвърлеха в затвора до живот?

Тя спря да крачи.

— Момичета, може би трябва да им кажем, че А. ни накара да отидем в къщата на Гейл. И без това сигурно пак ще ни разпитват.

Ариа се ококори.

— Знаеш, че не можем да го направим. А. ще ни издаде.

Спенсър отново седна на стола си.

— Ами ако А. е убил Гейл?

Хана се намръщи.

— Но аз си мислех, че Гейл е А.

— Наистина ли? — Спенсър я зяпна. — След всичко, на което станахме свидетелки?

— Малко вероятно. — Емили облегна лактите си на масата. — Ами ако А. е планирал всичко това от самото начало? Да ни примами на Мокингбърд драйв и всичко останало? Може би в къщата й е нямало никакво бебе. Може да е било просто запис.

Ариа трепна.

— Но защо му е на А. да убива Гейл?

— За да натопи нас, може би. — Спенсър се замисли за момент. — А може и да е искал пръв да се добере до нас, но Гейл да му се е изпречила на пътя. Тя не трябваше ли да присъства на бала?

Тя затвори очи и си спомни онези ужасяващи секунди, когато колата й влезе в алеята. Пред нея притича една фигура и бързо се шмугна в гората. Беше облечена изцяло в черно и беше захлупила качулка на главата си — Спенсър не можа да различи дали е момче или момиче.

Хана се прокашля.

— Но Гейл е майка на Табита. Тя искаше да открадне Вайълет. Била е в Принстън едновременно със Спенсър, намеси се в кампанията на баща ми, заплаши ме по време на състезанието. Напълно нормално е да я помисля за А.

— Съгласна съм — рече Ариа.

— Защо тогава Гейл е мъртва? — попита настоятелно Спенсър.

Вратата се отвори и всички подскочиха на местата си. В стаята влезе Лаури и им махна с ръка да станат. Лицето му изглеждаше изтощено и той държеше чаша с димящо кафе.

— И така, никой от отпечатъците на пистолета не съвпада с вашите.

Спенсър рязко се изправи.

— Тогава чии отпечатъци са били там?

— На госпожа Ригс. — Лаури отпи от кафето си. — Както и едни други, които не са в нашата база данни. Може да са на съпруга й. Той току-що се прибра от Ню Йорк и аз искам всички да си поговорим.

Спенсър се спогледа ужасено с останалите. Съпругът на Гейл беше баща на Табита.

Преди да успеят да кажат нещо, в стаята влезе слаб мъж. Спенсър веднага го разпозна от новинарските емисии за Табита, опечаленият баща, който би направил всичко, за да си върне дъщерята. Очите му бяха зачервени и той изглеждаше така, сякаш е бил ударен от гръм. Тя изправи рамене, ужасена, че той може би знае какво са сторили с дъщеря му, но господин Кларк като че ли беше твърде замаян, за да ги забележи.

Лаури побутна един празен стол към него.

— Господин Кларк, бих искал да изясним една история, която госпожица Фийлдс ни разказа за вашата съпруга. — Той погледна към Емили, след което отново се обърна към бащата на Табита. — Извинявам се, че повдигам този въпрос толкова скоро след смъртта й, но е важно за нашето разследване.

Той повтори онова, което Емили му беше разказала — че Гейл е искала да осинови дъщеря й през лятото и как Емили се притеснила, че Гейл е откраднала бебето й, защото чули детски плач на верандата. Господин Кларк погледна изненадано момичето.

— Никога не ми е казвала, че иска да осинови бебе — рече той със слаб глас.

Спенсър потръпна и го погледна, не можеше да повярва на ушите си. Как може Гейл да не каже на собствения си съпруг?

— Тя каза, че знаете — рече Емили. Спенсър се изненада, че приятелката й намира сили да говори — ако в момента разпитваха нея, тя щеше да се скрие под масата. — Каза, че ще ме свърже по телефона с вас, но така и не го направи.

— Сигурно, защото твърдо й заявих, че не искам да осиновявам дете. — Господин Кларк се почеса по темето. — И какво се случи? Защо не й дадохте бебето?

Гърлото на Емили запулсира.

— Просто избрах друго семейство.

Господин Кларк примига.

— Заради това, че не сте разговаряли с мен? Или защото решихте, че не сме подходящи?

— Трудно е да се обясни — промърмори Емили, забила поглед в обувките си.

Господин Кларк зарея празен поглед към стената.

— Понякога Гейл си набива разни идеи в главата, от които не може да се отърве. Може да бъде много решителна — дори твърдоглава — за да получи каквото си е наумила. — Той си издуха носа. — Но ви уверявам, че не сме отвличали никакви деца. Не сме казвали на никого, но миналата седмица Гейл си направи тест за бременност. Беше положителен и тя бе невероятно щастлива. — Той поклати глава. — Опитвахме се толкова усилено да забременее. Това беше петата поредица от процедури ин витро. Преживяхме толкова болезнени мигове. — Раменете му се разтресоха. — Това не може да е вярно. Първо Табита, а сега и Гейл.

Табита. Дори чуването на името й им носеше болка. Спенсър се пресегна и улови Емили за ръката. Хана и Ариа изглеждаха така, сякаш всеки момент ще избухнат.

Емили се размърда.

— Съжалявам много за дъщеря ви. Сигурно е било много мъчително за вас.

Господин Кларк наведе поглед, обръщайки се към тях.