— Тогава къде е колата й? — Ариа посочи алеята. Освен нейното субару, там нямаше друга кола.

Емили прехапа устните си.

— Може да е паркирала в подножието на хълма и да е стигнала до тук пеша.

Хана се запъти към алеята.

— Тук има някой и това не е Спенсър. Трябва да я предупредим.

Почти беше стигнала до гаража, когато чу как нещо метално — ключове за кола, може би — пада върху асфалта. Тя замръзна на мястото си и се огледа, но не можеше да види нищо в мъглата. Разнесоха се стъпки, напрегнат шепот, размяна на реплики, които не можа да чуе. Накрая се чу толкова силен гръм, че чак я заболяха зъбите.

Тя се обърна рязко и впери поглед в приятелките си. Те стояха като вцепенени на верандата. Хана се извърна и отново погледна към алеята. Тогава забеляза неясна фигура, която лежеше просната върху една от цветните лехи, и изпищя. Фигурата беше облечена в дебело палто и качулка, която скриваше лицето; единственото нещо, което Хана можеше да види ясно, бе малката, тясна длан.

— Това Спенсър ли е? — изпищя Ариа.

Хана се затича към тялото. По лицето й се стичаха неконтролируеми сълзи. Нямаше ли Спенсър същото палто? Нямаше ли същите заострени ботуши?

Тя се спря изведнъж. Дали не беше убийство? Не бяха ли те следващите?

— Спенсър? — Емили се появи до Хана. — Спенсър? — Момичето я погледна ужасено. — Смяташ ли, че е…?

Хана се наведе, за да докосне качулката, но бързо отдръпна ръката си. Ужасяваше я мисълта какво ще види под нея.

Лицето на Спенсър, замръзнало в писък? Половината й мозък размазан по качулката?

По пътя мина кола и фаровете й за миг ги осветиха. Когато светлината премина през проснатото на земята тяло, Хана забеляза, че нещо не е наред. Изпод качулката стърчаха няколко кичура, които бяха по-светли от тези на Спенсър.

Ръката изглеждаше жилеста и по-възрастна. На безименния пръст имаше диамантен пръстен.

— Кой е това? — прошепна Ариа.

Хана си пое дълбоко дъх и дръпна качулката. Ариа изпищя. Емили покри очите си длан. И точно когато въздухът бе прорязан от вой на сирени, Хана погледна надолу. Очите бяха затворени, устните леко отворени. Жената би изглеждала така, сякаш спи, ако не беше ужасната рана на дясното й слепоочие. Хана огледа лицето и едва тогава разбра. Отпусна се на колене, изпълнена с облекчение, ужасена и объркана едновременно.

Тялото на земята не беше на Спенсър. А на Гейл.

31.

Истината се разкрива

Емили гледаше неподвижното лице на Гейл, бледата й кожа и кръвта, която се стичаше от главата й. В ушите й проехтя пронизителен звук и едва след няколко секунди тя осъзна, че това са собствените й писъци.

Обърна се, приведе се напред и повърна на тревата.

Звукът от сирените се приближаваше и нечия кола избръмча в алеята. Това беше Спенсър. Тя затръшна вратата зад гърба си и направи няколко крачки към тях. Тогава забеляза тялото на Гейл на земята и рязко спря. По лицето й за части от секундата премина поредица от емоции — изненада, ужас, страх.

— О, Боже — извика тя. — Това да не е…?

— Гейл — изграчи Емили с треперещ глас.

Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.

— Какво се случи?

— Нямаме представа. — По лицето на Ариа се стичаха сълзи. — Излязохме в задния двор, защото чухме бебешки плач, всичко бе обгърнато от мъглата, разнесоха се стъпки, после прозвуча нещо като пистолетен изстрел и тогава…

По улицата профучаха полицейски коли и момичетата замръзнаха. Колите навлязоха в алеята и със скърцане на спирачките спряха до автомобила на Спенсър. Хана зяпна изненадано. Спенсър инстинктивно вдигна ръце. Емили отстъпи встрани от тялото на Гейл.

Вратите се отвориха и навън изскочиха четирима полицаи. Двама от тях изтичаха до падналото тяло и започнаха да викат подкрепление по радиостанциите си, а останалите двама се приближиха до Емили и приятелките й.

— Какво става тук, по дяволите?

Емили погледна към говорещия полицай. Той имаше щръкнала руса коса, белези от акне по лицето и лъскава лейтенантска значка, на която пишеше ЛАУРИ.

— Не сме го направили ние!

— Можем да обясним! — извика едновременно с нея Ариа.

Лаури се обърна назад и погледна към тъмнината зад полицейските коли.

— Къде е човекът, който ни повика?

— Тук съм — разнесе се нечий глас.

От мъглата се появи друга фигура. Емили предположи, че това сигурно е някой съсед, но тогава съзря черния смокинг на младежа, лъскавите му обувки и дългата до раменете коса. Сърцето й падна в петите. Беше Айзък.

— К-какво правиш тук? — избъбри тя.

Айзък я погледна.

— Последвах те — притесних се за теб. После чух изстрела и извиках ченгетата.

Емили рязко извърна глава.

— Нямаш никакво право да ме следиш! Това е лична работа!

— Нямаше да го направя, ако ми беше казала какво става. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Притесних се да не попаднеш в беда. — Погледът му се отмести към Гейл и той изкриви устни.

Лаури измъкна уоки-токито от колана си и поиска подкрепление и линейка. После погледна към момичетата.

— Знаете ли коя е тази жена?

— Казва се Гейл Ригс — отвърна Ариа с тънък глас.

Лаури я гледаше, дъвчейки усилено дъвката си.

— Опитвахте се да я оберете ли?

— Не, разбира се! — проплака Емили. — Ние просто… Някой друг го направи! — Тя погледна към Айзък. — Кажи му, че никога не бих направила нещо такова!

Айзък премлясна.

— Ами, аз всъщност не видях какво точно стана — мъглата е твърде гъста. Но Емили никога не би направила нещо такова, полицай. Тя не е убийца.

Мъжът, който държеше Спенсър, изсумтя.

— Хората могат да те изненадат.

Лаури изплю дъвката си и погледна Емили.

— Ще ми обясните ли какво всъщност правите тук?

Емили погледна виновно към Айзък. Въртящата се лампа върху полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху лицето му. Той продължаваше да я гледа с любяща загриженост.

— Въпросът е личен.

Лаури изглеждаше раздразнен.

— Ако не можете да ми обясните какво правите тук, ще трябва да ви отведем в участъка като заподозрени.

Приятелките й зяпнаха изненадано. Стомахът на Емили се сви. Наистина ли щеше да позволи да ги обвинят в престъпление, което не бяха извършили, само за да запази тайната си?

Тя се прокашля.

— Тук съм, защото мислех, че бебето ми е в опасност. Помислих, че са я отвлекли. Не знаехме, че тук живее Гейл Ригс — просто ни казаха, че бебето е на този адрес.

Айзък се ококори.

— Какво бебе?

Емили наведе очи и си пое дълбоко дъх.

— През лятото родих дете. — Тя изрече думите много бързо.

Айзък изглеждаше зашеметен.

— Така ли?

Тя кимна.

— Тя е твоя, Айзък.

За миг целият свят застина. Лицето на Айзък се сгърчи.

— Ъ-ъ-ъ… какво?

— Вярно е. — Гласът на Емили трепереше. — Разбрах го няколко месеца, след като скъсахме. Цяло лято се крих във Филаделфия и търсех осиновители на бебето. Запознах се с Гейл и тя поиска да го време, но после реших да го дам на някой друг. След това Гейл започна да сипе заплахи, от които стигнах до извода, че може да се опита да го открадне от новото му семейство. Затова, когато научих, че бебето е тук, пристигнах с приятелките ми, за да проверя дали е истина. — Емили реши, че това е достатъчно близо до истината. — И наистина мислехме, че е тук — чухме бебешки плач. Но после плачът… спря. Но не сме наранявали Гейл — додаде тя. — И недейте да наказвате приятелките ми. Те са тук заради мен.

Когато спря да говори, гърлото й дращеше и тя се чувстваше така, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. За части от секундата недоверието на Айзък премина в объркване и гняв.

— Бебе? — повтори той с писклив глас. — Момиченце?

— Да. — Гласът на Емили беше натежал от сълзи.

Айзък прокара пръсти през косата си.

— Не мога да повярвам. — Той пристъпи вдясно, олюля се и се върна вляво. После внезапно се обърна и тръгна със скована фигура към полицаите. Емили понечи да го последна, но Хана я възпря.

— Остави го — прошепна тя.

След секунди се появиха още полицейски коли, линейка и пожарна. От колите се изсипаха полицаи и оградиха периметъра около местопрестъплението. Един детектив със сиво яке извади фотоапарат и направи снимки на безжизненото тяло на Гейл. Някакъв мъж с шлифер, на чийто гръб пишеше СЪДЕБЕН МЕДИК, го огледа, проверявайки дали наистина е мъртва. Полицейските кучета опъваха каишките си, от устата им се стичаха лиги. Сирените виеха неуморно, от което Емили я заболя главата.

Ченгето, което стоеше до Ариа, едър мъж с плешива глава, се обърна към Емили.