Sara Shepard - Потрес

Същата вечер Емили вървеше към „Роузууд армс“, хотелът до Холис, който представляваше наполовина старомоден пансион, наполовина скъп курорт. Някога старото имение бе притежавано от някакъв железопътен магнат и всяка стая бе украсена с безценни антични скринове и трофейни еленови, бизонски и лъвски глави. Едно от крилата на сградата беше превърнато в спа салон. Старият гараж на магната, в който са били съхранявани десетки скъпи карета и стари модели състезателни коли, сега беше банкетна зала.

Точно тази вечер мястото бе наето от господин Мерин за предизборната му среща. Пред подиума бяха подредени дълги редици столове. В центъра му стоеше самотен микрофон, а навсякъде бяха увесени банери с послания от рода на „ТОМ МЕРИН НОСИ ПРОМЯНА“ или „ПЕНСИЛВАНИЯ СЕ НУЖДАЕ ОТ МЕРИН“. Странно бе да вижда лицето на Ханиния баща върху предизборните плакати. Емили продължаваше да мисли за него като за човека, който веднъж смъмри Али заради това, че бе изхвърлила дъвката си през прозореца на колата му. По-късно Али ги накара всичките да обикалят в кръг и да наричат бащата на Хана „господин Мърльо“ — дори самата Хана, която го направи със сълзи в очите.

Емили огледа тълпата. Тук имаше хора, които не беше виждала от години — госпожа Лоу, старата й учителка по пиано, чието ъгловато лице винаги напомняше на Емили за състезателна хрътка, седеше в ъгъла и отпиваше кафе от термо-чаша „Старбъкс“. Господин Поли, който изпълняваше ролята на диджей по време на организираните от отбора по плуване банкети, стоеше до един от прозорците и се взираше в екрана на своя блекбъри. Господин и госпожа Роланд, които се бяха нанесли в старата къща на семейство Кавана, седяха на сгъваемите столове, подредени близо до сцената, а до тях се беше настанила дъщеря им Клоуи.

Емили се наведе бързо. Господин Роланд й беше уредил стипендията в Университета на Северна Каролина, но похотливите му домогвания бяха развалили приятелството между Емили и Клоуи.

Единствените хора, които Емили не видя, бяха приятелките й. Когато се обърна с намерението да ги потърси в съседната стая, тя се блъсна в един от сервитьорите, който носеше сребрист поднос с аперитиви. Той политна напред, но като по чудо успя да улови подноса, преди той да падне на пода.

— Съжалявам! — извика Емили.

— Няма нищо — отвърна спокойно той. — За щастие имам бързи рефлекси. — После се обърна и отстъпи изненадано назад. — Емили?

Емили примигна. Пред нея стоеше облечен в смокинг на сервитьор Айзък Колбърт, бившето й гадже — и баща на детето й. Тя не го беше виждала почти година, откакто бяха скъсали.

— З-здрасти. — Сърцето й биеше ускорено. Айзък бе по-висок, отколкото го помнеше — и раменете му бяха станали по-широки. Кестенявата му коса стигаше до брадичката, а изпод яката се подаваше татуировка. Тя впери поглед в черната спирала върху кожата му. Какво ли щеше да каже за това майка му? Като се имаше предвид, че госпожа Колбърт бе изрязала главата на Емили от всички нейни снимки с Айзък и я беше нарекла курва, Емили не можеше да си представи потреса й, че синът й се е татуирал.

— Какво правиш тук? — избъбри тя.

Айзък посочи с пръст логото върху джоба на гърдите му. КОЛБЪРТ КЕТЪРИНГ.

— Баща ми осигурява бюфета. Той е почитател на Том Мерин. — После момчето отстъпи назад и огледа Емили от главата до петите. — Изглеждаш… различна. Да не си отслабнала?

— Едва ли. Имам усещането, че все още не съм свалила всичките натрупани килограми от… — Тя се усети и млъкна преди да произнесе „бременността“, като едва не си прехапа езика. Какво й ставаше?

Докато беше бременна, на няколко пъти беше готова да се обади на Айзък — той се бе държал чудесно с нея, преди да се случи онова нещо с майка му. Двамата разговаряха в продължение на часове и той реагира с разбиране, когато му призна, че е излизала и с момичета. В онзи зимен следобед двамата се бяха съблекли бавно в спалнята му. Той беше толкова сладък, докато се опитваше да направи първия им път пълноценен.

Но всеки път, когато вземаше телефона си, за да му звънне, тя не можеше да реши как да му поднесе новините. „Здрасти! Трябва да ти кажа нещо!“ или: „Здрасти, помниш ли онзи път, когато спах с теб?“ или пък: „Хей, помниш ли единствения ни път заедно?“ И какво щеше да й каже Айзък? Щеше ли да поиска да даде детето за осиновяване, или щеше да поиска да го отгледат заедно? Емили не можеше да си представи да се захване с нещо такова — тя обичаше децата, но не беше готова да има свое собствено. Но пък Айзък можеше изобщо да не й повярва. Или пък ужасно да се ядоса, че не му е казала по-рано. Затова реши, че трябва лично да се заеме с това и сама прехвърли всички интернет профили на надеждни осиновители. Когато стигна до двама щастливи, усмихнати хора, под които пишеше „Любяща двойка, женени от осем години, копнеещи да бъдат мама и татко“, тя спря. Чарлз и Лизи Бейкър пишеха, че са сродни души, че през уикендите карат кану-каяк, непрекъснато четат една и съща книга, за да могат да я обсъждат на масата, и ремонтират старата си къща в Уесекс. „Нашето дете ще знае, че той или тя са били дадени за осиновяване от любов“, се казваше в профила им. Нещо в тях бе докоснало сърцето на Емили.

Айзък остави подноса на съседната маса и положи ръка върху нейната.

— Толкова пъти исках да ти се обадя. Чух за ужасните неща, които си преживяла.

— Какво? — Емили почувства как кръвта се отдръпва от лицето й.

— За завръщането на Алисън Дилорентис — уточни Айзък. — Помня как ми разказваше за Али, за това какво е означавала за теб. Добре ли си?

Сърцето на Емили бавно възстановяваше обичайния си ритъм. Разбира се… Алисън.

— Така мисля — отвърна тя с треперещ глас. — А ти, ъ-ъ-ъ… как си? Групата ви още ли е заедно? И какво е това? — Тя посочи татуировката. Готова бе на всичко, за да отклони вниманието му от себе си.

Айзък отвори уста, за да отговори, но един висок, по-възрастен мъж в униформа на сервитьор, го потупа по рамото и му каза, че имат нужда от него.

— Трябва да се връщам на работа — каза той на Емили, отдалечавайки се към вратата. После се спря и отново се обърна към нея. — Дали няма да ти се прииска след приключването на срещата да идем някъде и да поговорим?

За миг Емили се поколеба дали да не приеме. Но пък се сети колко напрегната ще се чувства през цялото време заради тайната, която набъбваше в гърдите й като балон.

— Ами, вече имам планове — излъга тя. — Съжалявам.

Лицето му посърна.

— Ясно. Някой друг път тогава.

Той тръгна след другия сервитьор към тълпата. Емили се завъртя и се втурна в противоположната посока, чувствайки, че току-що е успяла да се спаси от нещо ужасно, но в същото време бе изпълнена с тъга и съжаление, че е отблъснала Айзък.

— Емили?

Емили се обърна наляво. До нея стоеше Хана, облечена в прилепнала раирана рокля, с обувки на висок дебел ток. С нея беше господин Мерин, който имаше съвсем сенаторски вид с червената си консервативна вратовръзка.

— Здрасти — каза Емили, прегръщайки и двамата.

— Благодаря ти, че дойде. — В тона на Хана звучеше признателност.

— Радваме се, че си тук, Емили — рече господин Мерин.

— И аз се радвам, че съм тук — отвърна Емили, макар че след срещата си с Айзък единственото, което искаше, бе да се прибере у дома.

След това господин Мерин се обърна към жената, която току-що се беше присъединила към групичката. Тя имаше пепеляворуса коса, перфектна фигура и бе облечена в безупречен костюм, който изглеждаше така, сякаш струва цяло състояние. Емили я зяпна и тялото й внезапно пламна. Не. Не можеше да бъде. Сигурно й се привиждаше.