Никълъс Спаркс - Последна песен

— Вземи ми една минерална вода.

Когато Уил се запъти към сергията, към Скот полетя нещо бяло. Скот го забеляза и инстинктивно отскочи от пътя му, изпускайки чийзбургера.

— Какво, по дяволите, става? — извърна се той.

На земята лежеше картонена кутийка от пържени картофи. Зад него стояха Теди и Ланс, пъхнали ръце в джобовете. Между тях Маркъс безуспешно се мъчеше да си придаде невинно изражение.

— Не знам за какво говориш? — отвърна той.

— За това! — изръмжа Скот и ритна кутията към тях. По-късно Уил осъзна, че именно тонът му накара всички наоколо да застинат. Уил усети как косъмчетата по врата му настръхват в натежалата от жестокост атмосфера.

Именно жестокост търсеше Маркъс…

Сякаш им подхвърляше въдица.

Уил забеляза как един баща грабна детето си и се отдалечи, докато Ашли и Кейси — току-що завърнали се от кея — застинаха някъде встрани. Видя да се приближава и Галадриел, която напоследък се наричаше Блейз.

Скот ги изгледа предизвикателно със стиснати челюсти.

— Писна ми от вас!

— И какво смяташ да правиш? — ухили се самодоволно Маркъс. — Ще ми пратиш фойерверк в лицето?

Чашата преля. Скот неочаквано се стрелна напред, Уил разблъска тълпата, за да се добере навреме до приятеля си.

Маркъс не помръдна. Лошо, Уил знаеше, че той и шайката му са способни на всичко… И най-лошото — знаеха какво е направил Скот.

Разяреният Скот обаче сякаш пет пари не даваше. Докато Уил си проправяше път към тях, Теди и Ланс го заобиколиха и той се озова по средата. Уил се затича, ала Скот го изпревари и събитията се развиха за секунди. Маркъс отстъпи половин крачка, Теди ритна един стол, Скот отскочи, блъсна се в масата и я прекатури. Възвърна си равновесието и сви ръце в юмруци. Ланс приближаваше отстрани. Докато тичаше напред, Уил долови плач на дете. Най-сетне се измъкна от тълпата и се насочи право към Ланс. Внезапно между тях изникна момиче.

— Престанете! — изкрещя тя, разперила ръце. — Веднага! Престанете всички!

Гласът й прозвуча изненадващо силно и авторитетно. Уил застина. Всички замръзнаха. Плачът на детето се извиси пискливо във възцарилата се тишина. Момичето се извърна, измери с гневен поглед побойниците и Уил забеляза пурпурния кичур в косата й. Веднага я позна. Само че сега носеше широка тениска с изрисувана риба.

— Битката приключи! Няма битка! Не виждате ли детето?

Изгледа ги предизвикателно, шмугна се между Скот и Маркъс и коленичи пред разплаканото дете. Беше на три или четири, с оранжева блузка. Момичето го заговори нежно, с мила усмивка.

— Добре ли си, слънчице? Къде е мама? Да вървим да я намерим.

Детето веднага заби поглед в тениската й.

— Това е Немо — каза то. — И той се беше изгубил. Харесваш ли Немо?

Отстрани една жена, прегърнала бебе, паникьосано си пробиваше път през множеството, сляпа и глуха за витаещото из въздуха напрежение.

— Джейсън? Къде си? Да сте виждали едно момченце? С руса коса и оранжева блузка?

Забеляза го и по лицето й се изписа облекчение. Стисна бебето и се втурна към тях.

— Не бива да хукваш така, Джейсън! — викна жената. — Изплаши ме. Добре ли си?

— Немо — посочи момченцето тениската. Майката се обърна и едва сега видя момичето с пурпурния кичур.

— Благодаря… Сменях памперса на бебето и той изчезна…

— Всичко е наред — поклати глава момичето. — Нищо му няма.

Уил проследи с поглед как майката се отдалечава с децата си и се обърна към момичето, което изпращаше с мила усмивка малчугана. Когато детето се скри в множеството обаче, тя сякаш внезапно усети втренчените погледи на околните и скръсти смутено ръце. Тълпата се раздели на две, за да пропусне забързания към тях полицай, Маркъс измърмори нещо на Скот и се стопи в множеството. Теди и Ланс последваха примера му. Блейз тръгна след тях. Уил се изненада, че момичето с пурпурния кичур се пресегна към ръката й.

— Чакай! Къде отиваш? — извика то.

— „Бауърс Пойнт“ — отвърна Блейз и се отдръпна.

— Къде се намира?

— Надолу по плажа. Ще го откриеш.

Блейз се обърна и хукна след Маркъс.

Момичето се поколеба. Напрежението, надвиснало плътно върху им само допреди секунди, започна да се разсейва. Скот вдигна прекатурената маса и тръгна към Уил. Точно тогава към момичето приближи мъж — явно баща й.

— Ето те и теб! — възкликна той със смесица от облекчение и раздразнение. — Търсихме те. Ще се прибираме ли?

Момичето, което следеше с поглед Блейз, очевидно не се зарадва от срещата.

— Не — отвърна лаконично то, шмугна се в множеството и закрачи към плажа.

Малко момче застана до бащата.

— Май не е гладна — предположи то.

Мъжът положи длан върху рамото му и проследи с поглед дъщеря си, която слезе по стъпалата към плажа, без изобщо да се обърне.

— Сигурно си прав — каза той.

— Направо не е за вярване! — гневно възкликна Скот и дръпна Уил настрани. Още вреше и кипеше. — Тъкмо се канех да приспя този нещастник.

— Аха… — отвърна Уил и поклати глава. — Теди и Ланс щяха да се намесят.

— Нищо нямаше да направят. Бива ги само да се перчат.

Уил не беше убеден, но замълча.

Скот пое дъх.

— Ето го и ченгето!

Полицаят приближи бавно, очевидно опитвайки се да прецени ситуацията.

— Какво става тук? — попита той.

— Нищо, полицай — отговори спокойно Скот.

— Чувам, че имало свада.

— Не, сър.

Със скептично изражение полицаят зачака обяснение. Скот и Уил обаче мълчаха. Около щанда със сосове се напълни с хора. Полицаят огледа внимателно множеството, за да се увери, че не пропуска нещо. Внезапно грейна в усмивка — явно при вида на познато лице зад гърба на Уил.

— Хей, Стив! — подвикна полицаят.

Уил видя как се запъти към бащата на момичето.

Ашли и Кейси запристъпваха плахо към тях. Лицето на Кейси беше поруменяло.

— Добре ли си? — заекна тя.

— Абсолютно — отвърна Скот.

— Онзи е смахнат. Какво стана? Не видях кай започна.

— Замери ме с нещо. Кипнах. Писнало ми е от номерата му. Въобразява си, че всички се страхуват от него и всичко му е позволено. Опита ли още веднъж обаче, няма да му се размине…

Уил спря да го слуша. На Скот не му млъкваше устата дори по време на волейболните мачове и Уил отдавна се бе научил да не му обръща внимание.

Погледна към бащата на момичето, който разговаряше с полицая, и се почуди защо дъщеря му го отбягваше толкова упорито. И защо тръгна след Маркъс? Тя не беше като него и Уил предположи, че не знае в какво се забърква. Скот продължаваше да уверява Кейси колко лесно е щял да се справи и с тримата, а Уил се напрягаше да дочуе разговора на полицая с бащата на момичето.

— Здрасти, Пийт — поздрави бащата. — Как е?

— Както винаги — отвърна полицаят. — Старая се да държа положението под контрол. Напредваш ли с прозореца?

— Бавно.

— Така каза и миналия път.

— Да, но сега разполагам със скрито оръжие. Синът ми Джона. Той ще ми помага през лятото.

— Така ли? Браво, млади човече… Нямаше ли да идва и дъщеря ти, Стив?

— Дойде — каза бащата.

— Ама пак си тръгна — уточни момчето. — Бясна е на татко.

— Жалко.

Уил видя как бащата посочи към плажа.

— Имаш ли представа накъде са се запътили?

Полицаят присви очи към хоризонта.

— Навсякъде. Но някои от компанията са лош избор. Особено Маркъс. Повярвай ми, не бива да се навърта край него.

Скот не спираше да се надува пред прехласнатите Ашли и Кейси. На Уил внезапно му се прииска да поговори с полицая. Разбираше, че не бива да се бърка. Не познаваше момичето, не знаеше защо бе избягало от баща си. Може би имаше основателна причина. Ала забеляза колко угрижено се сви лицето на баща й, спомни си колко търпеливо и мило се отнесе тя с детето и думите сякаш сами излетяха от устата му:

— Тръгнаха към „Бауърс Пойнт“.

Скот млъкна по средата на изречението, а Ашли го изгледа смръщено. Останалите трима го изучаваха несигурно.

— Става дума за дъщеря ви, нали? — бащата кимна леко и Уил продължи: — Отиде в „Бауърс Пойнт“.

Полицаят го изгледа изпитателно. После се обърна към бащата:

— Като приключа тук, ще отида да поговоря с нея. Ще се опитам да я придумам да се прибере у дома. Става ли?

— Не си длъжен да го правиш, Пийт.

Полицаят продължи да се взира в отдалечаващата се групичка.

— Най-добре да отида.

Необяснимо защо Уил почувства да го залива вълна от облекчение. Явно му пролича, понеже щом се обърна, забеляза втренчените погледи на приятелите си.

— Какво, по дяволите, правиш? — възкликна Скот.

Уил не отговори. Не можеше, понеже и самият той недоумяваше.