— Ще те водя у дома — каза, сякаш говореше на осемгодишно хлапе.

— Не, благодаря — отвърна тя.

— Тогава ще те арестувам за скитничество и ще извикам баща ти да те прибере.

Тя разбра, че баща й е изпратил полицая, и застина от унижение.

Е, създаваше проблеми на майка си и от време на време нарушаваше вечерния час. Ала никога, нито веднъж майка й не прати по петите й ченгета.

Полицаят прекъсна мислите й.

— Хайде. Влизай — настоя той, показвайки ясно, че е време тя да отвори вратата, за да не го направи сам.

Отвътре долитаха меките звуци на пианото. Рони разпозна сонатата на Едуард Григ в сол минор. Пое дълбоко дъх, отвори вратата и я захлопна с трясък зад гърба си.

Баща й спря да свири и срещна гневния й поглед.

— Изпратил си ченгетата да ме издирват?

Той не каза нищо, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво.

— Защо? — настоя Рони. — Как можа?

Той отново не отговори.

— Какъв е проблемът? Не искаш да се забавлявам? Нямаш ми доверие? Не разбираш, че не желая да съм тук?

Баща й отдръпна ръцете си от клавишите и ги положи в скута.

— Разбирам, че не искаш да си тук…

Рони пристъпи напред с разкривено от ярост лице.

— Значи си решил да ми съсипваш живота?

— Кой е Маркъс?

— На кого му пука! — викна Рони. — Това няма значение! Няма да позволя да следиш с кого разговарям, така че не се и опитвай!

— Аз не се опитвам…

— Мразя това място! Не схващаш ли? Мразя и теб!

Втренчи се в него, предизвиквайки го да се опита да я опровергае. Надяваше се да пробва, за да й даде шанс да повтори същото.

Ала баща й замълча. Както обикновено. Ненавиждаше го заради тази безхарактерност. Прекоси гневно дневната, грабна снимката, на която свиреше на пиано, а баща й седеше на пейката до нея, и я захвърли към другия край на стаята. Той трепна при звука на разтрошеното стъкло, но не отрони и дума.

— Какво? Нищо ли няма да кажеш?

Баща й прочисти гърло.

— Спалнята ти е първата вдясно.

Рони не благоволи да му отговори. Втурна се през коридора, решена пътищата им повече да не се пресичат.

— Лека нощ, скъпа — извика той. — Обичам те.

За миг Рони изпита срам от думите си, ала съжалението се стопи също тъй бързо, както се бе появило. Той сякаш изобщо не бе усетил колко е ядосана. Чу го как засвири отново — точно оттам, където беше спрял.

В спалнята — лесно я намери, понеже в коридора имаше само три врати: едната към банята, другата към спалнята на баща й — Рони светна лампата със замах. Свали с въздишка абсурдната тениска с Немо, за която почти беше забравила.

Най-лошият ден в живота й.

Е, разбираше, че преценява събитията твърде мелодраматично. Не беше глупава. Но денят никак не беше приятен. Единственото хубаво нещо бе запознанството с Блейз, което й вдъхваше надежда, че има поне един човек, с когото да убива времето това лято.

Ако Блейз все още иска да й прави компания, естествено. И това беше съмнително след неочаквания ход на баща й. Блейз и другите навярно още го обсъждат. И се превиват от смях. Кейла би й напомняла случая до второ пришествие.

Направо й се гадеше. Захвърли тениската с Немо в ъгъла — не искаше да я вижда повече — и започна да смъква концертната фланелка.

— Заявявам ти, че съм тук, преди съвсем да се смутя.

Рони подскочи и се завъртя — Джона се взираше в нея.

— Изчезвай! — изкрещя му тя. — Какво правиш тук? Това е моята стая!

— Не, нашата стая — уточни Джона и посочи. — Две легла? Схващаш ли?

— Няма да деля стаята с теб!

— В татковата ли ще спиш? — наклони глава той.

Рони отвори уста да отговори, замисли се дали да не отиде пак в дневната, после осъзна, че за нищо на света няма да се върне там, и затвори уста. Тръгна към куфара си, разкопча го и вдигна капака. Най-отгоре лежеше „Анна Каренина“. Рони я захвърли настрани и затърси пижамата си.

— Возих се на виенското колело — похвали се Джона. — Много е високо. Така те откри татко.

— Чудесно!

— Беше страхотно! Ти вози ли се?

— Не.

— Трябваше. Виждах чак до Ню Йорк.

— Как не!

— Наистина! Виждам много надалеч. С очилата имам предвид. Татко каза, че имам орлово зрение.

— И още как!

Джона замълча. Протегна се към плюшеното мече, което си носеше от вкъщи. Гушваше го, щом се притеснеше. На Рони й се прииска да върне думите си назад. Понякога брат й създаваше впечатление, че е надраснал възрастта си, но като го видя как придърпва мечето към гърдите си, Рони съжали за грубите думи. Макар да беше твърде зрял за годините си, макар понякога да я изкарваше от равновесие с бъбривостта си, той беше дребничък, на ръст приличаше повече на шест или седемгодишен. Беше се родил три месеца преждевременно и страдаше от астма, късогледство и затруднена моторика. А тя знаеше колко жестоки са децата на неговата възраст.

— Извинявай. С очилата наистина виждаш като орел.

— Да, бива си ги — измърмори Джона и се обърна към стената.

Сърцето на Рони се сви отново. Макар да се държеше досадно понякога, той определено беше добро хлапе.

Тръгна към леглото му и приседна до него.

— Хей. Съжалявам. Просто съм ядосана.

— Знам — отвърна Джона.

— Вози ли се и на нещо друго?

— Татко ме качи почти навсякъде. Едва не повърна, но на мен ми нямаше нищо. И никак не се уплаших в призрачната къща. На всички духове им личеше, че не са истински.

— Винаги си бил смелчага — потупа го тя по крака.

— Аха — съгласи се Джона. — Онзи път например, когато угасна токът. Ти се стресна много. А аз — не.

— Помня.

Джона явно остана доволен. Ала пак се смълча. След малко отрони почти недоловимо:

— Липсва ли ти мама?

— Да — отговори Рони и му пооправи завивката.

— И на мен. И ми беше неприятно да съм сам тук.

— Татко е в другата стая.

— Знам. Но все пак се радвам, че си дойде.

— И аз.

Той се усмихна, но тутакси сбърчи тревожно лице:

— Мислиш ли, че мама е добре?

— Разбира се — увери го Рони и пак придърпа завивката. — Но сигурно и на нея й е мъчно за теб.



На сутринта я събуди надничащото през завесите слънце. Едва след няколко секунди разбра къде е. Примигна невярващо срещу часовника. Лъжат ли я очите?

Осем часа? Сутринта. През лятната ваканция?

Легна пак, втренчи се в тавана, ала усети, че сънят е отлетял безвъзвратно. И как не — слънчевите лъчи я пронизваха като стрели през прозорците. А и баща й вече удряше клавишите в дневната. Внезапно си спомни предишната нощ и гневът от постъпката му се върна с пълна сила.

Зовеше я поредният ден в рая!

През прозореца дочуваше далечен грохот на двигатели. Рони стана и дръпна завесите, ала отскочи уплашено при вида на миещата мечка върху разкъсания плик с отпадъци. Разпиляният боклук изглеждаше окаяно, ала миещото мече й се стори мило. Почука по стъклото да му привлече вниманието.

И тогава забеляза решетките на прозореца.

Решетки. На прозореца.

Като в затвор.

Рони стисна зъби, извърна се рязко и влетя в дневната. Джона гледаше анимационни филмчета, гребейки от купа с овесени ядки, баща й вдигна поглед, но не спря да свири.

Положила ръце върху хълбоците, Рони го зачака да престане. Той обаче сякаш не я забелязваше. Тя видя, че снимката, която вчера беше захвърлила, се е върнала върху пианото, макар и без стъклената рамка.

— Под ключ ли смяташ да ме държиш цяло лято? — попита тя. — Откажи се навреме.

Баща й я погледна, но продължи да свири.

— За какво говориш?

— Сложил си решетки на прозорците! Да не би да съм ти затворник!

— Казах ти, че е вбесена — вметна Джона, без да отлепя очи от екрана на телевизора.

Стив поклати глава, а ръцете му неспирно сновяха по клавишите.

— Не съм ги сложил аз, а предишният собственик.

— Не ти вярвам.

— Така е — додаде Джона. — За да си пази изкуството.

— Не говоря на теб, Джона! — възкликна Рони и пак се обърна към баща си. — Да се разберем отсега! Няма да ти позволя да се отнасяш с мен като с недорасло момиченце! Не осемнадесет съм!

— До двадесети август си на седемнадесет — уточни Джона иззад гърба й.

— Престани! — обърна се Рони към него. — Говоря с татко!

— Но ти не си навършила осемнадесет — намръщи се Джона.

— Въпросът не е там!

— Мислех, че си забравила.

— Не съм забравила! Не съм тъпачка!

— Но ти каза…

— Ще млъкнеш ли най-сетне! — раздразнено нареди Рони и се извърна към невъзмутимо свирещия на пианото Стив. — Снощи постъпи… — заекна, неспособна да намери точните думи за случилото се. — Достатъчно голяма съм да вземам решения. Не схващаш ли? Лиши се от правото да ме контролираш, когато си тръгна. И кога, моля, ще благоволиш да ме изслушаш?

Баща й рязко отдръпна ръце от клавишите.

— Не ми харесват игричките ти.

— Какви игрички? — объркано попита Стив.

— Тези! Да свириш през цялото време на пианото! Не ми пука колко искаш да се занимавам с музика. Повече няма да седна пред пианото! Особено пред теб!

— Добре.

Тя зачака какво ще последва, ала баща й замълча.

— Това ли е? Само това ли ще кажеш?

Той явно се почуди какво да отвърне.

— Искаш ли да закусиш? — попита накрая. — Изпържих бекон.

— Олеле — възкликна Джона.

Баща й погледна към него.

— Тя е вегетарианка, татко — обясни брат й.

— Така ли?

— От три години — отговори вместо нея Джона. — Ала тя си е странна, така че няма какво да се чудим.

Рони ги изгледа удивено. Как успяха да сменят темата? Нали не обсъждаха бекона, а снощните събития!

— Да се разберем… — подхвана пак тя. — Ако още веднъж изпратиш полицията да ме прибира у дома, аз не просто ще откажа да свиря на пианото. Не просто ще се прибера у дома. Никога, никога няма да ти проговоря. Ако не ми вярваш, пробвай. Вече изкарах три години, без да ти говоря. И никак не се затрудних.