Знаеха…

Уил посегна към мобилния си телефон, ала Скот го спря.

„Не викай полицията! Казах ти, че стана случайно!“

Цялото му изражение го умоляваше.

„Хайде, човече! Дължиш ми го!“

През първите няколко дни новината обикаляше телевизионните канали и вестниците. Уил четеше статиите и гледаше репортажите със свито сърце. Едно е да скриеш случаен пожар, това би могъл да преглътне, но този път имаше пострадал човек и всеки път, щом минеше край мястото, у него се надигаше вълна от угризения. Нищо, че започнаха да строят наново църквата, нищо че изписаха пастора от болницата. Важното беше, че знаеше какво е станало, ала нищо не направи.

„Дължиш ми го…“

Тези думи го преследваха най-безмилостно.

Не само защото със Скот бяха приятели от детската градина, а поради друга, по-съществена причина. И понякога, посред нощ, той лежеше буден и се чудеше как да намери изход.



Този път, колкото и да е странно, инцидентът на волейболното игрище отключи спомена. Или по-скоро момичето, с което се сблъска. Тя не обърна внимание на извиненията му и за разлика от повечето момичета, които познаваше, не се опита да прикрие гнева си. Не се разхихика, не се развика, запази непривично самообладание.

След като си замина, те довършиха сета, но той пропусна няколко удара, които иначе не биха го затруднили. Скот го изгледа яростно и — дали светлината си правеше шеги? — изражението му напомни онази нощ, момента, когато Уил посегна към телефона си да се обади на полицията. И това пусна спомените на свобода.

Успя да се овладее, докато довършат мача, но после закопня да се усамоти. Затова тръгна към площадката с игрите и спря пред една от скъпите, невъзможни за спечелване атракции. Тъкмо се канеше да хвърли прекалено надутата топка към възвисокия кош, когато иззад него долетя глас.

— Ето те и теб! — възкликна Ашли. — Отбягваш ли ни?

„Да — помисли си Уил. — Съвсем вярно“.

— Не — отвърна той. — Не съм виждал кош, откакто приключи сезонът. Исках да проверя дали не съм изгубил форма.

Ашли се усмихна. Бялата й блузка, сандалите и дългите обеци подчертаваха максимално русата коса и сините й очи. Беше успяла да си смени тоалета след последния мач от волейболния турнир — типично за нея. Не познаваше друго момиче, което винаги да си носи пълен комплект за преобличане — дори и на плажа. На бала през май беше подготвила три рокли — за вечерята, за танците и за партито след това. Носеше куфар и след всяка фотосесия притичваше до колата. Майка й не се учуди никак, че за танците Ашли е помъкнала багаж като за едноседмична екскурзия. Навярно това беше част от проблема. Ашли веднъж му показа дрешника на майка си — сигурно имаше поне двеста чифта обувки и хиляди тоалети. В гардероба й можеше да се побере „Буик“.

— Няма да ти преча. Не искам да те разоря.

Уил се обърна, прицели се в коша, топката подскочи по обръча, но накрая улучи целта. Едно на нула. Още два точни удара и наградата щеше да бъде негова.

Докато топката се търкаляше обратно, служителят крадешком погледна към Ашли. Тя самата не даваше вид да е забелязала присъствието му.

Уил взе отново топката и попита мъжа:

— Печелил ли е някой днес?

— Разбира се. Мнозина.

Той не отлепяше очи от Ашли. Нищо изненадващо. Всички я забелязваха. Като светеща реклама привличаше погледите на всеки с поне един милиграм тестостерон.

Тя пристъпи напред и се облегна кокетно на стената на павилиона. Отново се усмихна на Уил. Не си падаше по деликатността. Когато я обявиха за кралица на бала, цяла нощ не свали тиарата от главата си.

— Днес игра добре — каза тя. — Напредваш със сервиса.

— Благодаря — отвърна Уил.

— Вече настигаш Скот.

— Няма начин — възрази той. Скот тренираше волейбол от шестгодишен. Уил започна едва в гимназията. — Бърз съм и имам отскок, но ми липсва техниката на Скот.

— Казвам ти какво видях.

Уил се взря съсредоточено в коша и пое дъх, за да се отпусне, преди да стреля. Така ги съветваше треньорът. Не че му помагаше много да си подобри резултата пред наказателната линия. Този път обаче топката изсвистя през мрежата. Два от два.

— Какво ще правиш с плюшената играчка, ако я спечелиш? — попита Ашли.

— Не знам. Искаш ли я?

— Само ако ти искаш да ми я подариш.

Ашли очевидно очакваше той да й предложи, а не тя да го моли. Две години бяха прекарали заедно. Познаваше я добре. Уил сграбчи топката, издиша отново и стреля. Този път обаче беше прекалено силно и тя отскочи от обръча.

— Без малко — констатира служителят. — Трябва пак да опиташ.

— Усещам кога съм загубил — отвърна Уил.

— Знаеш ли какво. Ще ти взема два долара за три удара.

— Няма нужда.

— Два долара и двамата получавате по три удара — мъжът взе топката и я протегна към Ашли. — Защо не опиташ?

Тя се втренчи в топката, сякаш й се струва немислимо да я пипне. Навярно си беше точно така.

— Няма смисъл — намеси се Уил. — Но благодаря за предложението — после се обърна към Ашли. — Тук ли е още Скот?

— С Кейси са. Поне бяха, когато тръгнах да те търся. Май я харесва.

Уил се запъти натам редом с Ашли.

— Обсъждахме — подхвана небрежно тя — дали да не се отбием у нас. Родителите ми са в Ралей на някакъв коктейл с губернатора и къщата е на наше разположение.

Уил подозираше, че се мъти нещо такова.

— Аз съм против — каза той.

— Защо? Тук няма нищо интересно.

— Не мисля, че идеята е добра.

— Защото се разделихме ли? Не се опитвам да върна лентата. „Да, и точно затова дойде на турнира — помисли си Уил. — Изтупана от главата до петите. И тръгна да ме търсиш. И предлагаш да отидем у вас, понеже родителите ти ги няма“.

Ала не каза нищо подобно. Не беше в настроение за кавги, не искаше да усложнява още повече положението. Ашли не беше лошо момиче. Просто не бяха един за друг.

— Утре ще ставам рано за работа. Цял ден играх волейбол в жегата — оправда се Уил. — Искам просто да поспя.

Тя го хвана за ръката и спря.

— Защо не отговаряш, когато ти звъня по телефона?

Уил замълча. Какво да каже?

— Какво съм сбъркала? — настоя Ашли.

— Нищо.

— Тогава защо?

Отговор отново не последва. Тя се усмихна умолително.

— Хайде, ела да го обсъдим.

Уил знаеше, че тя заслужава обяснение. Само че то нямаше да й хареса.

— Вече ти казах — изморен съм.



— Изморен си? — пролая Скот. — Каза й, че си изморен и искаш да поспиш?

— Нещо такова.

— Да не си полудял?

Скот го изпепели с поглед. Кейси и Ашли отдавна бяха поели по кея да поговорят, несъмнено да разнищят всяка думичка на Уил, драматизирайки ненужно ситуация, която нямаше смисъл да се обсъжда. Ашли обаче обичаше драмите. Внезапно го връхлетя усещане, че лятото ще се проточи прекалено дълго.

— Наистина съм изморен — каза Уил. — Ти не си ли?

— Май не си чул какво се предлага. Аз и Кейси, ти и Ашли. В къщата на родителите й край брега.

— Разбрах.

— Но все още сме тук, понеже…?

— Вече ти казах.

— Не… виж, не схващам — поклати глава Скот. — Извинението „изморен съм“ е за пред родителите, когато не щеш да миеш колата или искаш да отървеш ходенето на църква. Не и когато ти се открива такава възможност.

Уил замълча. Скот беше само година по-малък — догодина щеше да завърши гимназия „Лейни“ — ала често се държеше с Уил като по-голям и поумнял брат.

С изключение на нощта край църквата…

— Виждаш ли го онзи пред баскетболния кош? Виси по цял ден там, за да изкара някой долар и да си купи бира и цигари в края на смяната. Просто. Не си падам по такъв живот, но го разбирам. Теб обаче — не. Искам да кажа… видя ли как изглежда Ашли тази вечер? Ненадминато! Като мацка от „Максим“.

— И?

— Ами страхотна е!

— Знам. Забрави ли, че излизахме две години?

— Не казвам, че пак трябва да започнете. Предлагам само четиримата да отидем у тях, да се позабавляваме и да видим какво ще излезе — Скот се облегна назад. — Между другото, така и не проумях защо скъсахте. Очевидно още е влюбена в теб. Изглеждахте родени един за друг.

— Не сме — поклати глава Уил.

— И преди си го казвал, но какво имаш предвид? Да не би да се държи като… психо, като останете насаме? С касапски нож ли те заплашваше? Или виеше по луната, докато се разхождахте по плажа?

— Нищо подобно. Просто не се получи. Това е.

— Просто не се получи — повтори Скот. — Чуваш ли се какви ги приказваш?

Уил не даде признаци, че ще отстъпи, и Скот се наведе към него през масата.

— Хайде, човече! Направи го заради мен тогава. Поживей малко! Лято е. Във ваканция сме. Хайде! Заради отбора!

— Толкова ли си отчаян!

— Толкова. Ако не се съгласиш да отидем у Ашли, Кейси няма да излезе с мен.

— Съжалявам. Не мога да ти помогна.

— Добре. Съсипи ми живота! На кого му пука?

— Ще оцелееш — Уил смени темата. — Гладен ли си?

— Малко — измърмори Скот.

— Хайде да си купим чийзбургери.

Уил стана, ала Скот продължи да се цупи.

— Трябва да потренираш посрещане — върна лентата той към волейболното състезание. — Пращаше топката напосоки. Стараех се да те покривам, но…

— Ашли каза, че съм те настигнал.

Скот изсумтя и се надигна от стола.

— Не знае какво говори.



След като си купиха сандвичите, Уил и Скот застанаха на опашката пред щанда със сосовете. Скот напои обилно бургера си с кетчуп. От всички страни на питката покапа червена течност.

— Отвратително — заяви Уил.

— Да ти напомня — имало някога един човек на име Рей Крок. Той основал компанията „Макдоналдс“. Сети ли се? На оригиналния хамбургер — в много отношения оригиналния американски хамбургер — слагал задължително кетчуп. Което навярно доказва колко важен е кетчупът за цялостния вкус.

— Говори си. Ставаш за оратор. А аз ще си купя нещо за пиене.