Никълъс Спаркс - Последна песен

В този момент сервитьорката пристигна с поръчката им и я подреди на масата с подобаващ замах. Когато си отиде, Рони посегна към кока-колата.

— Благодаря за интересната история.

— Както и да е.

Рони се засмя отново. Чувството за хумор на Блейз наистина й допадаше.

Блейз се наведе към нея:

— Кое е най-лошото нещо, което си вършила?

— Какво?

— Говоря сериозно. На всички задавам този въпрос. Любопитно ми е.

— Добре тогава. Какво е най-лошото нещо, което си правила ти?

— Лесно е. Когато бях малка, имахме една съседка — госпожа Бандерсън. Не беше най-милата дама на света, но не беше и вещица. Искам да кажа — не си заключваше вратата на Хелоуин или нещо подобно. Но много държеше на градината си. И на ливадата. Минеше ли някое дете напряко през нея към автобусната спирка, тя изскачаше и започваше да крещи, че й съсипваме тревата. Една пролет засади всички цветни лехи със стотици цветя. Градината изглеждаше великолепно. От другата страна на улицата живееше едно хлапе — Бил. Никак не харесваше госпожа Бандерсън, понеже един ден бейзболната му топка паднала в задния й двор, а тя отказала да му я върне. Веднъж тършувахме из навеса в градината му и намерихме бутилка с „Раундъп“. Убиецът на плевели, сещаш ли се? През нощта се промъкнахме с Бил и наръсихме всички цветя с „Раундъп“. Не ме питай защо. „Голяма работа“, рекохме си. Просто ще си купи нови цветя, нали? Не си пролича веднага, естествено. Започва да действа след няколко дни. Госпожа Бандерсън всеки ден поливаше най-старателно и плевеше, и прочее. Докато един ден забеляза, че цветята й повяхват. Първо с Били се забавлявахме много, но после аз забелязах как още призори тя излиза и се мъчи да разбере какво става. На връщане от училище пак я сварвах в градината. Към края на седмицата всички цветя бяха мъртви.

— Ужасно! — възкликна Рони, но не успя да възпре напушилия я смях.

— Знам. Още ми е мъчно. Ще ми се да не бях го правила.

— Каза ли й? Предложи ли да й помогнеш да засади нови цветя?

— Нашите щяха да ме убият. Ала никога повече не минах през ливадата й.

— Уха!

— Както казах — това е най-лошата ми постъпка. Сега е твой ред.

Рони се замисли.

— Три години не проговорих на баща си.

— Вече съм наясно. Не е толкова зле. Както споменах, и аз гледам да не разговарям с баща си. А през повечето време майка ми няма представа къде съм.

Рони отмести поглед. Над джубокса висеше снимка на Бил Хейли.

— Откраднах нещо от един магазин — тихо отрони тя. — Не беше скъпо. Направих го заради тръпката.

— А сега?

— Вече не. Хванаха ме. Всъщност на два пъти ме хващаха, но вторият път беше неволно. Съдиха ме, но отложиха решението с една година. Тоест — ако не се провиня отново, ще свалят обвиненията.

Блейз остави бургера.

— Това ли е всичко? Най-лошото нещо, което си вършила?

— Не съм убивала цветя, ако натам биеш. Не съм вършила вандалщини.

— Не си пъхала главата на брат си в тоалетната чиния? Не си трошила колата? Не си бръснала котката?

— Не — усмихна се леко Рони.

— Ти май си най-скучният тийнейджър на света.

Рони изхихика отново и отпи от колата.

— Може ли един въпрос?

— Давай!

— Защо не се прибра снощи?

Блейз взе щипка сол от купчината върху масата и си поръси картофките.

— Не исках.

— Ами майка ти? Няма ли да се вбеси?

— И още как!

Вратата на закусвалнята зейна рязко. Рони се обърна и видя Маркъс, Теди и Ланс да се запътват към тях. Маркъс носеше тениска с изрисуван череп, а от колана му висеше верига.

Блейз се прехвърли на съседния стол, ала изненадващо Теди се настани до нея, а Маркъс седна до Рони. Ланс придърпа стол от съседната маса и разкрачи крака от двете страни на облегалката. Маркъс се протегна към чинията на Блейз. Теди и Ланс автоматично грабнаха картофките.

— Хей! Те са на Блейз! — възкликна възмутено Рони. — Купете си!

Маркъс се обърна към Блейз:

— Е?

— Няма проблем — каза Блейз и бутна чинията си към него. — И без това не мога да го изям.

Маркъс взе кетчупа, сякаш е доказал безапелационно позицията си.

— Та за какво си говорехте? От прозореца изглеждахте много съсредоточени.

— За нищо — отвърна Блейз.

— Нека позная. Разказа на Рони за сексапилния приятел на майка си и нощните им подвизи.

— Не бъди груб — размърда се Блейз на стола.

Маркъс се вторачи в Рони.

— Сподели ли как една нощ любовникът на майка й се промъкнал в стаята й? Дала му десет минути да се омете.

— Млъкни! Не е смешно! И не говорехме за това.

— Както и да е — самодоволно заключи Маркъс.

Блейз взе чашата с шейка, а Маркъс захапа бургера й. Теди и Ланс си напълниха шепите с картофки и за няколко минути тримата почти ометоха чиниите. За огромно учудване на Рони Блейз не възрази.

Всъщност нищо изненадващо. Очевидно Блейз не искаше да ядосва Маркъс и го оставяше да прави каквото пожелае. И преди беше виждала това — Кейла, макар да се преструваше на непоклатима, се държеше по същия начин с момчетата. И обикновено те се отнасяха с нея като с парцал.

Ала не биваше да откровеничи сега. Само щеше да влоши положението.

Блейз отпи от млечния шейк и остави чашата върху масата.

— Та какво искате да правим след това, момчета?

— Ние сме пас — изръмжа Теди. — Трябва да помагаме на стареца.

— Братя са — обясни Блейз.

Рони ги огледа, но не съзря прилика.

— Наистина ли?

Маркъс дояде бургера и бутна чинията към средата на масата.

— Знам. Не е за вярване, че някой може да създаде два толкова грозни екземпляра. Но пък семейството има долнопробен мотел зад моста. Тръбите са на хиляда години. Теди отговаря за отпушването на тоалетните.

Рони сбърчи нос, представяйки си гледката.

— Наистина ли?

Маркъс кимна.

— Гадно, а? Но не се безпокой за Теди. Той е майстор. Гений и половина! Даже му харесва. А Ланс сменя чаршафите, когато гостите се изтъркалят от леглата по обед.

— Уф! — възкликна Рони.

— Съгласен съм. Направо отвратително! — додаде Блейз. — Да видиш само какви хора наемат почасово стаи! Влезеш ли вътре след тях, сто на сто ще пипнеш нещо заразно.

Рони се почуди какво да отговори. Не можа да измисли и затова се обърна към Маркъс:

— А ти какво правиш?

— Каквото си искам — отвърна той.

— Което означава? — настоя Рони.

— Защо те интересува?

— Не знам — рече хладно тя. — Просто питам.

Теди грабна последните картофки от чинията на Блейз.

— Означава, че виси в мотела с нас. В стаята си.

— Имаш стая в мотела?

— Там живея.

Логичният въпрос беше „защо“ и тя зачака, ала Маркъс замълча. Рони подозираше, че предпочита да я подтикне да полюбопитства. Може би прекаляваше с тълкуванията, но внезапно почувства, че му се иска да я заинтригува. Да го хареса. Въпреки че Блейз беше тук.

Подозренията й се оправдаха, когато Маркъс бръкна в джоба си за цигара. Запали я и духна дима към Блейз, после се обърна към Рони.

— Какви са ти плановете за вечерта?

Обзета от неудобство, тя се размърда в стола. Явно всички — включително Блейз — очакваха отговора й.

— Защо?

— Ще се събираме в „Бауърс Пойнт“. Не само ние. Цяла компания. Искам и ти да дойдеш. Този път без ченгетата.

Блейз изучаваше плота на масата и побутваше купчинката сол. Рони не отговори, Маркъс се изправи и се насочи към вратата, без да се обръща.