- Ще отида да ти донеса малко храна - прошепна майка му до него, преди да изчезне с другите жени.

След като всички жени си бяха отишли, Локлан безгласно изрече думите „два дни", преди и той да си тръгне.

Син отново се присъедини към него, а след това се наведе и прошепна в ухото му.

- Твоят четвърт час изтече и вместо жените да излязат, изглежда ти оставаш.

Брейдън се ухили.

- Тя е малко по-голямо предизвикателство, отколкото си мислех.

- Малко? - изсумтя Син. - Приеми го, Брейдън, тази малка досадница те разкри.

Брейдън се засмя на истинността на това изказване. Да, направи го. Тя знаеше, че той си играе с нея и му го беше казала. Никога преди жена не бе правила това. Дори когато знаеха, че си играе с тях, те се присъединяваха към него.

Но не и Маги. Не, че имаше нещо против. Той обичаше преследването. То правеше победата още по-сладка.

В крайна сметка, той щеше да бъде победител. В това не се съмняваше.

- Между другото - намеси се Юън, докато

заставаше до Брейдън, - какво казваше по-рано за ухажването на момичето? Не мисля, че да й крещиш пред останалите е особено очарователно.

- Не съм й крещял.

- О, направи го - намеси се Син. - Беше дяволски близо до това да й отнесеш главата е думите си.

Осъзнавайки, че няма смисъл да спори с двамата, Брейдън въздъхна.

- Много добре, ще се опитам да се държа по-любезно с нея следващия път, когато се срещнем.

- Да - каза Син с остър поглед. - Направи го.

В момента, Брейдън се чувстваше така, сякаш е заседнал насред къпинови храсти и навсякъде по тялото му се забиват тръни.

- Ще го направя - процеди той през стиснати зъби.

Да, точно така, щеше да се държи по-мило. И когато я накараше да яде от ръката му, те всички щяха да му бъдат задължени.

- Видя ли как те гледаше Брейдън? - попита Пеги малко по-късно, когато тя и Маги напускаха общата стая, където бяха настанили Бриджит.

- Да - каза Маги. - Като котка, дебнеща мишката, която иска да измъчва.

Пеги изсумтя неприлично.

- Едва ли. Този мъж е очарован от теб.

- Всички жени очароват този мъж. Всички, освен мен.

- Маги - смъмри я Пеги, - какво ти става? Не си била толкова сурова към никого.

Маги се спря в тесния коридор. Приятелката й беше права. През целия си живот бе мила с всеки, когото срещаше. Дори и братята й бяха впечатлени от способността й да успокоява кавги и да поддържа баланса.

Но Брейдън винаги я смущаваше. Всеки път, когато се приближеше, сърцето й биеше силно, ръцете й трепереха и сетивата й се замайваха. Той я зашеметяваше и тя губеше контрол.

През цялото време се държеше любезно с нея, но я държеше на почтително разстояние. Нито веднъж не я бе поглеждал и не я бе виждал като жена.

През всичките тези години тя бе копняла, да я забележи. Да й даде някакъв знак, че не е невидима.

Но никога не се появи дори намек за това. Никога.

Маги въздъхна и попита:

- Пеги, някога копняла ли си за нещо толкова силно, че да усещаш болка в същината на душата ти заради него?

Пеги сбърчи чело замислено.

- Не съм сигурна, че разбирам какво искаш да кажеш.

Маги се облегна на стената, мислите й станаха хаотични. Много отдавна бе подарила сърцето си на мъж, който не знаеше за нейното съществуване. Бе го наблюдавала как се превръща от неопитен младеж в женкар, с когото трябваше да се съобразява. Всеки път, когато чуваше разкази за подвизите на Брейдън, сърцето й се късаше по малко. С всяко негово завоевание, тя осъзнаваше, че той се отдалечава от нея.

След известно време бе осъзнала, че нищо, което прави, няма да привлече вниманието на Брейдън. Нито тортите и сладкишите, които бе приготвяла специално за него в дните, когато знаеше, че ще посети дома й. Нито дори скъпия парфюм, който Ангъс й бе е донесъл преди години от пътуването си в Ирландия. Сладък, прекрасен парфюм, който бе ползвала заради Брейдън.

Е, добре де, той бе забелязал това. Киха, докато очите му се насълзиха.

Но в крайна сметка, бе принудена да признае, че любовта й бе напълно и съвършено несподелена.

За нея Брейдън бе всичко - луната, слънцето, въздуха, който дишаше. И сега се бе завърнал, като рецитираше мили думи и я докосваше с тези чудни свои ръце. Целуна ръката й по начин, какъвто никоя неомъжена, добродетелна жена не би позволила и въпреки това беше безсилна да го спре.

За нея това бе една сбъдната мечта. Но за него, бе средство по пътя към целта.

Без значение колко й се искаше да се преструва, че не е така, тя знаеше истината. За него бе просто завоевание, което може да бъде добавено към другите. Или по-лошо, пречка, която да премахне, така че брат му да може да продължи враждата.

Той я забеляза днес, само защото брат му го бе накарал. Маги не таеше заблуди за този факт.

Въпреки това, тя не беше някаква дреболия, която да бъде пренебрегвана. Бе интелигентна, способна жена и отказваше да бъде използвана, от който и да е мъж. Не бе го допуснала зад защитите си и той нямаше да успее да провали мисията й.

Поглеждайки към Пеги, тя си обеща, че никога няма да стане жертва на предателското си тяло. Бе способна да контролира чувствата си. Трябваше да бъде!

- Познавам Брейдън откакто бях на две години - каза тя тихо, - и нито веднъж през това време не ме е погледнал повече от веднъж. Не намираш ли странен този внезапен интерес?

- Не - отвърна Пеги. - Ти си много хубава. Маги изсумтя.

- Затова ли мъжете не ме ухажват?

- Мъжете не те ухажват, защото имаш шест братя. Не си ли виждала погледите, които отправят на всеки мъж, който се приближи до теб?

Маги се замисли за това. Братята й бяха малко арогантни. Тя бе най-малката от седем деца и те винаги я пазеха както тирани съкровище.

Все пак това не променяше нищо.

- Брейдън иска само едно нещо - настоя Маги.

Пеги скръсти ръце пред гърдите си.

- И то е?

- Да ни върне в домовете ни.

- Не искаме ли всички това? - попита Пеги.

- Да, разбира се. Но ние искаме да се върнем, след като прекратят тази вражда. Ако Брейдън постигне своето, ние ще се предадем и кръвопролитията ще продължат.

Пеги поклати глава.

- Със сигурност той не може да е толкова жесток.

- Наистина ли мислиш така?

- Но Айлин...

- Тя го вижда пред себе си като любяща майка. Сляпа е за намеренията му.

- Тогава какво ще правим?

Това бе въпрос, на който Маги не бе сигурна, че може да отговори. Но едно нещо знаеше: Земята ще престане да съществува, преди тя някога да се поддаде на сладките думи и горещите погледи на Брейдън.

Сърцето й може да беше влюбено в него, но главата не беше. Докато владееше ума си, тя нямаше да му позволи да й въздейства.

Маги бе единствената жена на тази земя, която никога нямаше да се развълнува от очарователния му външен вид. И ако бе научила нещо, живеейки с шест момчета, то това бе как да се справя с мъжете.

Да, Брейдън нямаше представа с какво се е захванал.

- Какво ще правим ли? - Маги повтори въпроса на Пеги. - Ще ти кажа. Най-после ще видим как дявола си получава заслуженото. Ако Брейдън иска да остане тук, добре. Но ти обещавам едно: нито миг няма да се наслади на престоя си тук.

Брейдън се зарадва изключително много, когато видя Маги да напуска общата спалня и да се насочва към малката ниша, където стоеше той, скрит в сенките.

След като тя отиде да нагледа Бриджит, Локлан тръгна обратно към замъка, а Юън и Син се заеха да помогнат на отец Бийд с поправката на теча в нефа*.

Останал сам, Брейдън реши да изчака плячката си.

И каква сладка хапка бе тя, толкова огнена и страстна. Всъщност усети желание да оближе устните си, предвкусвайки капитулацията й.

Да, тя щеше да е толкова вкусна. Такова невероятно лакомство, чакащо да бъде опитано. Нямаше търпение да я вкуси.

Лек бриз повя на поляната, погалвайки непокорните къдрици на гъстата й червеникаво-кафява коса. Дланите го сърбяха да разпусне

* неф или кораб (на фр.) е издължено помещение, част от интериора (обикновено в сгради от типа на базиликите), ограничено от една или от двете си дълги страни с редове от колони или стълбове, отделящи го от съседните помещения. - Б. Пр.

тези буйни коси, да прокара пръсти през тях и да ги разстеле по белите й рамене, за да наблюдава как се спускат по голия й гръб и галят нежните й бедра.

Дори по-лошо, би могъл да вкуси слънчевата светлина в косата й, да усети топлината от проникването в нея, докато я държи гола и извиваща се над него, а той спуска ръката си надолу, за да си поиграе с малките червеникаво-кафяви къдрички, покриващи друга част от нея, която той изпитваше огромна нужда да изследва.

Слабините му се стегнаха при тази мисъл. Без съмнение тя щеше да отвърне подобаващо. Имаше шесто чувство за тези неща и то му подсказваше, че Маги ще бъде наистина невероятна.

Да, щеше да го язди силно и бързо, и да му достави безкрайна наслада.

Той се усмихна в очакване тя да се приближи към него.

Кафявата й рокля бе съвсем обикновена и износена, а върху нея носеше плейд в червено и черно. И все пак в походката й имаше толкова гордост, такава самоувереност, че един мъж трябваше да е глупак, за да не я забележи.

А неговите глупави дни бяха приключили.

- Маги - повика я той щом тя мина покрай него.

- Мили Боже! - ахна тя, слагайки ръка на гърдите си. - Да не се опитваш да ме изплашиш до смърт.

- Не, мислех, че ме видя.

Съмнение затъмни очите й, когато го погледна подозрително.

- Да те видя спотаил се в сенките, като някой зъл звяр, тръгнал на лов за праведни души? Ха! Без съмнение си ме чакал тук, Брейдън МакАлистър и не се преструвай, че не е така.

Брейдън се разсмя на възприемчивостта й. Как го правеше? Как бе способна да прозре тактиките му. Усмихна се така, че се появиха трапчинките му, на които никоя жена не бе устояла досега.