— Нямаше нужда да ги убивам — казва той. За слуха ми, думите му са като изкупително вино. — Държах ги на сигурно място. Бях се погрижил да ги обявя за незаконородени. Страната подкрепи коронацията ми, обиколката ми беше успешна, бяхме приети възторжено навсякъде. Щях да ги изпратя в Шериф Хътън и да ги държа там, на сигурно място. Затова исках да го преустроят. След няколко години, когато се превърнеха в млади мъже, щях да ги освободя и да ги зачитам като мои племенници, да ги повикам да дойдат в двора, за да ни служат. Щях да ги държа под око, да ги третирам като кралски сродници… — той млъква, без да довърши. — Щях да им бъда добър чичо, какъвто съм на момчето и момичето на Джордж. Щях да се грижа за тях.

— Никога нямаше да стане така! — проплаквам. — Защото _онази_ жена е тяхна майка. Момчето на Джордж е едно нещо, Изабел беше моя обичана сестра, но нито едно от децата на _онази_ жена Удвил никога няма да бъде нещо друго, освен наш смъртен враг!

— Никога няма да узнаем — казва той простичко. Изправя се на крака, като разтрива ръката си над лакътя, сякаш е изтръпнала. — Вече никога няма да узнаем какви мъже можеха да бъдат тези две момчета.

— Тя е наш враг — казвам му отново, удивена, че е такъв глупак, та не може да запомни това. — Сгодила е дъщеря си за Хенри Тюдор. Той беше твърдо решен да нахлуе в Англия и да постави онова момиче, копелето на Удвил, на трона като кралица. Тя е наш враг и ти би трябвало да я извлечеш от святото убежище и да я отведеш в Тауър, а не да ходиш тайно да я посещаваш. Не да ходиш при нея, сякаш не си победителят, кралят. Не да ходиш и да се срещаш с дъщеря й — това покварено, разглезено създание — млъквам рязко, забелязала мрачната ярост, изписана на лицето му. — Покварено и разглезено създание — повтарям дръзко. — Какво ще ми кажеш, че е безценна принцеса?

— Тя вече не е наш враг — казва той кратко, сякаш целият му гняв е изтлял. — Насочи гнева си към Маргарет Боуфорт. Подозира нея, а не мен, в отвличането или убийството на принцовете. В края на краищата, тяхната смърт превръща Хенри Тюдор в следващия престолонаследник. Кой печели от смъртта на момчетата? Единствено Хенри Тюдор, който е следващият наследник от династията Ланкастър. Щом оправда мен, тя трябваше да обвини Тюдор и майка му. Затова се обърна против бунта, и ще отхвърли годежа с него. Ще се противопостави на претенциите му за трона.

Отварям смаяно уста.

— Тя минава на другата страна?

Той се усмихва криво.

— Тя и аз можем да се помирим — казва. — Предложих да я оставя под домашен арест, на място по мой избор, и тя се съгласи да замине. Не може да остане в убежище до края на живота си. Иска да излезе. А онези момичета растат бледи като малки лилии на сянка. Имат нужда да бъдат навън, в полята. По-голямото момиче е въплъщение на изящество, като статуя от алабастър. Ако я освободим, ще разцъфне като роза.

Усещам в устата си вкуса на ревност, като жлъчката, която напира под езика ми, когато започне да ми призлява.

— И къде ще разцъфне тази роза? — питам язвително. — Не и в някоя от моите къщи. Няма да я приема под покрива си.

Той се е загледал в огъня, но сега обръща обичното си смугло лице към мен.

— Мислех си, че можем да заведем трите най-големи момичета в двора — казва той. — Мислех си, че биха могли да служат в твоето домакинство, ако се съгласиш. Те са дъщери на Едуард, момичета от династията Йорк, те са твои племенници. Редно е да ги обичаш, както обичаш малката Маргарет. Помислих си, че можеш да ги държиш под око и когато му дойде времето, ще им намерим добри съпрузи и ще се погрижим за тях.

Облягам се назад на каменната рамка на прозореца и усещам приятната хладина да докосва раменете ми.

— Искаш да дойдат да живеят с мен? — питам го. — Дъщерите на _онази_ Удвил?

Той кимва, сякаш бих могла да намеря този план за приемлив.

— Не би могла да имаш по-красива придворна дама от принцеса Елизабет — казва.

— Мистрес Елизабет — поправям го през зъби. — Ти обяви майка й за блудница, а нея — за незаконородена. Тя е мистрес Елизабет Грей.

Той се изсмива кратко, сякаш е забравил.

— О, да.

— А майката?

— Ще я настаня в провинцията. Джон Несфийлд е по-надежден от всичките ми хора. Ще настаня нея и по-малките момичета в неговия дом, и той може да ги наглежда вместо мен.

— Под арест ли ще бъдат?

— Ще бъдат пазени достатъчно строго.

— Държани в къщата? — настоявам. — Заключени вътре?

Той свива рамене.

— Както прецени Несфийлд, предполагам.

Веднага разбирам, че Елизабет Удвил отново ще бъде господарка на прекрасна провинциална къща, а дъщерите й ще живеят като придворни дами в моя двор. Ще бъдат свободни като радостни птички във въздуха, а Елизабет Удвил ще тържествува отново.

— Кога ще стане всичко това? — питам, мислейки си, че той ще каже «през пролетта». — През април? Май?

— Мислех си, че момичетата могат да дойдат в двора веднага — казва той.

Щом чувам това, избухвам; скачам от мястото си до прозореца и се изправям.

— Това е първата ни Коледа като крал и кралица — казвам, с глас, треперещ от гняв. — Това е дворът, където ние ще оставим отпечатъка си върху кралството, където хората ще ни видят с короните ни и ще разказват за дрехите ни, за забавленията и радостта ни. Това е времето, когато хората ще започват да създават легенда за нашия двор и да казват, че той е по-прекрасен, по-весел и по-благороден от Камелот. Искаш дъщерите на Елизабет Удвил да седят на масата и да споделят коледната ни вечеря сега — на тази наша първа Коледа? Защо не кажем на всички, че всъщност нищо не се е променило? На трона си ти, вместо Едуард, но Ривърс все още владеят двора, вещицата все още се ползва с влияние, а кръвта на сестра ми и на брат ти, и на тяхното малко бебе, е още по ръцете й, а никой не я обвинява.

Той идва при мен и ме хваща за лакътя, чувствайки как треперя от ярост.

— Не — казва тихо. — Не. Не бях помислил. Виждам, че няма да стане. Това е твоят двор, не нейният. Зная това. Ти си кралица, зная това, Ан. Успокой се. Никой няма да ти развали празника. Те могат да дойдат след Коледа, по-късно, когато всички споразумения бъдат съставени подобаващо. Не е нужно да ги приемаме по-рано, и да развалят празника.

Той ме успокоява, както винаги е успявал.

— Да го развалят?

— Биха го развалили — приспива ме с нежния тон на гласа си. — Не ги искам там. Искам само да бъда с теб. Те могат да си останат в онова подземие, докато мине Коледа, и едва когато сметнеш, че моментът е подходящ, ще ги освободим.

Укротена съм от докосването му, като усмирена кобила.

— Много добре — прошепвам. — Но не преди това.

— Не — казва той. — Не и докато не сметнеш, че моментът е подходящ. Ти ще прецениш подходящия момент, Ан. Ти си кралица на Англия и няма да приемаш в домакинството си никой, освен хората, които сама си избереш. Ще се заобиколиш само с жените, които харесваш. Не бих те принудил да приемаш жени, от които се боиш или които не харесваш.

— Не се боя от тях — поправям го. — Не ревнувам от тях.

— Наистина, не — казва той. — И нямаш абсолютно никакъв повод. Ще ги поканиш, когато бъдеш готова, не преди това.


Прекарваме Коледа в Лондон без децата. Чак до последните дни на ноември се надявах, че ще дойдат. Едуард е достатъчно добре, но нашият лекар сметна, че не е достатъчно силен за дълго пътуване по лоши пътища. Казаха, че е добре да остане в Мидълхам, където нашите лекари, които са запознати със здравето му, ще се грижат за него. Казват, че такова дълго пътуване в толкова лошо време със сигурност ще изложи здравето му на риск. Мисля си за малкия принц Ричард, когато го видях за последно, точно на възрастта на моя Едуард, но с цяла глава по-висок и с розови бузи, преливащ от бодрост. Едуард не кипи от живот, не изпитва потребност вечно да се движи и да прави нещо. Предпочита да си седи кротко с някоя книга, и си ляга, без да протестира. Сутрин му е трудно да става.

Храни се достатъчно добре, готвачите полагат огромни усилия да приготвят вкусни ястия с изкусителни сосове. Нито веднъж не съм го виждала да слиза с Маргарет и Теди в готварниците, за да си отмъкне изрезки от сладкиши от масата, или да си измоли от пекарите някое топло хлебче, току-що извадено от пещта. Никога не отмъква сметана от килера с млякото, никога не се върти около шиша за месо, за да си отмъкне някое крайче.

Опитвам се да не се боя за него; той учи с удоволствие, излиза да язди заедно с братовчедите си, играе тенис с тях, или се упражнява в стрелба с лък, или играе на кегли, но винаги първи спира играта или се отдръпва и сяда за няколко мига, или се засмива и казва, че трябва да си поеме дъх. Не е як, не е силен, всъщност той е точно такъв, каквото бихте очаквали да е едно момче, ако е прекарало живота си в сянката на проклятието на далечна вещица.

Разбира се, не знам дали тя някога е проклела сина ми. Но понякога, когато той сяда в краката ми и обляга глава на коленете ми и докосвам главата му, си мисля, че тъй като нейната зла воля помрачи живота ми, не бих се изненадала да узная, че е белязала и живота на сина ми. А сега, когато Ричард говори за ново проклятие, стоварено от вещицата Елизабет и нейната ученичка в магьосничеството, дъщеря й, върху убиеца на техните момчета, се боя още повече, че злобата на семейство Ривърс е насочена към мен и моето момче.

Нареждам на лекарите в Мидълхам да ми изпращат писмо на всеки три дни, за да ми съобщават как са децата. Писмата пътуват трудно поради снега на север и разкаляните пътища на юг, но с тях пристигат уверения, че Едуард е бодър, играе си с братовчедите си, радва се на зимното време, пързаля се с шейна и кънки на леда. Той е добре. Мога да бъда спокойна. Той е добре.

Дори без децата Ричард е твърдо решен да отпразнуваме една весела Коледа в двора. Това е двор, увенчан с победа; всички, които идват да пируват, да танцуват, или просто да гледат, разбират, че тази първа Коледа от нашето царуване е още по-весела заради съзнанието, че когато бяхме предизвикани — предизвикани в първите седмици на царуването си от бившата кралица и от едно неопитно момче, което нарича себе си крал — получихме подкрепа. Англия не иска Хенри Тюдор, Англия е забравила момчетата Ривърс, доволна е да остави кралицата от семейство Удвил в убежище. С нея е свършено. Онова царуване приключи, а тази Коледа провъзгласява, че е започнало нашето.