— Движение на планетите? — предполагам.

— Реката притихна и сякаш е неподвижна. Рибарските лодки гребат към брега, а мъжете изтеглят лодките, сякаш се боят от висок прилив. Много е тихо — тя се заслушва за миг. — Всички птици престанаха да пеят, дори чайките не крякат. Сякаш за миг е настъпила нощ.

Тя поглежда надолу, към градината.

— Конярите и кухненските прислужници излязоха, до един са вперили поглед нагоре към небето. Комета ли е, как мислите?

— Как изглежда?

— Слънцето е като златен кръг, а черният диск го крие, с изключение на ръба, който пламти като огън, твърде ярък за гледане. Но всичко друго е черно.

Тя отстъпва назад от прозореца и виждам, че малките ромбовидни стъкла са черни като нощта.

— Ще запаля свещите — казва тя припряно. — Толкова е тъмно. Все едно е полунощ.

Тя запалва една свещ от огнището и започва да пали свещите в техните поставки от двете страни на огъня и на масата до леглото ми. Лицето й в светлината на свещите е бледо.

— Какво може да означава това? — пита тя. — Дали е поличба за нашествието на Хенри Тюдор? Или че негова светлост ще постигне победа? Не може да е… възможно ли е да е… краят на дните?

Питам се дали е права и дали това е краят на света, дали Ричард ще бъде последният крал от династията на Плантагенетите, когото Англия ще има, а аз ще видя сина си Едуард още тази нощ.

— Не зная — казвам.

Тя се връща на мястото си до прозореца.

— Толкова е тъмно — казва. — По-тъмно от всякога. Реката е тъмна и всички рибари палят факлите си на речния бряг, а всички кораби са спрели. Момчетата от готварницата са се прибрали отново вътре. Сякаш всички се страхуват от тъмнината.

Замълчава за миг.

— Струва ми се, че става малко по-светло. Да, мисля, че просветлява. Не е като зората, това е ужасна светлина, студена, жълта светлина, която не прилича на нищо, което съм виждала преди. Сякаш жълтото и сивото са се слели — отново млъква, после продължава: — Сякаш слънцето замръзва. Става по-ярко, става по-светло, слънцето излиза иззад тъмнината. Сега виждам дърветата и другата страна на реката — спира, за да се заслуша. — А птиците започват да пеят.

Отвън пред прозореца ми косът надава пронизителния си, въпросителен зов.

— Сякаш светът е прероден — казва Елизабет зачудено. — Колко странно. Дискът се отдръпва от слънцето, слънцето отново свети ярко в небето, и всичко отново е топло, слънчево и пролетно.

Тя се връща до леглото.

— Обновено — казва. — Сякаш можем да започнем всичко наново, съвсем отначало.

Усмихвам се на оптимизма й, на вярата на младите и лекомислените, и казвам:

— Мисля, че сега ще заспя.


Сънувам. Сънувам, че съм на бойното поле в Барнет и баща ми говори на войниците си. Извисява се на черния си кон, с шлем под мишница, за да могат всички да видят дръзкото му, смело лице и неговата увереност. Той им казва, че ще ги отведе до победа, че истинският принц на Англия чака да отплава през Тясното море, и че ще доведе със себе си Ан, новата кралица на Англия, и че тяхното царуване ще бъде време на мир и благоденствие, благословено от Бог, защото истинският принц и истинската принцеса ще се възкачат на троновете си. Изрича името ми «Ан» с такава любов и гордост в гласа си. Казва, че неговата дъщеря Ан ще бъде кралица на Англия, и че тя ще бъде най-добрата кралица на Англия, която светът е виждал.

Виждам го, ярко като жив, да се смее, уверен и могъщ, докато им обещава, че добрите времена идват, че трябва само да устоят, да бъдат верни, и ще победят.

Премята крак през тялото на коня си и се спуска на земята. Потупва коня си по шията и едрата тъмна глава се обръща доверчиво, когато ръката му се вдига да отмести леко черните помръдващи уши, които потрепват напред, за да се заслушат в гласа му.

— Други командири ще поискат да се изправите и да се биете, ще поискат от вас да се сражавате до смърт — казва им той. — Знам това. И аз съм чувал това. Участвал съм в битки, в които командирите са искали от войниците си да се сражават до смърт, а после са бягали и са ги изоставяли.

Мъжете започват да мърморят в знак на съгласие. Виждали са битки, в които командирите им са ги предали, просто така.

— Други командири ще поискат от вас да се изправите и да се биете до смърт, но когато битката се обърне срещу тях, ще изпратят пажовете си да доведат конете им и ще ги видите как си тръгват. Ще посрещнете нападението сами, ще загинете, другарите ви ще загинат, но те ще пришпорят конете си и ще избягат. Знам това. Виждал съм го, също както и вие.

Разнася се мърморене в знак на съгласие от войниците, които са успели да избягат, които помнят свои другари, неуспели да се измъкнат навреме.

— Нека това бъде моята клетва пред вас.

Той взема големия си меч и внимателно, намирайки опипом ребрата на коня, опира острия връх на оръжието между ребрата, насочен към сърцето. Сред войниците се разнася нисък невярващ шепот, а аз извиквам в съня си: «Не, татко! Не!»

— Това е моята клетва пред вас — казва той спокойно. — Няма да избягам и да ви изоставя в опасност, защото няма да имам кон — и той забива меча дълбоко в гръдния кош на животното, Миднайт се свлича на предните си крака и пада на задни крака. Обръща се и поглежда баща ми с тъмните си красиви очи, сякаш разбира, сякаш знае, че това е жертва, която баща ми е длъжен да направи. Че той е олицетворение на обещанието, че баща ми ще се бие и ще умре заедно с войниците си.

Разбира се, той загина заедно с тях, в онзи ден на бойното поле при Барнет, загина с тях, за да ме направи кралица, а аз трябваше сама да науча по-късно колко кухо кънти тази корона. Когато се обръщам в леглото си и отново затварям очи, си мисля, че тази нощ ще видя обичния си баща, Уорик, кралесъздателя, и принца, моето малко момче, Едуард, и може би, в поля, по-зелени, отколкото мога да си представя, коня Миднайт, пуснат да пасе на свобода.

Бележка на автора


Това е исторически роман, построен около личност, чийто живот, дори според собствения й биограф, не би могъл да бъде описан цялостно поради недостиг на информация. За късмет на всички ни историкът Майкъл Хикс откри голям обем ценни материали за Ан Невил, макар и възпрепятстван от обичайното мълчание, което заобикаля жените в историята.

Това, което знаем от Хикс и от други историци, е че тя е имала родствени връзки с повечето от основните участници във Войните на братовчедите (наречени Войни на Розите едва столетия по-късно, през деветнайсети век). Предположението, което представям в този роман, е че навярно тя е била пълноправен участник в играта.

Била е дъщеря на граф Уорик, известен приживе като «кралесъздателя» заради изключителната си роля на човек, дърпал конците на не един от претендентите за кралска власт в Англия. Първо подкрепя Ричард, херцог Йорк, после неговия син и наследник Едуард, след това втория син Джордж, после — техния враг Хенри VI. Уорик загива, сражавайки се за династията Ланкастър, след като през целия си живот е бил най-видният поддръжник на Йорк.

Ан, макар и млада жена, е спътница на баща си през тези обрати и измени. Тя присъства на вечерята за коронацията на новата кралица от династията Йорк и става свидетел на постепенното изолиране на баща си от двора, където се установява господството на членовете и поддръжниците на семейство Ривърс. Както описва романът, Ан бяга с баща си в изгнание във Франция, връщайки се в Англия като неговата нова кандидатка за кралица, начело на армията на Ланкастър, омъжена за техния Уелски принц, и в рамките на малко повече от година сключва брак в лагера на врага, с мъж от династията Йорк. Според моето предположение, именно това е моментът, в който младата жена, която е загубила баща си и съпруга си, и чиято майка я е изоставила, поема живота си в собствените си ръце. Никой не знае истинската история за това как Ан се е измъкнала от закрилата или затворничеството при сестра си и зет си. Не разполагаме с надежден разказ, но затова пък имаме няколко прекрасни версии за ухажването и женитбата й с Ричард. Моята версия е да поставя Ан в центъра на събитията.

За мен като романист беше увлекателно да обрисувам двора на Йорк като център на интриги и извор на страх за момичетата Уорик. Част от насладата при писането на тази поредица, посветена на врагове и съперници, е да преобърна страницата (така да се каже) и да видя напълно различна картина. Като на историк, познатите факти ми се сториха много различни, когато изместих гледната си точка от любимката си, Елизабет Удвил, към новата си героиня, Ан Невил. Заплетената интрига около смъртта на Изабел и неузаконената смъртна присъда на Джордж внезапно правят историята много по-мрачна, а Елизабет Удвил влиза в ролята на злодея.

Друга репутация, която се наложи да разгледай в тази история, е тази на Ричард III. Както намеквам тук и в «Бялата кралица», не приемам Шекспировата пародия, която очерня името му в продължение на столетия. Също така обаче не го оправдавам по обвинението за узурпиране на престола. Може и да не е убил принцовете, но те не биха попаднали в Тауър, останали без закрилата на майка си, ако не са били неговите действия. Какво според мен може да се е случило с двете момчета, е предмет на следващата ми книга, историята на тяхната сестра, тайната любовница на Ричард, принцеса Елизабет Йоркска: «Бялата принцеса».