Ричард ми пише от Лондон:

C>

«Свърши се. Свърши се, остава само разобличаването на предателите и издаването на заповед за наказанието им. За мен е радост, че Уелс ми остана верен, че южното крайбрежие не предложи сигурен пристан на Хенри Тюдор, нито един град не отвори портите си за бунтовническата войска, нито един барон или граф не въстана срещу мен. Моето кралство ми е предано и аз ще определя малки наказания или дори ще оставя ненаказани онези, които са били привлечени към това последно отчаяно усилие на семейство Ривърс и техния новооткрит, зле избран съюзник, Хенри Тюдор. От майката на момчето, Маргарет Боуфорт, не може да се очаква да отхвърли каузата на сина си, но тя ще изживее остатъка от дните си под домашен арест — под надзора на съпруга си, Томас, лорд Станли. Поверих състоянието й на неговите грижи, което — смятам — ще е достатъчно наказание за една алчна и амбициозна жена. Той ще я държи изкъсо, тя е лишена от слугите и приятелите си, дори изповедникът и не може да я посещава. Разкъсах нейния обръч от приближени хора, както разруших и съюзите около семейство Ривърс.

Пожънах победа, без дори да вдигна меча си. Това е както лесна победа, така и моето възмездие. Страната не желае да възстанови на власт семейство Ривърс, със сигурност не искат и чужденеца Хенри Тюдор. Маргарет Боуфорт и Елизабет Удвил са смятани за глупави лекомислени майки, заговорничещи заедно за децата си, нищо повече от това. Бъкингамският херцог е презиран като изменник и вероломен приятел. Ще внимавам с кого се сприятелявам в бъдеще, но можеш да приемеш това като лесна победа и — въпреки няколкото трудни седмици — част от издигането ни към нашия трон. Дай боже, когато погледнем назад към тези събития, да се радваме, че сме стигнали до кралския сан толкова лесно.

Ела в Лондон: ще отпразнуваме Коледа по-царствено, отколкото някога са я празнували Едуард и Елизабет, заобиколени от верни приятели и предани служители.»

63


_Дворецът Уестминстър, Лондон, ноември 1483_

Точно когато се готвим за коледното празненство — празненство, за което Ричард се зарича, че ще бъде най-бляскавото, което Лондон е виждал — точно когато хората започват да пристигат в двора и получават отредените си покои, научават ролите си в забавленията и усвояват новите танци, Ричард идва да ме потърси и ме намира в големите помещения на гардеробната, да преглеждам роклите, които са принадлежали на другите кралици, а сега принадлежат на мен. Смятам да накарам да разшият две красиви старомодни рокли от златен брокат и наситено пурпурно, за да направя една нова, ушита на пластове по нов модел с пурпурни ръкави, прорязани така, че да се вижда златистото отдолу, набрана със златна нишка на талията. От двете ми страни има големи топове плат за още нови рокли, кожи и кадифе за нови пелерини и жакети за самия Ричард. Той изглежда притеснен, но пък напоследък винаги има такъв вид. Короната му тежи и той не може да има доверие на никого.

— Можеш ли да оставиш това? — пита Ричард, поглеждайки със съмнение към планините от скъпи платове.

— О, да — казвам, като повдигам роклята си и си проправям път през изрезките по пода. — Управителката на гардероба ми знае далеч по-добре от мен какво трябва да се направи.

Той ме хваща подръка и ме притегля към малкото пространство отвъд главната гардеробна, където служителката, отговаряща за гардероба, обикновено сяда да прегледа сметките си за поверените й кожи, рокли, мантии и обувки. Зад решетката на огнището гори силен огън, Ричард сяда до масата, а аз се настанявам на пейката в прозоречната ниша и чакам.

— Взех решение — изрича той мрачно. — Не го взех с леко сърце, и тепърва искам да го обсъдя с теб.

Чакам. Сигурно е нещо за _онази_ жена Удвил, зная го. Мога да се досетя от начина, по който държи дясната си ръка, между лакътя и рамото. Сега тази болка го мъчи постоянно, и никой лекар не може да му каже какво не е наред. Знам, макар да нямам доказателство, че болката е нейно дело. Представям си я как завързва на възел парче плат около собствената си ръка, чувствайки как тя изтръпва и се вдървява, а после му пожелава тази болка.

— Става дума за Хенри Тюдор — казва той.

Застивам на мястото си. Не очаквах това.

— Той ще проведе годежна церемония в катедралата на Рен. Смята да се провъзгласи за крал на Англия и годеник на Елизабет.

За момент не се сещам за дъщерята, мислейки си за зложелателството на майката.

— Елизабет Удвил?

— Дъщеря й, принцеса Елизабет Йоркска.

Познатото име на любимата дъщеря на Едуард трепва в уютната малка стая, и аз си припомням момичето с топла перленобяла кожа, и усмихнатия чар на баща й.

— Той казваше, че тя е най-скъпото му дете — казва Ричард тихо. — Когато трябваше да си проправим с битка път към дома от Фландрия, той каза, че ще го направи за нея, дори ако всички други са мъртви. И че би поел всеки риск, за да види отново усмивката й.

— Винаги е била ужасно разглезена — казвам. — Водеха я навсякъде със себе си, и тя все гледаше да изпъкне.

— А сега стига до рамото ми и е истинска красавица. Иска ми се Едуард да можеше да я види, мисля, че е дори по-красива, отколкото беше майка й на тази възраст. Тя е вече жена — няма да я познаеш.

С бавно зараждащ се гняв осъзнавам, че той говори за нея такава, каквато е сега. Отишъл е да я види, отишъл е да се срещне с _онази_ жена Удвил и е видял Елизабет. Докато аз бях тук, приготвяйки се за коледните празненства в двора, които трябва да ознаменуват идването ни на власт, той се е промъкнал до мрачния бордей, където е избрала да живее.

— Видял си я?

Той свива рамене, сякаш това няма голямо значение.

— Трябваше да отида и да се срещна с кралицата — казва.

Аз съм кралицата. Сякаш само едно посещение при _онази_ жена Удвил е било достатъчно, та той да забрави всичко, което ни е скъпо. Всичко, за чието спечелване трябваше да се борим.

— Исках да я попитам за момчетата.

— Не! — извиквам, а после закривам устата си с ръка, за да не може никой да ме чуе как споря със съпруга си, краля. — Милорд, умолявам ви. Как можахте да сторите подобно нещо? Защо бихте сторили подобно нещо?

— Трябваше да узная — той изглежда като преследван от призраци. — Казаха ми за бунта на Бъкингам и думите му по същото време. Едното беше толкова лошо, колкото и другото. Писах ти веднага.

_Бъкингам говори пред всички, че принцовете са мъртви, и то погубени от мен._ Кимвам.

— Спомням си. Но…

— Веднага изпратих хора в Тауър, в мига, когато научих, че всички говорят, че те са мъртви. Единственото, което можаха да ми кажат, беше, че момчетата ги няма. Веднага щом стигнах в Лондон, първото, което направих, беше да отида в Тауър. Робърт беше там…

— Робърт? — питам, сякаш съм забравила името на коменданта на Тауър, Робърт Бракънбъри, който ме погледна с открития си, разбиращ поглед и отбеляза: «Ах, имате твърде нежно сърце», когато казах, че момчетата би трябвало да бъдат убити, но че не мога да се заставя да дам заповедта с тези думи.

— Бракънбъри — казва той. — Верен приятел. Той винаги ще ми бъде верен. Би направил всичко за мен.

— О, да — казвам и мога да почувствам ужаса в корема си, сякаш съм пила лед. — Знам, че би сторил всичко за теб.

— Той не знае какво е станало с момчетата. Той е комендант на Тауър, а не знаеше. Можа да ми каже само, че когато отишъл в Тауър, момчетата били изчезнали. Стражите твърдят, че една нощ сложили момчетата да си легнат и пазили на вратата цяла нощ, а на сутринта момчетата ги нямало.

— Как може просто да изчезнат?

Старата му енергичност се възвръща.

— Е, някой сигурно лъже. Някой трябва да е подкупил някого от стражите.

— Но кой?

— Мислех си, че може би кралицата ги е отвела. Молех се тя да ги е взела. Затова отидох да се видя с нея. Казах й, че няма дори да ги преследвам, няма дори да се опитвам да ги намеря. Че ако са ги скрили някъде, могат да останат там на безопасно място. Но трябва да знам.

— Какво каза тя? _Онази_ жена Удвил?

— Падна на колене и заплака като жена, измъчвана от съкрушителна сърдечна болка. Не се съмнявам, че е изгубила синовете си и не знае в чии ръце са. Попита ме дали аз съм ги заловил. Каза, че ще прокълне онзи, който ги е убил, ако са мъртви; че нейното проклятие ще погуби сина на убиеца и че родът му ще се затрие без потомство. Дъщеря й се присъедини към нея в проклятието — бяха ужасяващи.

— Тя ни е проклела? — прошепвам със студени устни.

— Не нас! Не съм дал заповед за смъртта им! — изкрещява и той във внезапен изблик на гняв, който отеква от ламперията на малката стая. — Не съм дал заповед за смъртта им! Всички мислят, че съм го сторил. И ти ли смяташ така? Собствената ми съпруга? Мислиш, че бих направил това? Мислиш, че бих убил собствените си племенници, когато са били поверени на грижите ми? Мислиш, че бих сторил нещо толкова греховно, толкова престъпно, нещо толкова безчестно? Наричаш ме тиранин с кръв по ръцете? Ти? От всички хора на света, които знаят какъв съм? Ти, която знаеш, че съм отдал живота, меча и сърцето си на честта? Ти също ли ме смяташ за убиец?

— Не, не, не, Ричард — улавям ръцете му и поклащам глава, и се кълна, че знам, че той не би сторил подобно нещо. Запъвам се, докато говоря, виждайки гневното му лице, и сълзите идват, и не мога да му кажа — мили боже, не мога да му кажа — не, не си ти, може аз да съм била тази, която е наредила смъртта им. Може моите невнимателни думи, моите изречени на глас мисли да са предизвикали това. А следователно моят грях ще навлече проклятието на _онази_ жена Удвил върху главата на моя Едуард, така че нашият род да остане без син, както нейния. В този единствен миг, когато си мислех, че предпазвам семейството ни, когато прошепнах една дума в ухото на Робърт Бракънбъри, аз разруших бъдещето си и всичко, за което бе работил баща ми. Навлякох върху главата на обичния си син справедливата ненавист на най-опасната вещица в Англия. Ако Робърт Бракънбъри е помислил, че долавя заповед в думите ми, ако е сторил онова, което е сметнал за моя повеля, ако е направил онова, което според него е било най-добре за Ричард, тогава аз съм убила синовете й и нейното отмъщение ще бъде пълно. Унищожих собственото си бъдеще.