— Едуард ме посочи за лорд-протектор, не за свой наследник — казва Ричард сухо.

— Той така и не узна същността на кралицата — казвам разгорещено. — Отиде в гроба, омагьосан от нея. Беше заблуден от нея.

— Момчето дори не е наследник на Едуард — вмята внезапно майка му.

Ричард вдига ръка да я спре.

— Ан не знае това.

— Време е да узнае — казва тя рязко. Обръща се към мен. — Едуард беше женен за една жена, твоя сродница: Елинор Бътлър. Знаеше ли?

— Знаех, че тя е… — търся думи. — Фаворитка.

— Не просто негова блудница, били са женени тайно — казва херцогинята безцеремонно. — Точно същият номер е изиграл и на Елизабет Удвил. Обещал брак, организирал някаква размяна на обети пред самозван свещеник…

— В случая трудно би могло да се говори за самозван свещеник — прекъсна я Ричард от мястото си, взирайки се гневно в огъня, подпрял една ръка на стената на огнището. — Накарал е епископ Стилингтън да извърши бракосъчетанието с Елинор Бътлър.

Майка му подминава забележката, свивайки рамене.

— Следователно този брак е бил валиден. В брака с _онази_ жена Удвил службата е била извършена от неизвестен свещеник, който може дори да не е бил ръкоположен. Бракът на Едуард с Елизабет Удвил е бил мним. Било е двуженство.

— Какво? — прекъсвам я, без да схващам нищо от това. — Почитаема майко, какво искате да кажете?

— Питайте съпруга си — казва тя. — Епископ Стилингтън разказа сам историята, нали? — обръща се тя настойчиво към Ричард. — Епископът не се намеси, не каза нищо, когато Едуард пренебрегна лейди Елинор и тя отиде в манастир. Едуард възнагради мълчанието му. Но когато епископът видял, че семейство Ривърс възнамеряват да поставят на престола своето незаконородено момче, отишъл при съпруга ви и му разказал всичко, което знаел. Едуард бил женен, когато сключил тайното си споразумение с Елизабет Удвил. Дори ако свещеникът е бил истински, дори ако службата е била истинска, пак е била без стойност. Едуард вече е бил женен. Онези деца, всички онези деца, са копелета. Не съществува благороднически род Ривърс. Няма кралица. Тя е метреса, а незаконните й синове са претенденти. Това е всичко.

Обръщам се удивено към Ричард.

— Вярно ли е това?

Той ме стрелва с бърз, измъчен поглед.

— Не знам — казва кратко. — Епископът твърди, че оженил Едуард за лейди Елинор в законна церемония. И двамата са мъртви. Едуард обяви Елизабет Удвил за своя съпруга, а сина й — за свой наследник. Нима не трябва да зачета желанията на брат си?

— Не — казва майка му безцеремонно. — Не и когато желанието му е било погрешно. Не е нужно да отстъпваш престола на едно копеле.

Ричард се обръща с гръб към огъня. Обгръща с длан рамото си.

— Защо не сте говорили за това никога преди? Защо го чух първо от епископ Стилингтън?

Тя вдига ръкоделието си.

— Какво имаше за казване? Всички знаят, че я мразя и че тя ме мрази. Докато Едуард беше жив и държеше да я нарича своя съпруга и да признава децата, какво значение биха имали думите ми? Или думите на който и да било друг? Той беше затворил устата на епископ Стилингтън, защо аз да се обаждам?

Ричард клати глава.

— Около Едуард има скандали още откакто се качи на престола — казва той.

— И нито една дума срещу теб — напомня му майка му. — Заеми сам престола. В Англия няма нито един мъж, който би защитил Елизабет Удвил, освен ако не е някой от семейството й или вече не го е подкупила да й служи. Всеки друг я познава каквато е в действителност: прелъстителка и вещица.

— Тя ще бъде мой враг до живот — отбелязва Ричард.

— Тогава я дръж в свято убежище до живот — казва тя, усмихвайки се, самата тя напомняща на вещица. — Дръж я на осветена земя, в полумрак, и малкото й вещерско сборище от дъщери заедно с нея. Арестувай я. Дръж я там — като отшелница с потомството й от копелета.

Ричард се обръща към мен.

— Какво мислиш?

Стаята притихва в очакване на решението ми. Мисля си за баща ми, който уби големия си кон, а после загуби собствения си живот, водейки битка, за да бъда поставена на трона на Англия. Мисля си за Елизабет Удвил, която е проклятието на дните ми и убийца на сестра ми.

— Мисля, че ти имаш по-голямо право над трона от сина й — изричам гласно. И си помислям: «А аз имам по-голямо право над трона от нея. Аз ще бъда кралица на Англия, каквато трябва да бъда.»

Той все още се колебае.

— Завземането на престола е решителна стъпка.

Отивам при него и вземам ръката му. Сякаш сме сключили ръце, давайки отново годежния си обет. Откривам, че се усмихвам, и чувствам, че бузите ми горят. В този решителен миг съм истинска дъщеря на баща си.

— Това е съдбата ти — казвам му, и чувам как в собствения ми глас отеква увереност. — По рождение, по призвание и по възпитание ти си най-добрият крал, когото Англия би могла да има в тези времена. Направи го, Ричард. Възползвай се от шанса си. Това е както твое, така и мое рождено право. Да го вземем. Да го вземем заедно.

59


_Тауър, Лондон, юли 1483_

Отново съм в кралските апартаменти на Тауър, загледана през тесните прозорци към луната, която чертае сребриста пътека по тъмните води на реката. Отново чувам тишината на нощта, а някъде отдалече едва доловимо се носи музика. Това е нощта преди коронацията ни, и аз съм се откъснала от празничното пиршество, за да се помоля и да погледам бързо течащата вода, докато реката устремно бърза към морето. Ще бъда кралица на Англия. Отново си прошепвам обещанието, което първо ми беше дадено от баща ми. Ще бъда Ан, кралица на Англия и ще бъда коронясана утре.

Знам, че _онази_ жена ще бъде край малкия си прозорец, надзъртайки навън към тъмнината пред своето убежище, със сгърчено от скръб красиво лице, ще се моли за синовете си, знаейки, че държим и двамата в плен при нас, и че никой от тях никога няма да бъде крал. Знам, че тя ще ни проклина, усуквайки окървавено парче плат в ръцете си, ще прави восъчни фигурки, ще счуква билки и ще ги гори на огъня. Цялото й внимание ще бъде насочено към Тауър точно както луната, която тази нощ чертае по водата сребриста пътека, сочи към тяхната спалня.

Тяхната спалня, спалнята на нейните момчета. Защото те са тук, и двете момчета, в Тауър, с мен, на горния етаж. Ако изкача само няколко стъпала по витото каменно стълбище и наредя на пазача им да отстъпи встрани, мога да вляза в покоите им и да ги видя заспали, в едно легло, с озарени от бледата лунна светлина лица, с тъмни ресници, отпуснати върху бузите им, а топлите им малки гърди, облечени в бял, украсен с дантела лен, се повдигат и спускат в дълбокия покой на детския сън. Принц Едуард е само на дванайсет години, с едва забележим рус пух по горната устна, с крака, изпружени на леглото, дълги и тънки като на жребче. Брат му Ричард навършва десет години другия месец; роден е в същата година като моя син Едуард. Как мога някога да погледна нейния син, без да се сетя за своя? Той е весело малко момче: дори заспал, се усмихва на някакъв забавен сън. Сега тези момчета са поверени на нашите грижи, ще бъдат наши повереници, докато пораснат и станат мъже. Ще трябва да ги държим в замъка Мидълхам или Шериф Хътън, някой от северните ни домове, където можем да имаме доверие на слугите да ги пазят внимателно. Предвиждам, че ще трябва да ги задържим завинаги. От очарователни момчета те ще се превърнат в затворници. Никога не можем да ги пуснем да си отидат.

Те винаги ще представляват опасност за нас. Към тях винаги ще насочват взор всички недоволни, всеки, който пожелае да оспори нашето управление. Елизабет Удвил ще прекара живота си, опитвайки се да ги отведе от нас, опитвайки се да ги върне на престола. Ще въведем ужасна заплаха в собствения си дом. Баща им, крал Едуард, никога не би търпял подобна опасност. Баща ми щеше да мисли същото. Баща ми задържа крал Едуард веднъж и каза, че след като Едуард избягал и се възкачил отново на трона, той разбрал, че следващия път, когато го залови, няма да има друг избор, освен да го убие. Едуард научи този урок от баща ми. Когато плени стария крал, Хенри, той го опази само докато имаше наследник от династията Ланкастър. Смъртта на моя съпруг, принц Едуард, беше смъртната присъда за баща му. Когато крал Едуард видя, че може да сложи край на династията Ланкастър, той го стори онази нощ: уби крал Хенри, а братята му Джордж и Ричард помогнаха на убиеца, на кралеубиеца. Даваха си сметка, че жив той винаги може да стане център на бунт, ще бъде опасност за тях. Мъртъв, той можеше да бъде оплакан; но не представляваше заплаха. Не се съмнявам, че докато е живо, момчето Удвил представлява опасност за нас. Всъщност не бива да се допусне никое от тези момчета да остане живо. Само моята мекушава нежност и обичта на Ричард към брат му ни карат да решим, че те трябва да бъдат пощадени. Нито баща ми, нито братът на Ричард биха били такива мекосърдечни глупци.

Загръщам се малко по-плътно с наметката си, макар че нощта е топла; ветрецът, който повява през отворения ми прозорец, носи мраза на дълбоката река. Мисля си как би се смяла Изабел, ако ме види сега, в кожите на Елизабет Удвил — същият скъпоценен хермелин, който Изабел някога прибра в сандъка с роклите си, а после трябваше да върне обратно. Изабел щеше да се смее на триумфа ни. Ние спечелихме тази вечер, накрая спечелихме, и онова малко момиче, което бях тогава, което си играеше на кралица в нощта на коронацията на Елизабет Удвил, в същата тази кула, ще носи короната утре.

А съмненията, които ми нашепваше майка ми, са без никакво значение. Независимо дали бракът ми е бил валиден или не, коронацията ми ще бъде извършена от архиепископ със свещен елей. Ще стана кралица на Англия и ще си възвърна спокойствието. Ричард ме направи своя съпруга пред Бога; сега ме прави своя кралица пред целия свят. Вече не е нужно да се питам дали ме обича. Той ми даде пръстена си тайно, а короната ще ми даде пред всички. Ще бъда кралица Ан, както искаше баща ми.