56


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, май 1483_

После, в средата на май, получавам писмо от съпруга си, написано лично от него и запечатано с личния му печат. Занасям го в покоите си, далече от шума на домакинството, и го прочитам на ярката светлина, нахлуваща през прозореца от прозрачно стъкло.

«Ще научиш, че коронацията на моя племенник ще се състои на 22 юни, но не идвай в Лондон, докато не пиша лично, за да ти поръчам да го сториш. Лондон не е безопасен за никой, който не е дал клетва пред новия крал или не е сродник на Ривърс или техните приятели. Сега тя показва истинския си образ, и аз съм готов за най-лошото. Тя отказва да бъде вдовстваща кралица, надява се да превърне себе си във владетел. Трябва да се изправя пред нея като враг, и не забравям брат си Джордж, сестра ти или тяхното бебе.»

Отивам в готварницата, където големият огън стои запален денонощно, смачквам писмото на топка, бутвам го под сияещите в червено пънове и чакам, докато изгори. Няма какво друго да направя, освен да чакам новини.

В двора на конюшнята отвън децата гледат как ковачът подковава кончетата им. Всичко е спокойно и обикновено — огънят в ковачницата, димът, който се издига от копитото в лютив облак. Синът ми Едуард държи въжето на оглавника на новия си кон — хубаво, набито, късокрако животно — докато ковачът приклещва крака на коня между коленете си и зачуква гвоздеите. Преплитам пръсти в стария знак срещу магьосничество и потръпвам, когато от вратата на склада за сирене повява хладно течение. Ако кралицата показва истинското си лице, а съпругът ми е готов за най-лошото, тогава нейната враждебност към мен и близките ми ще стане очевидна за всички ни. Може би дори в този момент тя свири, за да призове носещ мор вятър, който да изпрати срещу мен. Може би дори сега тя проклина ръката, с която моят съпруг държи меча, кара силата му да отслабне, подчинява съюзниците му, трови умовете на хората против него.

Обръщам се и отивам в параклиса, падам на колене и се моля Ричард да съхрани силите си срещу Елизабет Удвил и срещу всички нейни сродници — мъже и жени — и силните роднини по сватовство, които е събрала. Моля се той да действа решително и властно, моля се да използва всички оръжия, които му попаднат под ръка, защото тя със сигурност няма да се спре пред нищо, за да постави сина си на трона и да види нас победени. Мисля си как Маргарет Анжуйска ме научи, че има времена, когато трябва да си готов да сториш всичко, за да защитиш себе си или положението, което заслужаваш и се надявам, че съпругът ми е готов за всичко. Не мога да знам какво става в Лондон, но се опасявам от започването на нова война, и този път верният брат на краля ще се изправи срещу вероломната кралица. И ние трябва, длъжни сме, да триумфираме.

Чакам. Изпращам един от стражите ни с писмо до Ричард, умолявайки го за новини. Предупреждавам го срещу зложелателството на кралицата.

«Знаеш какви сили владее тя, затова се пази от тях. Направи каквото е нужно, за да опазиш наследството на брат си и да осигуриш нашата безопасност.»

Сама в замъка Мидълхам, прекарвам всеки следобед с децата, сякаш единствено чрез постоянно бдение мога да попреча на горещия, разнасящ чума вятър да повее към тях от Лондон, да спра полета на изпратена стрела, да се уверя, че новият кон е добре обучен и че Едуард може да се справи с него. Ако можех да задържа сина си в обятията си като бебето, каквото беше някога, никога не бих го пуснала от там. Не се съмнявам, че сивите очи на кралицата са насочени към нас, че умът й е насочен против съпруга ми, че тя сигурно крои планове и замисля смъртта ни, че най-сетне е съвсем ясно — ние сме се изправили срещу нея.

57


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, юни 1483_

Всяка сутрин, когато изляза от параклиса, отивам и заставам на върха на южната кула, взирайки се на юг, по пътя за Лондон. Един ден виждам тънък стълб от прах, който се вдига, носен от вятъра, над неравния път след преминаването на половин дузина конници. Извиквам на прислужницата си:

— Доведи децата в стаята ми и повикай стражите. Някой идва.

Разтревоженото й изражение и начинът, по който хуква надолу по стъпалата ми подсказват, че не съм единственият човек, който знае, че съпругът ми далеч не е успял да подсигури спокойно встъпване във властта на племенника си, а и е в опасност, и че тази опасност може да достигне дори нас, тук, в най-сигурния ни дом.

Чувам как решетката на крепостната врата се спуска с трясък, а подвижният мост се вдига със скърцане, и бързите стъпки на мъжете, които се втурват да застанат по стените на замъка. Когато отивам в голямата зала, децата ме чакат. Маргарет държи здраво ръката на брат си. Едуард е препасал късия си меч, а бледото му лице е решително. И тримата коленичат за благословията ми и когато полагам длан върху топлите им глави, ми идва да заплача от страх за тримата.

— Към замъка идват конници — казвам колкото мога по-спокойно. — Може би са пратеници на баща ви, но при този смут, който цари в страната, не смея да поемам рискове. Затова изпратих да ви доведат.

Едуард се изправя на крака.

— Не знаех, че в страната цари смут?

Поклащам глава.

— Не се изразих правилно. Страната е мирна, в очакване на справедливото управление на баща ви като регент — казвам. — Мястото, където цари смут, е дворът, защото мисля, че кралицата ще се опита да управлява вместо сина си. Може да се опита да си присвои ролята на регент. Безпокоя се за баща ти, който е обвързан от обещанието си към краля да вземе принц Едуард под своя закрила и да го научи как да управлява, да го постави на престола. Ако майката на принца е враг, тогава баща ти ще трябва да отсъди и да действа бързо и решително.

— Но какво ще направи кралицата? — пита ме малката Маргарет. — Какво може да направи срещу нас, срещу почитаемия ми чичо?

— Не знам — казвам. — Затова сме подготвени за нападение в случай, че се стигне до там. Но тук сме в безопасност, войниците са силни и добре обучени, а хората в замъка са ни верни. Цяла Северна Англия ще подкрепи баща ви, сякаш сам той е крал — опитвам се да им се усмихна. — Вероятно съм нервна. Но собственият ми баща винаги беше готов да се отбранява. Баща ми винаги вдигаше подвижния мост, ако не познаваше посетителя.

Чакаме, заслушани. После чувам как началникът на стражата изкрещява, искайки от посетителя да се представи, и неясния отговор. Чувам тракането на веригите, докато спускат подвижния мост, и глухия удар, когато той се допира до далечния край на крепостния ров. Зъбчатата решетка на крепостната врата изскърцва, когато бавно я вдигат.

— В безопасност сме — казвам на децата. — Сигурно са приятели, които носят съобщение.

Чувам тропот на крака по каменните стълби, които водят към залата, а после моят страж отваря вратата и сър Робърт Бракънбъри, приятелят на Ричард от детинство, влиза с усмивка.

— Съжалявам, ако съм ви разтревожил, милейди — казва той, като коленичи и ми подава писмо. — Дойдохме бързо. Може би трябваше да изпратя предварително някого да ви уведоми, че това е моят отряд.

— Сметнах за редно да бъда внимателна — казвам. Вземам писмото и давам знак на камериерката си да налее чаша разреден ейл за сър Робърт. — Можете да си вървите — казвам на децата и на дамите си. — Ще говоря със сър Робърт.

Едуард се поколебава.

— Мога ли да попитам сър Робърт дали баща ми е в безопасност и е добре?

Сър Робърт се обръща към него и се навежда, така че двамата с десетгодишното момче да са на една и съща височина. Заговаря внимателно на трите деца:

— Когато тръгнах от Лондон, баща ви беше добре и правеше най-доброто, на което беше способен — казва той. — Принц Едуард е поверен на грижите му и баща ви ще се погрижи той да се възкачи на трона, когато му дойде времето.

Децата ми се покланят и излизат от стаята. Изчаквам, докато вратата се затваря след тях, и отварям писмото. Както обикновено, Ричард не е многословен:

C>

«Ривърс заговорничат срещу нас и срещу всички лордове от стари благороднически семейства в Англия. Поставили са си за цел да подменят рода на Плантагенетите със самите себе си. Намерих скрити оръжия и вярвам, че те планират метеж и смъртта на всички ни. Ще защитя нас и страната си от тях. Ела в Лондон сега, трябва да те виждат тук до мен, имам нужда от теб. Остави надеждни стражи при децата.»

C$

Сгъвам писмото внимателно и го пъхвам в роклята си. Сър Робърт стои, очаквайки да заговоря.

— Кажете ми какво става — нареждам аз.

— Кралицата събираше войска и искаше да постави сина си на трона. Възнамеряваше да отстрани негова светлост от поста му на протектор, да няма регентство. Тя смяташе да постави сина си на трона, а тя и брат й Антъни Удвил да управляват Англия чрез момчето.

Кимвам, почти без да смея да дишам.

— Негова светлост залови принц Едуард, докато сродници на кралицата го отвеждаха от Лъдлоу в Лондон. Негова светлост арестува брата на кралицата, Антъни Удвил, и сина й от първия брак Ричард Грей, и взе момчето под свой надзор. Когато стигнахме до Лондон, открихме, че кралицата е избягала в свято убежище.

Ахвам.

— Отишла е в убежище?

— Явно признаване на вината й. Взела е децата си със себе си. Негова светлост държи принца в кралските апартаменти в Тауър, подготвяйки го за коронацията, а съветът провъзгласи негова светлост за лорд-протектор — в съответствие с желанията на неговия брат, краля. Кралицата отказва да присъства на коронацията или да пусне принца и принцесите да излязат от святото убежище, за да могат да посетят брат си.

— Какво прави тя вътре?

Сър Робърт прави гримаса.