Но така и не се сдобиваме с бебе. Радвам се на сина си, но копнея за още едно бебе, жадувам за друго дете. Дървената люлка стои под стълбите в кулата с детската стая. Едуард трябва да има брат или сестра, с които да си играе — но дете не идва. Позволяват ми да ям месо в постните дни, специално писмо лично от папата ми дава разрешение да ям месо по време на Великите пости и във всички дни на пости. На вечеря Ричард ми отрязва най-хубавите парчета от пролетните агнета, тлъстината на месото, кожата на печеното пиле, но въпреки това от месото не се заражда малко телце. В дългите ни страстни нощи се вкопчваме един в друг с отчаяно желание, но не създаваме дете; в мен не расте бебе.

Очаквала съм да прекараме цялото лято и цялата есен в земите си на север, може би да се отбием до замъка Барнард, или да нагледаме работата по преустройството в Шериф Хътън, но Ричард получава спешно съобщение от брат си Едуард, който го вика обратно в Лондон.

— Трябва да отида, Едуард се нуждае от мен.

— Болен ли е?

Пробожда ме страх за краля, и за миг си помислям немислимото: може ли _онази_ жена да е отровила собствения си съпруг?

Ричард е побелял от потрес.

— Едуард е съвсем добре, но е стигнал твърде далече. Казва, че ще спре Джордж и неспирните му обвинения. Решил е да обвини Джордж в държавна измяна.

Вдигам ръка към гърлото си, където усещам как сърцето ми блъска като чук.

— Той никога няма… не би могъл… нима би наредил да го екзекутират?

— Не, не, само да го обвини, а после да го задържи. Със сигурност аз ще настоявам след задържането да му се оказва нужната почит, да живее в обичайните си покои в Тауър, където може да бъде обслужван от собствените си слуги; така ще го принудим да си мълчи, докато намерим начин да се споразумеем. Знам, че Едуард трябва да му затвори устата. Джордж е напълно извън контрол. Очевидно се е опитвал да се ожени за Мари Бургундска, само за да може да организира нападение срещу Едуард от Фландрия. Сега Едуард разполага с доказателства. Джордж е вземал пари от французите, както подозирахме. Заговорничел, е против собствената си страна с Франция.

— Това не е вярно, готова съм да се закълна, че не се е готвил да се ожени за нея — казвам сериозно. — Изабел тъкмо беше погребана, Джордж беше извън себе си. Спомни си в какво състояние беше, когато най-напред дойде в двора и ни съобщи! Той сам ми каза, че това е бил план на Едуард, за да го прогони от страната, но се намесила кралицата, която искала Мари за собствения си брат Антъни.

Младото лице на Ричард представлява маска от тревога.

— Не знам! Вече не мога да определя какво е истина. Думата на единия брат се противопоставя срещу тази на другия. Бог ми е свидетел, че ми се иска кралицата и нейното семейство да не се намесват в делата по управлението на страната. Ако тя се беше задоволила само да ражда деца и да остави Едуард да управлява, както сметне за добре, тогава нищо от това не би се случило.

— Но ще трябва да отидеш… — казвам жално.

Той кимва.

— Трябва да отида, за да се постарая Джордж да не пострада — казва. — Ако кралицата говори против брат ми, кой ще го защити, ако не аз?

Той се обръща и влиза в спалнята ни, където слугите прибират дрехите му за езда в една торба.

— Кога ще се върнеш? — питам.

— Колкото мога по-скоро — лицето му е потъмняло от тревога. — Трябва да се погрижа това да не стигне по-далече. Трябва да спася Джордж от гнева на кралицата.

48


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, есента на 1477_

Летните дни със сина ми преминават в есен, и аз викам шивача от Йорк да дойде и да му вземе мерки за зимни дрехи. Той е пораснал през лятото и новата дължина на панталоните му за езда буди множество възклицания. Обущарят идва да донесе нови ботуши, а аз се съгласявам, въпреки страховете си, че той трябва да се качи на по-едро конче, а малкото шотландско планинско конче, което му служеше толкова добре, да бъде пуснато на свобода в пасищата.

Чувствам се като осъдена на затворничество, когато Ричард се прибира у дома и ми съобщава, че трябва да се върнем в Лондон, за да бъдем в двора за Коледа. Кралица Елизабет е излязла от уединението си след раждането, като майка на още едно момче, третото поред; и сякаш за да добави блясък към триумфа си, е уредила годежа на по-малкия си син, принц Ричард, с богата наследница, най-богатото малко момиче в кралството, Ан Моубри, моя братовчедка и наследница на огромния имот на рода Норфолк. Малката Ан щеше да е изключително изгодна партия за моя Едуард. Земите им биха могли да бъдат обединени, щяха да сключат мощен съюз, сродници сме, проявявам интерес към нея. Но дори не си направих труда да попитам семейството дали биха могли да помислят за Едуард като кандидат за нея. Знаех, че кралица Елизабет няма да изпусне една малка наследница като Ан. Знаех, че ще осигури състоянието й за семейство Ривърс, за скъпоценния си син, Ричард. Ще се оженят като деца, за да удовлетворят алчността на кралицата.

— Ричард, не можем ли да останем тук? — питам. — Не може ли да прекараме Коледа тук поне веднъж?

Той поклаща глава.

— Едуард има нужда от мен — казва. — Сега, когато Джордж е затворен, Едуард се нуждае още повече от истинските си приятели, а аз съм единственият брат, който му е останал. Има за свой най-доверен човек Уилям Хейстингс, но ако не се брои Уилям — с кого може да говори, освен с нейните родственици? Тя го е обкръжила отвсякъде. А те са хармоничен хор — всички го съветват да изпрати Джордж в изгнание и да му забрани някога да се връща в Англия. Той конфискува имуществото на Джордж, разделя земите му. Взел е решение.

— Но децата им? — възкликвам, мислейки си за малката Маргарет и сина му Едуард. — Кой ще се грижи за тях, ако баща им бъде изпратен в изгнание?

— Ще бъдат като сираци — казва Ричард мрачно. — Трябва да отидем в двора тази Коледа, за да защитим както Джордж, така и тях — той се поколебава. — Освен това трябва да видя Джордж, трябва да го подкрепя. Не искам да го оставям сам. Той е много самотен в Тауър, никой не смее да го посещава, и той е започнал да се бои от онова, което може да се случи. Сигурен съм, че тя никога няма да успее да убеди Едуард да навреди на брат си, но се страхувам…

Той млъква, без да довърши.

— Страхуваш се? — повтарям шепнешком, макар да сме в безопасност зад дебелите стени на замъка Мидълхам.

Той свива рамене.

— Не знам. Понякога си мисля, че съм страхлив като жена, или толкова суеверен, колкото е станал Джордж с неговите приказки за некромантия и магьосничество и бог знае какви други страхотии. Но… откривам, че се страхувам за Джордж.

— От какво се страхуваш? — питам отново.

Ричард поклаща глава; почти му е непоносимо да назове страховете си.

— Нещастен случай? — отвръща той с въпрос. — Болест? Да не изяде нещо, което ще се окаже развалено? Да не прекали с пиенето? Дори не искам да мисля за това. Дали тя не може да повлияе върху скръбта и страховете му, така че той да почувства копнеж да сложи сам край на живота си и някой да му донесе нож?

Ужасена съм.

— Той никога не би посегнал на себе си — казвам. — Това е толкова страшен грях…

— Той вече не е същият Джордж — казва ми тъжно Ричард. — Увереността му, чарът му, знаеш какъв е — всичко това го е напуснало. Страхувам се, че тя му праща сънища, страхувам се, че пресушава смелостта му. Той казва, че се буди обзет от ужас и я вижда да излиза от спалнята му, казва, че знае как тя идва при него нощем и излива ледена вода в сърцето му. Казва, че го мъчи болка, която никой лекар не може да излекува, в сърцето, под ребрата, в самите му вътрешности.

Поклащам глава.

— Невъзможно е да се стори такова нещо — заявявам упорито. — Тя не може да изпраща мисли в ума на някой друг. Джордж скърби, както и аз, и е задържан под стража за държавна измяна, а това би било достатъчно да изплаши всеки.

— Във всеки случай трябва да го видя.

— Не искам да оставям Едуард — казвам.

— Знам. Но тук той има най-доброто детство, което едно момче би могло да има — знам това. Нали тук изживях собственото си детство. Няма да е самотен; той има възпитателя си и нашата икономка. Знам, че му липсваш и те обича, но за него е по-добре да остане тук, отколкото да бъде принуден да отиде в Лондон — той се поколебава отново. — Ан, трябва да се съгласиш на това; не го искам в двора…

Не е нужно да казва нищо повече от това. Потръпвам при мисълта за студения поглед на кралицата, прикован в момчето ми.

— Не, не, няма да го водим в Лондон — казвам припряно. — Ще го оставим тук.

49


_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1477_

Коледното празненство е пищно, както винаги, кралицата — възторжена, напуснала родилната стая, новото й бебе е при дойката, тя показва гордо най-малкото си момче из двора и го споменава във всеки разговор. Почти мога да усетя горчивината в устата си, когато виждам сина й, когото носят навсякъде след нея, и шестте й други деца.

— Ще го кръсти Джордж — казва ми Ричард.

Ахвам.

— Джордж? Сигурен ли си?

Лицето му е мрачно.

— Сигурен съм. Тя сама ми каза. Каза ми и се усмихна, сякаш това може да ме накара да се почувствам доволен.

Отровният хумор на тази постъпка ме отвращава. Тя нареди чичото на това невинно дете да бъде арестуван заради злословия срещу нея, заплаши го с обвинение, което носи смъртна присъда, а кръщава сина си на него? Това е някаква злобна лудост, ако не и нещо по-лошо.

— Какво може да бъде по-лошо? — пита Ричард.

— Ако тя смята, че замества един Джордж с друг — казвам с много нисък глас, и се извръщам от ужасеното му лице.