Джордж се хвърля към вратата.

— Кралят няма да свали и косъм от главата на този невинен човек — казва той. — Това е нейно дело. Тя смята да ми отмъсти за смъртта на Анкарет. Смятат да ми отнемат най-честния служител като възмездие за смъртта на тяхната шпионка и отровителя им. Но тя ще види, че няма да успее да ме докосне. Аз съм херцог от кралската фамилия — нима мисли, че моите служители могат да бъдат хвърляни в обикновена тъмница?


Джордж се втурва да спасява Бърдет, но не успява. Кралското разследване срещу Бърдет и другите като него — защото Джордж е наел други двама съветници, а може би и още — разкрива цял заговор, изплетен от заклинания и предсказания, заплахи и страхове. Мнозина благоразумни хора не вярват и на една дума от това, но Томас Бърдет, д-р Джон Стейси и Томас Блейк, неговият свещеник, са признати за виновни в държавна измяна и осъдени на обезглавяване. Една молба, изпратена до Едуард, спасява от ешафода Томас Блейк, но другите двама са изпратени на смърт, настоявайки, че са невинни до последния си миг. Отказват традиционното признаване на вината си, с което биха могли да си откупят по-бърза смърт и да опазят състоянието си, за да бъде предадено на техните наследници. Вместо това отиват на ешафода като невинни мъже, които отказват да замлъкнат, настояват на всеослушание, че не са сторили нищо, освен да се занимават с наука, че не са виновни в никакво прегрешение, че кралицата е обърнала начетеността им срещу тях и е наредила да ги убият, за да подсигури мълчанието им.

Джордж нахлува на заседанието на кралския съвет в Уестминстър, настоявайки, че е невинен, настоявайки, че са невинни и умрелите на ешафода, и кара своя говорител да прочете думите на техните речи, произнесени от бесилката — силни думи от мъже, отправили се на среща със своя създател, които упорстват, че са невинни по всички обвинения.

— Това е обявяване на война — казва Ричард кратко. Яздим един до друг из улиците на Лондон, запътили се на вечеря в двора. Кралицата се кани отново да се оттегли в усамотение, за да се подготви за раждането на поредното бебе; тази вечеря е в нейна чест, последна преди оттеглянето. Тя оставя двор, жужащ от слухове за магьосничество, вещери и отравяния. Сигурно й се струва, че цялото спокойствие и елегантност, за които се е трудила, се разпадат. Сигурно се чувства така, сякаш е разкрита, сякаш истинската й природа — рибата, скрита под образа на жената, надига люспестата си глава.

Горещ майски следобед е, аз съм облечена много богато в скъпа червена коприна, а конят ми има седло от червена кожа и червена кожена юзда. Ричард има ново късо палто от черно кадифе, което носи върху бродирана бяла риза. Може и да отиваме на вечеря, но аз вече съм се нахранила. Вече никога не ям и не пия нищо, което идва от кухните на кралицата, а когато хвърля поглед към мен, тя може да ме види с вилицата ми, вдигната да набоде хапка, как роня хляба, разбърквам соса с лъжица, а после оставям чинията си настрана. Преструвам се, че ям храна, която идва от нейната кухня, тя се преструва, че не вижда как не ям нищо. И двете знаем, че си мисля, че тя ще ме отрови ако може. И двете знаем, че аз не съм като Джордж или като сестра си; нямам смелостта да я предизвикам публично. Съпругът ми е твърдо решен да й бъде приятел. Аз съм лесна плячка за нейното зложелателство.

— Обявяване на война? — повтарям. — Защо?

— Джордж заявява открито, че Едуард не е законен син и наследник на баща ни. Разправя на всички, че женитбата на Едуард била осъществена чрез магьосничество и че синовете му са копелета. Казва, че Едуард му попречил да се ожени за Мари Бургундска, защото знае, че той ще се опита да завземе трона на Англия с нейната армия. Казва, че мнозина ще се надигнат в негова подкрепа, че е по-обичан от краля. Открито повтаря всичко, което е шушукал преди. Това е равносилно на обявяване на война. Едуард ще трябва да му затвори устата.

Влизаме във вътрешния двор на двореца Уестминстър, херолдът обявява титлите ни, а тръбачите изсвирват приветствие. Знаменосците свеждат знамената, за да уважат пристигането на херцог и херцогиня от кралската фамилия. Конят ми стои неподвижно, докато двама слуги в ливреи ми помагат да сляза от седлото, и аз отново се присъединявам към Ричард, докато той чака на прага.

— Как може кралят да затвори устата на брат си? — настоявам. — Сега половин Лондон говори същото. Как може Едуард да накара всички да млъкнат?

Ричард слага дланта ми върху ръката си и се усмихва на хората, тълпящи се в галерията над двора. Повежда ме нататък.

— Едуард може да затвори устата на Джордж. Мисля, че най-накрая ще бъде принуден да го стори. Ще го предупреди за последен път, а после ще го обвини в държавна измяна.

Престъплението държавна измяна се наказва със смърт. Крал Едуард ще убие собствения си брат. Спирам неподвижно от шока и чувствам как ми се завива свят. Ричард взема ръката ми. Стоим за миг, хванати здраво за ръце, сякаш се вкопчваме един в друг в този нов и ужасяващ свят. Не забелязваме минаващите слуги, нито придворните, които бързат край нас. Ричард ме поглежда в очите и отново разпознавам в нас децата, които бяхме, принудени да градим сами съдбата си в един свят, който не можехме да разберем.

— Кралицата е казала на Едуард, че няма да се чувства защитена, оттегляйки се в усамотение за раждането, ако Джордж е още на свобода. Поискала е той да бъде арестуван заради собствената й безопасност. Едуард трябва да й угоди. Тя залага живота на детето му срещу брат му. — Тирания!

Изричам едва чуто думата и поне веднъж Ричард не защитава брат си. Младото му лице е потъмняло от тревога.

— Бог знае накъде отиваме. Бог знае къде ще ни отведе кралицата. Ние сме синовете на Йорк, Едуард видя нашите три слънца в небето. Как може да ни раздели една жена?

Влизаме в голямата зала на двореца Уестминстър и Ричард вдига ръка, за да благодари за ликуващите възгласи и поклоните на хората, събрали се там и в галерията, за да гледат пристигането на благородниците.

— Ядеш ли от храната? — пита той тихо.

Поклащам глава.

— Никога не ям храната от кухнята на кралицата — казвам му шепнешком. — Не и откакто Джордж ме предупреди.

— Нито пък аз — казва той с въздишка. — Вече не.

47


_Замъкът Мидълхам, Йоркшър, лятото на 1477_

Напускаме Лондон — съдбата на Джордж все още е неясна. Почти бих могла да кажа, че бягаме от Лондон. Ричард и аз потегляме на север, далече от града, разкъсван от слухове и подозрения, бързаме да се приберем у дома, където въздухът е чист и където хората говорят каквото мислят, а не каквото им е от полза, където просторните северни небеса се спускат над обраслите с мъх зелени хълмове и ние можем да бъдем спокойни, далече от двора, далече от фамилията Удвил и поддръжниците на семейство Ривърс, далеч от смъртоносната загадка, каквато представлява кралицата на Англия.

Синът ни Едуард ни поздравява радостно, и бърза да ни покаже много неща с преливащата гордост на четиригодишно момче. Научил се е да язди малкото си конче и да мята копие; кончето му е опитно, спокойно дребно животно, което си знае работата и се движи в лек тръс точно под подходящия ъгъл, така че малкото копие на Едуард да може да уцели мишената. Учителят му се смее и го хвали, и когато поглежда към мен, ме вижда светнала от гордост. Синът ни напредва в учението и започва да чете на латински и гръцки.

— Толкова е трудно! — възразявам пред възпитателя му.

— Колкото по-рано започне, толкова по-лесно ще му е да учи — уверява ме той. — И вече си казва молитвите и следи литургията на латински. Просто трябва да градим върху това познание.

Възпитателят му отпуска свободни дни, за да можем двамата да излизаме на езда заедно, а аз му купувам малък сокол, за да може да идва на лов с нас със собствена птица. Той прилича на благородник в миниатюра, възседнал якото си, набито конче с красивия сокол върху китката си, язди по цял ден и отрича, че е уморен, макар че на два пъти заспива по пътя към дома и Ричард, възседнал едрия си ловен кон, носи в ръце малкия си син, докато аз водя кончето.

Вечер той се храни с нас в голямата зала, седнал помежду ни на господарската маса, и гледа надолу към красивата зала, препълнена с нашите войници, стражи и слуги. Хората идват от Мидълхам, за да ни гледат как вечеряме, и да отнесат останките от вечерите, и ги чувам как коментират осанката и очарованието на малкия лорд: на моя Едуард. След вечеря, когато Ричард се оттегля в личния си кабинет и сяда до огъня да чете, аз отивам с Едуард в кулата, където е детската стая, и гледам как го събличат и го слагат да си легне. Именно тогава, когато е току-що измит и ухае сладко, когато лицето му е гладко и бледо като лена на възглавницата, аз го целувам и съзнавам какво е да обичаш някого повече от самия живот.

Той се моли, преди да заспи: кратки латински молитви, които бавачката му го е научила да рецитира, едва разбирайки значението им. Но той е искрен и сериозен в молитвата, която споменава поименно мен и баща му, и щом вече е в леглото и тъмните му ресници се отпускат меко върху бузката му, аз коленича до леглото му и се моля да расте здрав и силен, да успеем да го опазим. Защото със сигурност никога не е имало по-скъпоценно момче в цял Йоркшър — не, дори в целия свят.

Прекарвам всеки летен ден с малкия си син: слушам го как чете в обляната от слънце детска стая, излизам да яздя с него из пустошта, ловя риба с него в реката, играя на гоненица и крикет с него във вътрешния двор, докато се умори толкова, че заспива на скута ми, докато му чета приказката за лека нощ. За мен това са спокойни дни, храня се добре и спя дълбоко в леглото си с пищния балдахин, в прегръдките на Ричард, сякаш все още сме влюбени в първата година от брака си; и когато се будя сутрин, чувам калугерицата, която надава своя зов из пустошта, и непрестанното чуруликане и писукане на гнездящите лястовици и черни бързолети, които са построили гнездата си, подобни на чашки от кал под всяка подпорна колона.