— Разполагам с доказателствата, а съдът я намери за виновна и я осъди на смърт.

— Той разполага само с доказателство, че Анкарет е признала, че е получавала пари от кралицата — намесва се Ричард. — Не можем да сме сигурни, че кралицата е поръчала убийството.

— Кой друг би сторил зло на Изабел? — пита Джордж простичко. — Нима тя не беше обичана от всички, които я познаваха?

Кимвам сляпо, очите ми се пълнят със сълзи.

— А момченцето й?

— Анкарет замина за Съмърсет веднага щом Изабел издъхна, а домакинството й беше разпуснато — казва Джордж. — Но оставила праховете при приятеля си Джон Търсби, управител на домакинството в Уорик. Той ги дал на бебето. Съдът намери и двамата за виновни, и двамата бяха екзекутирани.

Тялото ми се разтърсва от въздишка. Вдигам поглед към Ричард.

— Трябва да се пазите — предупреждава ме Джордж. — Не яжте нищо, което идва от нейните кухни, не пийте вино, освен от собствените си изби. Не се доверявайте на никой от слугите си. Само това можете да направите. Не можем да се предпазим от нейното магьосничество, освен като си наемем наша собствена вещица. Ако тя използва тъмни сили срещу нас, не знам какво друго можем да направим.

— Вината на кралицата не е доказана — казва Ричард упорито.

Джордж се изсмива рязко.

— Изгубих съпругата си, невинна жена, ненавиждана от кралицата. Не ми е нужно друго доказателство.

Ричард клати глава.

— Не можем да се делим — настоява той. — Ние сме тримата синове на Йорк. Едуард видя знамение — трите слънца в небето. Стигнахме толкова далече, не можем да се делим сега.

— Верен съм на Едуард, верен съм и на теб — кълне се Джордж. — Но съпругата на Едуард е мой враг, тя е враг и на твоята съпруга. Тя ми отне най-добрата съпруга, която един мъж може да има, и сина, който тя зачена от мен. Ще сторя необходимото тя да не ме нарани отново. Ще наема хора, които да опитват храната ми, ще наема стражи, ще наема и заклинател, който да ме опази от нейните нечестиви деяния.

Ричард се извръща от огнището и се заглежда навън през прозореца, сякаш може да намери отговор в сипещата се лапавица.

— Ще отида при Едуард и ще му разкажа за това — казва Джордж бавно. — Не виждам какво друго мога да направя.

Ричард свежда глава, приемайки дълга си като син на династията Йорк.

— Ще дойда с теб.


Ричард така и не ми разказва подробно какво се е случило между тримата братя на срещата, когато Едуард обвинил Джордж, че е взел закона в собствените си ръце, набързо е събрал съдебни заседатели, скалъпил е обвинения и е екзекутирал двама невинни, а Джордж отвърнал на брат си, че Елизабет Удвил е изпратила убийци за Изабел и невръстното й момченце. Ричард ми казва единствено, че пропастта между Джордж и Едуард може би вече е непоправимо широка, и че верността му към единия му брат може да бъде унищожена заради обичта му към другия, и че се бои докъде ще отведе това всички ни.

— Може ли да се приберем у дома, в Мидълхам? — питам.

— Отиваме да вечеряме в двора — казва той мрачно. — Трябва. Едуард трябва да види, че го подкрепям, кралицата не може да види, че се страхуваш от нея.

Ръцете ми започват да треперят, затова ги сключвам зад гърба си.

— Моля те…

— Трябва да отидем.

Кралицата идва на вечеря с побледняло лице, прехапала устни; погледът, с който стрелва Джордж, би повалил по-слаб човек. Той й се покланя ниско, с иронично уважение — преувеличен дворцов поклон, какъвто някой актьор би направил на шега. Тя обръща рамо към масата на Джордж, разговаря постоянно с краля, сякаш за да му попречи дори да хвърли поглед към брат си, навежда се плътно към краля по време на вечерята, седи до него, докато гледат някакво представление, не допуска близо до него никой друг; определено не и Джордж, който стои облегнат на стената и се взира в нея, сякаш се кани да изправи и нея на съд. Дворът е възбуден от скандала и ужасен от обвиненията. Антъни Удвил ходи навсякъде, пъхнал палци в колана за сабята си, настръхнал, сякаш готов да скочи да брани честта на сестра си. Вече никой не се присмива на Джордж, дори и безгрижното семейство Ривърс, които винаги са приемали всичко толкова леко. Положението е станало сериозно: всички чакаме да видим какво ще направи кралят, дали ще позволи отново на жестоката вещица да го направлява.

46


_Замъкът Бейнардс, Лондон, май 1477_

— Не се страхувам — казва ми Джордж. Седнали сме до огнището в личния ми кабинет в замъка Бейнардс. Необичаен за сезона дъжд се стича по прозорците, небесата са натежали и сиви. Седим близо един до друг не от студ, а от страх. Ричард е в двора, съветва се с брат си Едуард, опитва се да помири братята си, опитва се да балансира неспирно нашепваните отровни съвети, идващи от кралицата, опитвайки се да противодейства на неспирните клюки, които идват от Л'Ербер, където всички около Джордж говорят за копеле, вкопчило се в трона, крал, омагьосан от вещица и отровител на служба в кралското семейство. Ричард вярва, че братята могат да се помирят. Ричард вярва, че династията Йорк може да се споразумее почтено — въпреки семейство Ривърс, въпреки тяхната сееща смърт кралица.

— Не се страхувам — казва Джордж. — Имам собствени сили.

— Сили?

— Наел съм заклинател да ме предпазва от нейните проклятия. Наех един обладаващ специални сили човек, Томас Бърдет, и още двама астрономи от Оксфордския университет. Те са много умели, много сериозни учени — предсказаха смъртта на краля и детронирането на кралицата. Бърдет проследи влиянието на кралицата, може да види пътя й през нашия живот като сребриста следа, оставена от охлюв. Съобщава ми какво предстои, и ме уверява, че семейство Ривърс ще бъдат погубени от собствената си ръка. Кралицата ще предаде синовете си на техния убиец. Сама ще сложи край на рода си.

— Незаконно е да се предсказва смъртта на краля — прошепвам.

— Незаконно е да отровиш херцогиня, а кралицата стори това безнаказано. Бих искал да я видя как ще ми потърси сметка. Сега съм въоръжен срещу нея, не се боя от нея — той се надига да си върви. — Винаги ли носиш разпятието си? — пита. — Носиш ли амулета, който ти дадох? Носиш ли броеницата винаги в джоба си?

— Винаги.

— Ще накарам Бърдет да ти напише заклинание, което да носиш; силна магия, която да я възпира.

Поклащам глава.

— Не вярвам в такива неща. Няма да вярвам в такива неща. Не бива да се борим срещу нея с магия, това означава, че не сме по-добри от нея. Какво трябва да направим? Колко далеч трябва да стигнем? Да повикаме дявола? Да призовем Сатаната?

— Бих призовал и самия Сатана, ако можех да защитя Изабел от нея — казва той горчиво. — Защото изгубих съпруга, която обичах, от ръката на пратената от кралицата отровителка, изгубих бебето си, убито от нейния съучастник, а преди това — един син, първият ми син, в буря, разразила се от омагьосан вятър. Тя използва магия. Служи си с черни изкуства. Трябва да си послужим с тях срещу нея. Трябва да обърнем собствените й оръжия срещу нея.

На вратата се почуква.

— Съобщение за херцог Кларънс! — изкрещява някой отвън.

— Тук! — провиква се Джордж, и пратеникът влиза в стаята, а съпругът ми Ричард влиза бавно зад него.

— Не знаех, че си тук — отбелязва той към Джордж, а после ме поглежда смръщено; твърдо решен е, че трябва да бъдем неутрални в борбата между двамата братя. Джордж не отговаря, само чете съобщението отново и отново. После вдига поглед.

— Ти знаеше ли за това? — настоятелно се обръща той към Ричард. — Или участваш в него? Да ме арестуваш ли си дошъл?

— Да те арестувам? — повтаря Ричард. — Защо бих те арестувал? Освен ако безкрайното клюкарстване, грубостта и цупенето не са престъпление, в който случай би трябвало да го сторя.

Джордж изобщо не реагира на тази шега.

— Ричард, знаеш ли за това: да или не?

— За кое? Какво пише там?

— Кралят е арестувал моя приятел, Томас Бърдет, моя закрилник, моя съветник. Арестувал го е и го е обвинил в държавна измяна и магьосничество.

Лицето на Ричард е мрачно.

— Проклятие. Така ли е сторил?

— Дали е арестувал най-близкия ми съветник? Да. За да ме заплаши.

— Не говори така, Джордж. Не прави положението по-лошо, отколкото е в момента. Знаех единствено, че той обмисляше това. Знам, че ти го принуди да стигне толкова далече, че той не знае как да постъпи.

— И ти не ме предупреди?

— Предупредих те, че твоите обвинения и разпространяването на клевети, и оскърбителното ти поведение ще предизвикат неприятности.

— Той е в траур за съпругата си! — възроптавам. — Знае, че е била убита. Как би трябвало да се държи?

— Ричард, трябва да ме подкрепиш — Джордж се обръща към него. — Разбира се, че имам съветници, които да ме предпазват от зложелателството на кралицата, да ме пазят от отрова и заклинания. Защо да нямам? Когато целият двор знае какво стори тя на съпругата ми? Не съм сторил нищо повече от теб.

— Не бързай толкова! Аз не съм обвинил кралицата в убийство.

— Не, но нали си изпратил човек да пази дома ти? Кухните? Съпругата ти? Сина ти?

Ричард прехапва устна:

— Джордж…

— Братко, трябва да ме подкрепиш срещу нея. Тя ми отне съпругата, прицелила се е в мен. Ще убие съпругата ти, а после теб. Тя е жена, която храни ужасяваща враждебност, Ричард, призовавам те като мой брат да ме подкрепиш. Умолявам те да не ме оставяш на коварството й. Тя няма да спре, докато и тримата не бъдем мъртви, а също и децата ни.

— Тя е кралица — казва Ричард. — А ти изобщо не говориш смислено. Бог знае, че тя е алчна, и има прекалено силно влияние над Едуард, но…