Когато се връщаме в приемната си, пред затворените двойни врати чака някакъв мъж, изпоцапан от път; мокрото му и кално наметало е захвърлено на каменния перваз на прозореца. Стражът ни е препречил вратата и не го пуска, очаквайки завръщането ни.

— Какво има? — пита Ричард.

Човекът пада на едно коляно и подава писмо. Виждам червен восъчен печат. Ричард го счупва и прочита няколкото реда върху единствения лист. Виждам как лицето му потъмнява, а после той хвърля поглед към мен и обратно надолу към листа.

— Какво има? — Не мога да изрека онова, от което се опасявам — веднага си помислям с ужас, че може да е писмо от Мидълхам за сина ни. — Какво има, Ричард? Милорд? Умолявам ви… — поемам си рязко дъх. — Кажете ми. Кажете ми бързо.

Той не ми отговаря веднага. Кимва през рамо на един рицар от свитата си.

— Чакайте там. Задръжте пратеника, ще искам да се видя с него. Погрижете се да не говори с никого.

Мен хваща подръка и прекосява приемната ни, личните ми покои, и ние влизаме в спалнята ми, където никой няма да ни безпокои.

— Какво? — прошепвам. — Ричард, за бога — какво има? За нашето момче ли става дума, за Едуард?

— Сестра ти — казва той. От тихия му глас казаното прозвучава почти като въпрос, сякаш сам не може да повярва на това, което е прочел. — Става дума за сестра ти.

— Изабел?

— Да. Любов моя, не знам как да ти съобщя — Джордж ми е писал, това писмо е от него, поръча ми да ти съобщя, но не знам как да ти кажа…

— Какво? Какво за нея?

— Любов моя, бедна моя любима — тя е мъртва. Джордж пише, че е мъртва.

За миг сякаш не чувам думите. После ги чувам, сякаш звънтят като камбана точно тук, в спалнята ми, където само преди два часа обличах роклята си и избирах рубините си.

— Изабел?

— Да. Джордж казва, че е мъртва.

— Но как? Тя беше добре, писа ми, каза, че раждането е било лесно. Получих писмото й, пълно със самодоволство. Тя беше добре, беше много добре, каза ми да дойда и да видя…

Той се поколебава, сякаш има отговор, но не иска да го облече в думи.

— Не зная как. Именно затова ще говоря с пратеника.

— Болна ли е била?

— Не знам.

— Родилна треска ли е получила? Кървене?

— Джордж не казва това.

— Какво казва?

За миг си мисля, че ще откаже да ми отговори, но после той разгръща писмото, приглаждайки го върху масата, и ми го дава, наблюдавайки лицето ми, докато чета думите.

C>

«22 декември, 1476

Братко и сестро Ан,

Обичната ми съпруга Изабел почина тази сутрин, Бог да приеме душата й. Не се съмнявам, че е била отровена от човек на кралицата. Пази съпругата си, Ричард, пази се и ти. Не се съмнявам, че всички сме застрашени от вероломното семейство, което нашият брат кралят въведе в двора. Невръстният ми син е още жив. Моля се за вас и вашите деца. Изгорете това.»

C$

Ричард взема писмото от ръката ми и, навеждайки се към огъня, го бутва в червените разжарени въглени и стои над него, докато листът се накъдря и почернява, а после внезапно пламва.

— Тя знаеше, че това ще се случи. — Чувствам, че се треса, от върховете на пръстите на ръцете до краката, сякаш писмото ме е смразило със свистящ леден вихър. — Каза, че ще се случи.

Ричард ме прегръща и ме побутва да седна на леглото, когато коленете ми се подгъват.

— Джордж твърдеше същото, но аз не желаех да го слушам — казва той рязко.

— Тя каза, че кралицата имала шпионин в нейната къща, а също и в нашата.

— Не се съмнявам в това. Това почти със сигурност е вярно. Кралицата няма доверие на никого и плаща на слуги, които да й доносничат. Всички го правим. Но защо би отровила Изабел?

— За отмъщение — казвам съкрушено. — Защото пази имената ни, написани върху парче хартия в емайлирана кутия, скрито сред накитите й.

— Какво?

— Изабел знаеше, но аз отказвах да слушам. Тя каза, че кралицата се е заклела да отмъсти на убийците на баща си — тоест на нашия баща. Изабел каза, че тя е написала имената ни с кръв върху парче хартия и ги държала скрити. Изабел каза, че един ден ще науча, че е мъртва, и че ще е била отровена.

Ръката на Ричард е на колана му, където обикновено стои мечът му, сякаш си мисли, че може да бъдем принудени да се бием за живота си тук, в двореца Уестминстър.

— Аз не слушах! — Внезапно осъзнавам загубата и ме разтърсват ридания. — Не я слушах! А бебето й! И Маргарет! И Едуард! Те ще трябва да израснат без майка! А аз не отидох при нея! Казах й, че е в безопасност.

Ричард отива до вратата.

— Ще говоря с пратеника — казва той.

— Ти не ми позволяваше да отида при нея! — изхлипвам.

— И толкова по-добре — казва той сухо, и завърта дръжката на бравата.

Изправям се несръчно на крака.

— И аз ще дойда.

— Не и ако ще плачеш.

Припряно избърсвам мокрото си лице.

— Няма да плача. Кълна се, че няма да плача.

— Все още не искам тази новина да се разнася, нито да се разчува случайно. Джордж сигурно е писал и на краля, за да съобщи за смъртта. Не искам да отправяме обвинения и да плачеш. Ще трябва да мълчиш. Ще трябва да бъдеш спокойна. И не трябва да казваш нищо, когато се срещнеш с кралицата. Ще трябва да се държим така, сякаш не таим никакви мисли против нея.

Стисвам зъби и се обръщам към него.

— Ако Джордж е прав, то кралицата е убила сестра ми — вече не треперя и не ридая. — Ако обвиненията на Джордж са верни, тогава тя се кани да убие и мен. Ако това е вярно, тогава тя е мой смъртен враг, а ние живеем в двореца й и ядем от храната, която ни носят от нейната кухня. Виждаш ли — не отправям обвинения и не плача. Но ще защитя себе си и близките си, и ще се погрижа тя да си плати за смъртта на сестра ми.

— Ако е вярно — казва Ричард с равен тон. Това звучи като клетва.

— Ако е вярно — съгласявам се.

43


_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1477_

Дворът носи тъмносиньо в знак на траур за сестра ми, а аз избягвам да излизам от покоите си. Непоносимо ми е да гледам кралицата. Наистина вярвам, че в красивото й лице виждам убийцата на сестра си. Боя се за себе си. Ричард категорично отказва да обсъжда каквото и да било, докато не се срещнем с Джордж и не узнаем повече. Но изпраща най-надеждния си човек, сър Джеймс Тиръл, в Мидълхам с инструкции да пази сина ни, да следи всеки член от домакинството ни, особено онези, които не са родени и израсли в Йоркшър, и да внимава храната на Едуард да бъде опитвана, преди той да хапне каквото и да било.

Нареждам храната ми да се приготвя в личните ни покои в двореца, и стоя в личния си кабинет. Почти никога не сядам с кралицата. Когато чувам внезапно почукване на вратата, скачам сепнато от стола си и се налага да се задържа за масата до огнището. Пазачът на вратата я разтваря широко и обявява пристигането на Джордж.

Той влиза, облечен във възможно най-наситено синьо, с изпито и трагично изражение. Взема ръцете ми и ме целува. Когато се отдръпва назад да ме погледне, в очите му има сълзи.

— О, Джордж — прошепвам.

Цялата му самодоволна увереност е изчезнала; той е изпит и красив в скръбта си. Обляга глава на каменния комин.

— Все още не мога да го повярвам — казва тихо. — Когато те виждам тук — не мога да повярвам, че тя не е тук с теб.

— Тя ми писа, че е добре.

— Беше — казва той разпалено. — Беше толкова щастлива! А бебето! Прекрасно, както винаги. Но после внезапно почувства слабост, отпадна почти за една нощ, и на сутринта беше мъртва.

— Треска ли беше? — питам, надявайки се отчаяно, че той ще каже «да».

— Езикът й беше черен — казва ми той.

Поглеждам го ужасена: това е сигурен знак за отрова.

— Кой може да го е сторил?

— Наредих на моя лекар да разпита сред слугите й, в кухнята ни. Знам, че кралицата е изпратила жена в самата родилна стая на Изабел, за да й съобщи веднага дали бебето е момче, или момиче.

Леко изохквам от ужас.

— О, това е нищо. Знаех за него от месеци. Тя ще изпрати някоя прислужница да следи и теб — казва той. — Ще вкара в домакинството ти и някой мъж, може би в конюшните ти, за да я предупреждава, когато се каниш да пътуваш, а може би и някой в дома, за да подслушва разговорите. Тя следи всички ни още от самото начало, откакто дойдохме в двора й. Сигурно е наблюдавала и теб точно както Изабел. Тя няма доверие на никого.

— Едуард има доверие на съпруга ми — възразявам. — Те се обичат, вярват си един на друг.

— А кралицата?

Той се изсмива кратко на мълчанието ми.

— Ще говориш ли с краля за това? — питам. — Ще обвиниш ли кралицата?

— Мисля, че той ще ми предложи подкуп, за да откупи мълчанието ми — казва Джордж. — И мисля, че зная какъв ще бъде. Той ще иска да ми затвори устата, ще иска да ме отстрани от пътя си. Няма да допусне да обвиня съпругата му като отровителка, да разоблича децата им като копелета.

— Тихо — казвам, като хвърлям поглед към вратата. Отивам при него до огнището, и ние доближаваме глави като заговорници, думите ни се издигат през комина като дим.

— Едуард ще иска да ме отстрани, да ме изпрати някъде, където няма да мога да говоря против него.

Ужасена съм.

— Какво ще направи? Нима ще те хвърли в тъмница?

Усмивката на Джордж е като гримаса.

— Ще ми заповяда да се оженя отново — предрича той. — Знам, че именно това планира. Ще ме изпрати в Бургундия, да се оженя за Мари Бургундска. Баща й е мъртъв, вдовицата му, нашата сестра Маргарет, е предложила мен за съпруг на Мари, която е нейна заварена дъщеря, тя може да ми я даде за съпруга. Едуард вижда това като начин да ме прогони от страната.