— Какво подозира кралят? Какво подозира _онази_ жена?

Свивам рамене.

— Не знам. Но Джордж открито я нагрубява, Из. А след погребенията стана много по-лошо.

— Трябваше той да организира повторното погребение на баща си, но кралят не му повери тази задача — казва тя с негодувание. — Редно е той да бъде до краля, но никога не го канят. Мислиш ли, че не забелязва как го пренебрегват? Че го пренебрегват всеки ден?

— Не е редно, че го пренебрегват — казвам, за да й угодя. — Но положението става все по-неловко и по-неловко. Той гледа накриво кралицата и шепне по неин адрес, прикривайки устата си с длан, и е крайно непочтителен към краля, а се държи и пренебрежително с приятелите му.

— Защото _тя_ е винаги до краля, та никой друг да не може да се добере до него, а ако не е тя, тогава кралят е с нейните синове от първия й брак, Ричард и Томас Грей, или с Уилям Хейстингс! — гневно изрича Изабел. — Кралят би трябвало да бъде верен на братята си, на двамата си братя. Истината е, че макар да казва, че е простил напълно на Джордж, задето е последвал баща ни, и че е забравил, той никога няма да прости и да забрави. А дори и някога да забрави, дори за минута, то _тя_ ще му го напомни.

Не казвам нищо. Държанието на кралицата, преднамерено хладно към Изабел и мен, към Джордж е направо ледено. А най-близкият й довереник, брат й Антъни Удвил, се подсмива, когато Джордж минава край него, сякаш намира избухливия нрав на моя девер за забавен и достоен за твърде малко уважение.

— Е, във всеки случай, мога да дойда за последните три седмици — казвам. — Но прати` да ме повикат, ако се разболееш. Ще дойда веднага, ако си болна, каквото и да казва някой, а със сигурност ще бъда там за неговото раждане.

— Наричаш бебето той!? — възкликва тя радостно. — И ти мислиш, че ще бъде момче!

— Как мога да не мисля така, когато ти непрекъснато твърдиш, че е момче? Какво име ще му дадеш?

Тя се усмихва.

— Ще го кръстим Ричард на дядо му, разбира се — казва. — И се надяваме, че съпругът ти ще приеме да стане кръстник.

Усмихвам се.

— Тогава ще си имаш Едуард и Ричард, точно като принцовете от кралското семейство — отбелязвам.

— Така казва и Джордж! — възкликва тя ликуващо. — Казва, че ако кралят и кралицата, и нейното семейство изчезнат от лицето на земята, все пак ще има един принц Едуард Плантагенет, който да заеме трона, и принц Ричард Плантагенет, който да го последва.

— Да, но е трудно да си представим какво бедствие би могло да изтрие краля и кралицата от лицето на земята — казвам, снижавайки предпазливо глас.

Изабел се изкикотва.

— Мисля, че съпругът ми си го представя всеки ден.

— Кой тогава изрича зложелателство? — питам в желанието си да докажа правотата си. — Не _тя_!

Изведнъж Изабел помръква и се извръща.

— Джордж не желае злото на краля — казва тя тихо. — Това би било измяна. Шегувах се.

41


_Дворецът Уестминстър, Лондон, есента на 1476_

Това трябваше да ми послужи като предупреждение, но когато се връщаме в Лондон, аз наистина се удивлявам от начина, по който се държи Джордж в двора, докато Изабел рядко излиза от личните им покои да се присъедини към останалите, сякаш за да оскърби нарочно кралицата и семейството й. Джордж се разхожда, заобиколен от собствените си близки приятели; винаги го виждат заобиколен от мъже, подбрани от самия него, и те стоят като на стража около него, почти сякаш той се бои да бъде нападнат тук, зад високите стени на двореца Уестминстър.

Той идва на вечеря в голямата зала, като всички нас, но щом седне, пред погледа на всички, дори не се преструва, че се храни. Поставят блюда пред него, а той гледа гневно, сякаш са го оскърбили, и дори не взема ножа или лъжицата си. Гледа слугите, които поднасят храната, сякаш се бои, че ястието е отровено, и дава на всички да разберат, че яде само това, което приготвят собствените му готвачи, в личните му покои.

По всяко време на деня неизменно намираме вратите към апартаментите на Кларънс здраво залостени, с удвоена стража пред вратата, сякаш си мисли, че някой може да нахълта в стаите и да отвлече Изабел. Когато я посещавам, трябва да чакам отвън, пред двойните врати, някой да съобщи името ми, после иззад затворената врата някой изкрещява заповед, и стражите свалят пиките си и ме пускат да вляза.

— Той се държи като глупак — заявява съпругът ми. — Това е показна проява на подозрение, като в някаква пиеса, и ако Едуард го търпи, защото е ленив и снизходителен към Джордж, той може да бъде напълно сигурен, че кралицата няма да го търпи.

— Нима наистина е възможно той да мисли, че е в опасност?

Ричард се намръщва.

— Ан, наистина не знам какво мисли той. Не е говорил с мен за Едуард, откакто му казах, че съм приел предупрежденията му като държавна измяна. Но той говори с мнозина други. Злослови за кралицата…

— Какво казва за нея?

— Постоянно злослови по адрес на краля.

— Да, но какво казва?

Ричард се обръща и се взира навън през прозореца със стъкла в оловни рамки.

— Едва ли бих могъл да го повторя — казва той. — Не бих се принизил да го повторя. Нека кажа само това: той твърди най-лошото, което някой може да каже за един мъж, и най-лошото, което някой може да каже за една жена.

Не настоявам, тъй като съм се научила, че чувството му за чест е винаги будно. Освен това не е нужно да питам, мога да се досетя. Джордж навярно разправя, че брат му Едуард е копеле — клевети и позори родната си майка в опит да докаже, че трябва да стане крал. И навярно твърди, че Елизабет се е вмъкнала в леглото на краля чрез магьосничество и че бракът им не е осветен и законен, и че техните деца също са копелета.

— Опасявам се, че Джордж получава пари от Луи Френски.

— Всички получават пари от Луи Френски.

Ричард се изсмива кратко.

— Най-вече кралят. Не — нямам предвид обезщетенията, имам предвид, че Луи тайно плаща на Джордж да се държи така, да събира войници и да заявява претенциите си към трона. Боя се, че Луи ще плати на Джордж да направи опит да завземе трона. За него ще е изгодно страната отново да бъде разкъсана от война. Бог знае какво си мисли Джордж.

Не казвам, че Джордж сигурно мисли същото, както винаги — как може да извлече най-голяма полза от всяка ситуация.

— Какво мисли кралят?

— Смее се — казва Ричард. — Смее се и казва, че Джордж е невярно куче, и че майка ни ще си поговори с него, и че в края на краищата, Джордж не може да направи кой знае какво, освен да ругае и да гледа гневно.

— А какво казва кралицата? — питам, знаейки, че тя ще се противопостави на всеки опит за опетняване на децата й, ще се бие до смърт за сина си, и че сигурно именно нейните съвети ще насочат действията на краля.

— Не казва нищо — отвръща Ричард сухо. — Или поне не казва нищо пред мен. Но мисля, че ако Джордж продължава така, тя ще види в негово лице свой враг и враг на синовете си. А не бих искал да бъда неин враг.

Помислям си за късчето хартия в емайлираната кутия и двете имена, написани с кръв.

— Нито пък аз.


Следващия път, когато отивам в покоите на Кларънс, вратата е отворена и изнасят кутии навън, надолу по стълбите на кулата до двора на конюшнята. Изабел седи край огъня, раменете й са загърнати с пътното й наметало, положила е ръка върху наедрелия си корем.

— Какво става? — питам, влизайки в стаята. — Какво правиш?

Тя се изправя на крака.

— Заминаваме — казва. — Придружи ме долу до двора на конюшнята.

Хващам я за ръка, за да я задържа в стаята.

— Не можеш да пътуваш в това състояние. Къде отиваш? Мислех, че ще отидеш в Л'Ербер за уединението и раждането.

— Джордж казва, че не можем да останем в двора — казва тя. — Не е безопасно. Няма да бъдем в безопасност дори в Л'Ербер. Оттеглям се в усамотение в абатството в Тюксбъри.

— На половината път към Уелс? — възкликвам ужасено. — Из, не можеш!

— Трябва да отида — казва тя. — Помогни ми, Ани.

Пъхам дланта й в сгъвката на ръката си и тя се обляга на мен, докато слизаме по витите каменни стълби и излизаме в студения, светъл двор на конюшнята. Тя ахва леко, когато болка пробожда корема й. Сигурна съм, че не е в състояние да пътува.

— Изабел, не отивай. Не пътувай в това състояние. Ела в моята къща, щом не искаш да отидеш в твоята.

— В Лондон не сме в безопасност — прошепва тя. — Тя се опита да отрови Джордж и мен. Изпрати отровена храна в покоите ни.

— Не!

— Направи го. Джордж казва, че не сме в безопасност в двора, нито дори в Лондон. Казва, че враждебността на кралицата представлява твърде голяма опасност. Ани, ти също трябва да заминеш. Накарай Ричард да те заведе у дома в Мидълхам. Джордж казва, че тя ще настрои Едуард срещу двамата му братя. Казва, че тя ще нанесе удар срещу нас тази Коледа. Ще събере двора за коледното празненство, а после ще отправи обвинения към двамата братя и ще нареди да ги арестуват.

Толкова съм уплашена, че едва мога да говоря. Вземам двете й ръце в своите.

— Изабел, със сигурност това е лудост. Джордж води въображаема война, постоянно говори против краля и правото му върху престола, шушука против кралицата. Всички опасности са негова измислица.

Тя се изсмива безрадостно.

— Така ли мислиш?

Началникът на конницата на Джордж докарва носилката на Изабел, теглена от мулета. Камериерките й дръпват завесите назад и аз й помагам да седне върху меките възглавнички. Камериерките поставят горещи тухли под краката й, а прислужникът от готварницата идва с месингов поднос горещи въглени.

— Да — казвам. — Да.