— Можете да си вървите — казвам. — Затворете вратата след себе си.

Те се покланят и излизат от стаята, а Ричард излиза от сянката и придърпва едно столче до масата.

— Може ли?

Споделяме най-прекрасната вечеря заедно, само двамата. Той пие ейл от моята чаша, храни се от чинията ми. Самотните вечери, които съм изтърпяла, хранейки се от глад, без наслада, са забравени. Той взема парченца задушено говеждо от блюдото и ми ги предлага, и обира за себе си соса с парче хляб. Хвали еленовото месо и настоява да опитам малко, и дели сладкишите с мен. Между нас няма неловкост, ние сякаш отново сме деца заедно, с този постоянно напиращ смях, и нещо друго, скрито под него — желание.

— По-добре да вървя — казва той. — Вечерята в залата ще приключи и ще ме търсят.

— Ще си помислят, че съм станала лакома — отбелязвам, като поглеждам към празните съдове на масата.

Той става и аз също се изправям, внезапно смутена. Искам да попитам кога ще се видим отново, как ще се срещнем? Но чувствам, че не мога да му задам такъв въпрос.

— Ще се видим утре — казва той непринудено. — Ще отидеш ли рано на литургия?

— Да.

— Забави се, след като Изабел си тръгне, и аз ще дойда при теб.

Останала съм без дъх.

— Добре.

Ръката му е на вратата, готов е да си върви. Слагам длан върху ръкава му: не мога да устоя да го докосна. Той се обръща с лека усмивка и се навежда да целуне ръката ми, отпусната върху неговата. Това е всичко. Това едничко докосване — не целувка по устата, не милувка, а това единствено докосване на устните му, което кара пръстите ми да пламнат. После той се измъква от стаята.

Облечена в тъмносинята си вдовишка рокля, влизам след Изабел в параклиса и хвърлям поглед към страничния кораб на църквата, където кралят и братята му сядат да изслушат литургията. Кралската ложа е празна, там няма никой. Усещам противно присвиване в стомаха от разочарование и си мисля, че ме е излъгал. Каза, че ще бъде тук тази сутрин, а не е. Коленича зад Изабел и се опитвам да съсредоточа ума си върху службата, но латинските думи просто минават покрай слуха ми и аз ги чувам, сякаш са лишени от смисъл, поредица от звуци, през която чувам: «Ще се видим утре. Ще отидеш ли рано на литургия?»

Когато службата свършва и Изабел се изправя, аз не ставам заедно с нея, а седя с наведена глава, сякаш потънала в молитва. Тя ми хвърля нетърпелив поглед, а после ме оставя на мира. Дамите й излизат след нея от параклиса и чувам как вратата се затваря зад тях. Свещеникът подрежда нещо зад преградата на олтара, с гръб към мен, докато аз оставам набожно коленичила, със събрани ръце и затворени очи, така че не виждам Ричард, когато той се вмъква на скамейката и коленичи до мен. Обзета от омагьосващо чувство, аз се оставям на усещането, че е до мен, преди да отворя очи, за да го видя — долавям лекото ухание на сапун от кожата му и чистият мирис на нова кожа от ботушите му, лекия шум, когато коленичи, уханието на лавандула, когато смачква едно цветче под коляното си, а после топлината на ръката му върху сключените ми пръсти.

Отварям очи бавно, сякаш се събуждам, и той ми се усмихва.

— За какво се молиш?

За този момент — помислям си. За теб. За избавление.

— Всъщност за нищо.

— Тогава ще ти кажа, че би трябвало да се молиш за свободата си и за свободата на майка си. Да попитам ли Едуард за теб?

— Ще помолиш ли майка ми да бъде освободена?

— Бих могъл. Би ли искала да го сторя?

— Разбира се. Но мислиш ли, че тя би могла да отиде в замъка Уорик? Какво я очаква там? Или пък би могла да отиде в някоя от другите ни къщи? Смяташ ли, че все пак би останала в Болийо, дори ако е свободна да си тръгне?

— Ако реши да остане в абатството, в достойно усамотение, тогава може да запази състоянието си, а ти пак няма да имаш нищо, и все така ще трябва да живееш със сестра си — казва той тихо. — Ако Едуард се съгласи да й прости и да я освободи, тогава тя ще бъде много богата жена, но никога няма да е добре дошла в двора: една богата отшелница. Ще трябва да живееш с нея, и няма да имаш никаква собственост до смъртта й.

Свещеникът почиства потира и го поставя внимателно в една кутия, обръща страниците на Библията и слага копринена лента за отбелязване върху страницата, после се покланя благоговейно пред кръста и излиза през вратата.

— Из ще ми се разгневи ужасно, ако не получи състоянието на майка ми.

— А как ще се справяш, ако нямаш нищо? — пита той.

— Бих могла да живея с майка си.

— Наистина ли би искала да живееш в уединение? А няма да имаш и зестра. Само това, което тя реши да ти даде. Ако поискаш да се омъжиш в бъдеще… — той прави пауза, сякаш тази мисъл току–що му е хрумнала. — Искаш ли да се омъжиш?

Поглеждам го ясно и открито.

— Не се виждам с никого — казвам. — Не ми позволяват да се появявам в обществото. Аз съм вдовица в първата година на траура си. За кого бих могла да се омъжа, след като не се виждам с никого?

Той е приковал очи в устата ми.

— Срещаш се с мен.

Виждам усмивката му.

— Да — прошепвам. — Но това не означава, че ти ме ухажваш или че мислим за женитба.

Вратата в дъното на параклиса се отваря и някой влиза да се помоли.

— Може би се нуждаеш и от своя дял от състоянието, и от свободата си — прошепва Ричард много тихо в ухото ми. — Може пък майка ти да остане където си е, а състоянието й да бъде поделено поравно между теб и сестра ти. Тогава ще бъдеш свободна да живееш собствения си живот, и да направиш собствения си избор.

— Не бих могла да живея сама — възразявам. — Не биха ми позволили. Аз съм само на петнайсет.

Той отново ми се усмихва и се премества леко, така че рамото му опира в моето. Иска ми се да се облегна на него, искам ръката му да ме обгърне.

— Ако разполагаш със състоянието си, можеш да се омъжиш за всеки мъж по свой избор — казва той меко. — Ще донесеш на съпруга си огромно имущество и голямо богатство. Всеки мъж в Англия би се оженил с радост за теб. Повечето биха копнели отчаяно да се оженят за теб.

Той прави пауза, за да ме остави да обмисля това. Обръща се към мен, кафявите му очи са искрени.

— Трябва да бъдеш сигурна в това, лейди Ан. Ако успея да върна състоянието ти в ръцете ти, тогава всеки мъж в Англия ще бъде щастлив да се ожени за теб. Чрез теб мъжът ти би станал един от най-богатите земевладелци в кралството и ще се сроди с изтъкната английска фамилия. Можеш да избираш сред най-добрите от тях. — Чакам. — Но един добър мъж няма да се ожени за теб заради богатството ти, и навярно не бива да избираш някой такъв.

— Не бива ли?

— Един добър мъж би се оженил за теб по любов — казва той простичко.


Коледните празненства приключват и херцог Кларънс, моят зет Джордж, се сбогува изключително сърдечно с брат си, краля и особено с по-младия си брат Ричард. Из целува кралицата, целува краля, целува Ричард, целува всички, които имат вид на важни личности и са склонни да приемат целувките й. Докато прави всичко това, тя наблюдава съпруга си: погледът му е като заповед за нея. Виждам я да се държи като добро ловно куче, което дори няма нужда от подсвирване, а следи за кимването на господаря си и рязкото движение на ръката му. Джордж я е обучил добре. Научила се е да му бъде предана, както бе предана на баща ми: той е неин повелител. Тя бе толкова изплашена от мощта на династията Йорк — на полесражението по море, и в скрития свят на мистериите — че се вкопчва в него като в единствения човек, който й осигурява безопасност. Когато ни остави във Франция, за да се присъедини към него, тя избра да отиде където я отведе Джордж, вместо да се бори да го опази верен на нас.

Дамите й възсядат конете си, сред тях съм и аз. Крал Едуард вдига ръка към мен. Той не забравя коя бях, макар че неговият двор полага огромни усилия да забрави, че някога е имало крал и кралица преди тези, че някога е имало друг принц Едуард преди бебето, което кралицата води навсякъде със себе си, че някога е имало нахлуване на враждебни войски, походи и битки. Кралица Елизабет ме гледа спокойно с красивите си сиви очи, подобни на тъмен лед. Тя не забравя, че баща ми уби нейния баща, че баща ми уби брат й. Това са кръвни дългове, които ще трябва да бъдат изплатени някой ден.

Качвам се на коня си, оправям роклята си и вземам поводите в ръце. Въртя камшика из ръцете си и отмятам гривата на коня си настрани. Заставям се да отложа момента, когато ще потърся с поглед Ричард.

Той е до брат си. Винаги е до брат си — научила съм, че това са обич и вярност, които нищо никога няма да промени. Когато улавя погледа ми, той ми се усмихва широко, смуглото му лице светва от обич. Може да я види всеки, който си направи труда да го погледне: той е безнадеждно недискретен. Допира ръка до сърцето си, сякаш ми се заклева във вярност. Поглеждам наляво и надясно: слава богу, никой не гледа, всички се качват на конете си, а херцог Джордж вика стражите. Ричард безразсъдно стои там, с ръка на сърцето, гледайки ме, сякаш иска светът да знае, че ме обича.

Той ме обича.

Поклащам глава, сякаш го упреквам, и свеждам поглед към ръцете си върху поводите. Вдигам отново очи, но той все така е приковал поглед върху мен, ръката му все още е върху сърцето. Знам, че е редно да извърна поглед, знам, че трябва да се престоря, че не изпитвам нищо друго, освен пренебрежение — така се държат дамите в поемите на трубадурите. Но аз съм момиче, и съм самотна и сама, а това е красивият млад мъж, който попита как може да ми служи и сега стои пред мен с ръка на сърцето и с очи, които ми се усмихват.

Един от стражите се препъва, докато се качва на коня си, и конят му се подплаши, събаряйки близкия конник. Всички гледат натам, а кралят обгръща с ръка съпругата си. Смъквам ръкавицата си и с бърз жест я хвърлям на Ричард. Той я улавя във въздуха и я пъхва в жакета си. Никой не е видял. Никой не знае. Стражът успокоява коня си, яхва го, кимва извинително на началника си, кралската двойка се обръща и ни махва за сбогом.