Следобеда сестра ми и всичките й дами се готвят за бал с маски, и отиват да пробват костюмите си в стаите на гардеробната. Аз нямам роля за заучаване, нямам изящен костюм за изпробване. Те забравят напълно за мен във вълнението от пробването на роклите си, и аз се възползвам от шанса си и се измъквам надолу по витата каменна стълба, която води право към градината, а оттам — до тисовата беседка.

Виждам слабия му силует. Той е седнал на каменна пейка, с хрътката до себе си. Кучето обръща глава и наостря уши при звука от стъпките ми по чакъла. Ричард се изправя, когато ме вижда.

— Някой знае ли, че си тук?

Чувствам как при този въпрос, зададен сякаш от съзаклятник, сърцето ми започва да блъска глухо.

— Не.

Ричард се усмихва.

— Колко време имаш?

— Може би час.

Той ме дръпва в сянката на беседката, където е студено и тъмно, но гъстите зелени клони ни крият от погледите. Човек би трябвало да дойде до самия вход между засадените в кръг дървета и да надникне вътре, за да ни види. Скрити сме, сякаш затворени в малка зелена стая. Загръщам се с наметката си, сядам на каменната пейка и вдигам поглед към него с очакване.

Той се разсмива при вида на възбуденото ми лице.

— Трябва да знам какво искаш, преди да мога да предложа нещо.

— Защо изобщо би ми предложил нещо?

Той свива рамене.

— Баща ти беше добър човек, беше ми добър настойник, когато бях негов повереник. Помня те с привързаност от детството. Бях щастлив във вашия дом.

— И заради това би ме спасил?

— Мисля, че би трябвало да бъдеш свободна сама да правиш изборите си.

Поглеждам го скептично. Сигурно ме мисли за глупачка. Не мислеше за свободата ми, когато доведе коня ми до Устър и ме предаде на Джордж и Изабел.

— Тогава защо не ме пусна да отида при майка си, когато дойде за Маргарет Анжуйска?

— Тогава не знаех, че ще те задържат като затворничка. Мислех, че те отвеждам при семейството ти, в безопасност.

— Заради парите е — казвам му. — Докато ме държат, Изабел може да претендира за наследството от майка ми.

— А докато сестра ти не възразява, могат да държат майка ти вечно затворена. Джордж получава всички земи на баща ви, а ако Изабел получи земите на майка ви, това голямо наследство отново ще бъде обединено, но наследено само от едно от момичетата на Уорик: от Изабел, а нейното богатство е поверено на Джордж.

— Не ми позволяват дори да говоря с краля, така че как мога да изложа случая си?

— Аз бих могъл да бъда твой застъпник — предлага Ричард бавно. — Ако пожелаеш да ти служа, мога да говоря с него от твое име.

— Защо би направил това?

Той ми се усмихва. В тъмните му очи се крие обещание.

— Ти как мислиш, защо? — казва той тихо.

«Ти как мислиш, защо»? Въпросът витае в ума ми като любовна песен, докато се прибирам забързано от мразовитата градина и се качвам към покоите на Изабел. Ръцете ми замръзват, а носът ми е зачервен от студа, но никой не забелязва, когато смъквам наметката си и сядам край огъня, преструвайки се, че ги слушам как си говорят за роклите за бала с маски, макар че единственото, което чувам в ума си, е неговият въпрос: «Ти как мислиш, защо?»

Време е всички да се обличат за вечеря. Трябва да прислужвам на Изабел, докато нейните камериерки затягат връзките на роклята й. Трябва да й подам шишенцето с парфюм, да отворя кутията й за накити. Поне веднъж й служа без негодувание; дори почти не забелязвам, че иска едно колие от перли, после размисля, сетне променя решението си за трети път. Само вземам нещата от кутията и ги прибирам обратно, а после ги изваждам отново. За мен няма значение дали тя носи перли, които съпругът й е откраднал от някоя друга. Тя няма да открадне нищо от мен, никога повече, защото имам някого на своя страна.

Сега имам някого на своя страна, и той е брат на крал, точно както и Джордж е брат на крал. Той е от династията Йорк и баща ми го обичаше и обучаваше като син. И по една случайност, той е наследник на трона след Джордж, но е по-обичан от Джордж, и по-верен и предан от Джордж. Ако човек някога бъде принуден да избере между момчетата Йорк, то изборът ще бъде такъв: Джордж заради външността, Едуард заради обаянието, но Ричард — заради верността.

«Ти как мислиш, защо?» Когато ме попита, той ми отправи дяволита усмивка, тъмните му очи бяха блеснали; почти ми намигна, сякаш това беше някаква наша тайна шега, сякаш бе възхитителна тайна. Мислех си, че постъпвам умно и предпазливо, питайки го защо би ми помогнал — а после той ме погледна, сякаш знаех отговора. И имаше нещо във въпроса, в блясъка на усмивката му, от което ми се прииска да се изкикотя, от което дори сега, докато сестра ми се настанява пред очуканото си сребърно огледало и ми кимва да завържа перлите около шията й, ми идва да се изчервя.

— Какво ти става? — пита тя студено: очите й срещат моите в посребреното огледало.

Веднага се овладявам.

— Нищо.

Изабел се надига от масата и отива до вратата. Дамите й се събират около нея, вратата се отваря, отвън Джордж и неговата свита чакат да се присъединят към нея. Това е сигналът за мен да отивам в стаята си. По всеобщо споразумение аз съм в толкова дълбок траур, че не мога да се явявам в смесена компания. Само Джордж, Изабел и аз знаем, че именно те са измислили това правило: не ми позволяват да се виждам с никого или да говоря с някого, държат ме като ястреб с вързани криле, който би трябвало да лети на свобода. Само Джордж и Изабел и аз знаем това — но Ричард също го знае. Ричард се досети за него, защото знае каква съм, каква е Изабел. Той беше като син на баща ми, познава рода Уорик. И Ричард прояви достатъчно загриженост, за да се сети за мен, да се запита как се справям в домакинството на Изабел, да прозре през фасадата на опекунството истината: че аз съм тяхна затворничка.

Правя реверанс на Джордж и държа очите си сведени, за да не може да види, че се усмихвам. Мислено чувам отново въпроса си: «Защо би направил това?» и неговия отговор: «Ти как мислиш, защо?»


Когато на вратата на личните покои се почуква, аз я отварям сама, очаквайки да е някой от слугите, поднасящи храната, с блюдата за вечерята ми, но приемната е празна, ако не се брои Ричард, застанал там, великолепно облечен в жакет и панталон от червено кадифе, с плащ поръбен със самурени кожи, преметнат небрежно около раменете му.

Ахвам:

— Ти?

— Казах си, че ще е добре да дойда и да те видя, докато поднасят вечерята — казва той, като влиза с небрежна бавна походка в кабинета и се настанява в стола на Изабел под балдахина до огнището.

— Слугите ще дойдат с вечерята ми всеки момент — предупреждавам го.

Той прави безгрижен жест с ръка.

— Мисли ли си за разговора ни?

През всеки миг от този следобед.

— Да.

— Би ли искала да бъда твой застъпник по този въпрос? — Отново ми се усмихва, сякаш предлага най-възхитителната игра, сякаш да ме подканва да заговорнича срещу настойника си и сестра си е все едно да ме покани на танц.

— Какво ще правим?

Опитвам се да бъда сериозна, но се усмихвам в отговор.

— О — прошепва той, — ще трябва да се срещаме често, в това съм сигурен.

— Така ли?

— Най-малко по веднъж на ден. За един подобаващ заговор бих искал да те виждам веднъж на ден, вероятно два пъти. Не съм сигурен дали няма да се наложи да те виждам непрекъснато.

— И какво ще правим?

Той придърпва едно столче към стола с носа на ботуша си и ми прави знак да седна близо до него. Подчинявам се: той ме подчинява на волята си, както би обучавал ястреб. Навежда се към мен, сякаш за да ми прошепне нещо, усещам топлия му дъх върху голия си врат.

— Ще говорим, лейди Ан, какво друго?

Ако обърна глава съвсем леко, устните му ще докоснат бузата ми. Седя съвсем неподвижна, и с усилие на волята се заставям да не се обръщам изобщо към него.

— Защо? Ти какво би искала да правим? — пита ме той.

Помислям си: бих искала да правя това по цял ден, да играя тази прекрасна игра. Иска ми се очите му да ме гледат по цял ден. Иска ми се да знам, че той най-сетне е преминал от небрежно детско приятелство към ухажване.

— Но как това ще ми върне състоянието?

— О, да, състоянието. За миг напълно бях забравил състоянието. Е, първо трябва да говоря с теб, за да се уверя, че знам какво точно искаш — той отново се приближава. — Бих желал да направя точно каквото искаш. Трябва да ми дадеш нареждания. Аз ще бъда твой кавалер, твой благороден паж — нали момичетата искат именно това? Като рицар, излязъл от приказка?

Устните му докосват косата ми. Чувствам топлината на тялото му.

— Момичетата могат да бъдат много глупави — казвам, преструвайки се на възрастна.

— Не е глупаво да искаш мъж, посветил се да ти служи — изтъква той. — Ако можех да намеря дама, която би приела да й служа, която би ме дарила с благоволението си, дама по мой избор, бих се посветил на сигурността и щастието й.

Той отстъпва леко назад, за да може да се вгледа изучаващо в лицето ми.

Не мога да се възпра и поглеждам в тъмните му очи. Чувствам как бузите ми поруменяват, но не мога да откъсна очи от него.

— А после ще говоря с брат си за теб — казва той. — Не може да бъдеш държана така против волята си, майка ти не може да бъде държана против волята си.

— Ще те изслуша ли кралят?

— Разбира се. Аз съм на негова страна, още откакто станах достатъчно силен, за да държа меч в битка. Аз съм негов предан брат. Той ме обича. Аз го обичам. Ние сме братя както по кръв, така и по оръжие.

На вратата се похлопва и с едно плавно движение Ричард отива да застане зад нея, така че когато слугата я отваря с трясък и влиза, последван от друг, носейки половин дузина блюда и кана слаб ейл, не го виждат. Те отиват забързано до масата, слагат подноса и наливат ейл, а после застават в очакване да ме обслужат.