За миг оставам неподвижна на прага, с блъскащо като чук сърце, готова да побягна. А после се поколебавам. Не отивам никъде. Решителността и възбудата ми пресъхват. Затварям вратата и се връщам в стаята си. Сядам на крайчеца на леглото си. Нямам къде да отида. Ако тръгна към майка си, това е дълго пътуване, през половин Англия, а не знам пътя и нямам охрана, а после, в края на пътуването, ме очаква манастир и със сигурност — пленничество. Въпреки красивата си усмивка и лесно раздаваните помилвания, крал Едуард просто ще ме затвори под ключ заедно с нея и ще сметне това за добре разрешен дребен проблем. Ако отида в замъка Уорик, старите слуги на баща ми може и да ме посрещнат с обич и преданост, но доколкото ми е известно, Джордж вече е настанил нов обитател на мястото на баща ми, и който и да е той, просто ще ме арестува и ще ме върне на Изабел и Джордж, или дори нещо по-лошо — ще притисне възглавница върху лицето ми, докато спя.

Осъзнавам, че макар да не съм затворена като своята свекърва Маргарет Анжуйска в Тауър, нито като майка ми в абатството Болийо, също като тях не съм свободна. Без пари, за да наема охрана, и без изтъкнато име, което да всява респект, не мога да изляза пред света. Ако искам да се махна, трябва да намеря някой, който да се съгласи да ми даде стражи, и да се преборя за парите си. Нужен ми е съюзник, човек, разполагащ с пари и свита от бойци.

Пускам вързопа си, сядам с кръстосани крака на леглото и отпускам брадичка в ръцете си. Мразя Изабел, задето допуска това — задето е уговорила това зад гърба ми. Тя ме унизи много — това е по-лошо от поражението при Тюксбъри. Там имаше битка на открито поле, и аз бях сред многото победени. Тук съм сама. Срещу мен е родната ми сестра, и само аз страдам. Тя им позволи да ме превърнат в нищожество, и аз никога няма да й го простя.

23


_Дворецът Уестминстър, Лондон, Коледа 1471_

Изабел и Джордж са редом с краля и неговата кралица по време на тяхното триумфално коледно празненство — отново в красивия си дворец, спокойни и щастливи сред приятелите и съюзниците си, олицетворение на красотата, на рицарското благородство, на кралското изящество. Страната никога не е виждала подобно нещо, никога преди. Гражданите на Лондон не могат да говорят за нищо друго, освен за елегантността и разточителството на този възстановен кралски двор. Кралят харчи новопридобитото си състояние за красиви дрехи за кралицата и на красивите си дъщери — принцеси; всяка пристигнала от Бургундия нова мода се възприема незабавно от кралската фамилия — от вирнатите нагоре носове на обувките до пищните цветове на пелерините им. Кралица Елизабет блести, обсипана със скъпоценни камъни на всяка богата вечеря, поднасят им храната в златни съдове. Всеки ден властта им се чества по различен начин. Има музика и танци, турнири и излети с лодки по студената река. Има балове с маски и угощения.

Братът на кралицата Антъни Удвил, лорд Ривърс, организира спорове между учени, в които теолози, тълкуващи Библията, спорят с преводачи на арабски текстове. Кралят влиза предрешен в стаята на дамите и сред множество писъци и престорен ужас ги пленява като пират, отмъква накитите от ръцете и шиите им, и ги заменя с по-изящни подаръци. Кралицата, със сина си на ръце и майка си до себе си, с дъщерите си в своята свита, се смее от облекчение през всеки ден на коледните празненства.

Не че аз виждам нещо от това. Аз съм все още част от домакинството на Изабел и Джордж, живея в двореца Уестминстър, който прилича на шумно и разхвърляно село, но не ме викат на вечеря, както би трябвало да постъпят с дъщеря на някога велик благородник и вдовстваща принцеса. Държат ме далече от погледите на хората като вдовицата на неуспял претендент, дъщеря на предател. Имам стаи в двореца с изглед към реката, близо до градините, и по времето за обяд и вечеря ми носят храната в стаята. Ходя в кралския параклис два пъти на ден и седя зад Изабел, със сведена в знак на покаяние глава, но не говоря с кралицата, нито с краля. Когато минават покрай мен, се снишавам в реверанс и никой от тях изобщо не ме забелязва.

Майка ми все още е затворена в абатството Болийо. Вече никой не се преструва, че тя е в свято убежище, че е потърсила уединен живот. Всички дават съвсем ясно да се разбере, че тя е задържана като затворничка и че кралят никога няма да я освободи. Свекърва ми е затворена в Тауър, в стаите, които принадлежаха на мъртвия й съпруг. Казват, че тя се моли всеки ден за него, и постоянно — за душата на сина си. Знам колко опечалена се чувства, а аз дори не го обичах. Що се отнася до мен — последната жена, оцеляла след опита за свалянето на Едуард от престола — аз съм държана в този сумрачен свят от родната си сестра, аз съм нейна затворничка и нейна повереница. Историята, измислена за пред хората, е че Джордж и Изабел се грижат за мен, измъкнали са ме от бойното поле, изпълняват ролята на мои настойници, и аз живея спокойно и удобно със семейството си. Помагат ми да се съвзема от ужаса на битката, от изпитанието на сключения под принуда брак и вдовството. Истината, както всички тайно знаят, е че те са мои тъмничари, точно както стражите в Тауър държат свекърва ми, а братята миряни в Болийо охраняват майка ми.

И трите сме затворнички, и трите сме без приятели, пари или надежда. Майка ми ми пише и настоява да говоря със сестра си, с Джордж, със самия крал. Отговарям й кратко, че никой никога не разговаря с мен, освен за да ми даде заповеди, и че тя ще трябва да се освободи сама, че не е бивало да си навлича това затваряне.

Но аз съм на петнайсет години — не мога да не се надявам. През някои следобеди лежа на леглото си и сънувам, че съпругът ми, принцът, не е загинал, а се е спасил от битката и ще дойде за мен ето сега — ще се покатери през прозореца и ще се изсмее на зашеметеното ми лице, и ще ми каже, че има прекрасен план, че отвън чака армия, която ще свали от власт Едуард, и аз ще бъда кралица на Англия, както искаше баща ми. Понякога си представям, че съобщението за смъртта му е било погрешно, че баща ми още е жив и че двамата събират армия в земите ни на Север и ще дойдат да ме избавят, баща ми — извисяващ се върху Миднайт, с блеснали очи под шлема.

Понякога се преструвам, че нищо от това изобщо не се е случвало, и когато се събуждам сутрин, държа очите си затворени, за да не мога да виждам малката спалня и почетната дама, която спи в леглото с мен, и тогава мога да си представя, че двете с Из сме в Кале и че баща ми скоро ще се прибере у дома и ще каже, че е победил лошата кралица и спящия крал и че трябва да дойдем с него в Англия и да бъдем най-важните дами в страната и да се омъжим за херцозите на Йорк.

Аз съм момиче, не мога да не се надявам. Сърцето ми се окрилява, докато седя заслушана в пукането на огъня зад решетката на огнището. Отварям капаците на прозорците и виждам млечнобелите облаци на ранното утро, подушвам въздуха и се чудя дали ще завали сняг. Не мога да повярвам, че животът ми е приключил, че поех своя голям риск и загубих. Майка ми може да прекарва дните на колене в Болийо, свекърва ми може да се моли за душата на сина си, но аз съм едва на петнайсет и не мога да не си мисля всеки ден, че нещо ще се промени — може би днес? Може би днес ще се появи шанс за мен. Нима е възможно да бъда държана тук, без име, без състояние, завинаги?

Връщам се от параклиса заедно с дамите на Изабел, когато осъзнавам, че съм оставила броеницата си на пода, където съм стояла на колене. Предупреждавам кратко спътничките си и се връщам. Това е грешка, защото, докато аз влизам, кралят излиза от параклиса, подръка с близкия си приятел Уилям Хейстингс, с брат си Ричард зад себе си, а след тях — дълга върволица от приятели и раболепни поддръжници.

Правя каквото ми е наредено: отдръпвам се назад, снишавам се, свеждам очи. Правя всичко, за да покажа колко се разкайвам и колко съм недостойна да стъпвам по същите тръстики на пода като този крал, който крачи надменно тук само защото уби баща ми и моя съпруг на полесражението, а моя свекър — чрез коварство. Той минава покрай мен, отправяйки ми мила усмивка.

— Добър ден, лейди Ан.

— Вдовстваща принцеса — изричам към тръстиките под коленете си, но се постаравам никой да не може да ме чуе.

Оставам с наведена глава, докато множеството чифтове красиво обшити с кожа ботуши отминават бавно, а после се изправям. Ричард, деветнайсетгодишният брат на краля, не си е отишъл. Облегнал се е на каменната рамка на една врата и ми се усмихва, сякаш най-сетне си е спомнил, че някога бяхме приятели, че той беше повереник на баща ми и всяка нощ коленичеше да получи целувка от майка ми, сякаш бе неин син.

— Ан — казва той простичко.

— Ричард — отвръщам, без да го назовавам с титла, щом той не се обръща към мен с такава, макар че той е херцог на Глостър, херцог с кралска кръв, а аз съм момиче без име.

— Няма да увъртам — казва той, като хвърля поглед по протежение на коридора, където брат му и неговите приятели вървят бавно, разговаряйки за лов и за някакво ново куче, което някой е довел от Ено. — Ако си доволна от това, че живееш със сестра си, наследството ти е ограбено, а майка ти — затворена, тогава няма да кажа и дума повече.

— Не съм доволна — казвам бързо.

— Ако гледаш на тях като на твои тъмничари, мога да те избавя.

— Гледам на тях като на мои тъмничари и мои врагове, и мразя и двамата.

— Мразиш сестра си?

— Мразя я дори по-силно, отколкото него.

Той кимва, сякаш това не е потресаващо, а напълно разбираемо.

— Можеш ли изобщо да излизаш от покоите си?

— През повечето дни следобед се разхождам в частните кралски градини.

— Сама?

— След като нямам приятели.

— Ела в тисовата беседка днес след обяда. Ще чакам.

Той се обръща, без да каже и дума повече, и забързва след придворните на брат си. Отивам бързо в покоите на сестра си.