— Така ли? Каква ще бъдеш? Покажи ми, Изи!

Тя я нагласява като пелерина около раменете си, отмята глава назад, изправя се в целия си ръст от четири фута и шест инча, и крачи наперено из малката стая с много високо вдигната глава, кимайки сдържано на въображаеми придворни.

— Ето така — казва тя, — елегантно и недружелюбно.

Изскачам от леглото и грабвам един шал, намятам го на главата си и тръгвам след Изабел, имитирайки киманията й надясно и наляво, с царствен вид като нея.

— Как сте? — казвам на един празен стол. Млъквам за миг, сякаш изслушвам молба за някаква услуга. — Не, ни най-малко. Няма да мога да ви помогна, толкова съжалявам, вече дадох тази длъжност на сестра си.

— На баща си, лорд Ривърс — добавя Изи.

— На брат ми Антъни — той е толкова красив.

— На брат ми Джон; а пък на сестрите си дадох цяло състояние. За вас не остана нищичко. Имам голямо семейство — казва Изабел, като имитира изискания провлечен говор на новата кралица. — И всички те трябва да бъдат облагодетелствани. Щедро облагодетелствани.

— Всички до един — допълвам. — Десетки на брой. Видяхте ли колко много от тях влязоха в голямата зала зад мен? От къде да намеря титли и земи за всичките?

Разхождаме се, описвайки големи кръгове, и пътьом се подминаваме взаимно, накланяйки глави с царствено безразличие.

— А коя сте вие? — питам студено.

— Аз съм кралицата на Англия — казва Изабел, променяйки играта без предупреждение. — Аз съм Изабел, кралица на Англия и Франция, току-що омъжена за крал Едуард. Той се влюби в мен заради красотата ми. Луд е по мен. Напълно полудя по мен и забрави приятелите си и дълга си. Оженихме се тайно, и сега ще бъда коронясана за кралица.

— Не, не, аз съм кралицата на Англия — казвам, като пускам шала и се обръщам рязко към нея. — Аз съм кралица Ан Английска. Аз съм кралицата на Англия. Крал Едуард избра мен.

— Никога не би го направил, ти си най-малката.

— Избра ме! Избра ме!

Чувствам как гневът ми се надига, и знам, че ще разваля играта ни, но не мога да понеса да й отстъпя отново, дори в една игра в собствената ни стая.

— Не може и двете да бъдем кралици на Англия — казва тя съвсем разумно. — Ти ще си кралицата на Франция, можеш да бъдеш кралицата на Франция. Франция си е много хубава.

— Англия! Аз съм кралицата на Англия. Мразя Франция!

— Е, не може — казва тя безцеремонно. — Аз съм най-голямата. Аз избрах първа. Аз съм кралицата на Англия, и Едуард е влюбен в мен.

Безмълвна съм от ярост, задето си присвоява всичко, заради внезапното изтъкване на факта, че е по-голяма, заради внезапното преминаване от весела игра в съперничество. Тропвам с крак, лицето ми пламва и поруменява от гняв, и чувствам горещи сълзи да напират в очите ми.

— Англия! Аз съм кралица!

— Винаги разваляш всичко, защото си такова бебе — заявява тя, извръщайки се, когато вратата зад нас се отваря, в стаята влиза Маргарет и казва:

— Време е и двете да заспивате, дами. Божичко! Какво сте направили с покривката на леглото си?

— Изабел не ми дава да… — подхващам. — Държи се лошо…

— Няма значение — казва Маргарет рязко. — В леглото. Утре можете да си поделите това, за което се карате.

— Тя не иска да дели! — Преглъщам солени сълзи. — Никога. Играехме си, но после…

Изабел се изсмива кратко, сякаш скръбта ми е комична, и си разменя поглед с Маргарет, сякаш за да каже, че малката пак се тръшка в истерия. Това вече е прекалено. Надавам вой и се хвърлям по лице на леглото. Никой не го е грижа за мен, никой няма да разбере, че си играехме заедно като равни, като сестри, докато Изабел предяви претенции за нещо, което нямаше право да вземе. Би трябвало да знае, че трябва да дели. Не е редно аз да съм последна, винаги да съм последна.

— Не е редно! — изричам накъсано. — Не е честно спрямо мен!

Изабел се обръща с гръб към Маргарет, която развързва връзките, пристягащи роклята й, и я смъква ниско, така че Изабел да може да се измъкне от нея, презрително, като кралицата, на каквато се преструва. Маргарет разпъва роклята върху един стол, готова да бъде напудрена и изчеткана утре, и Изабел нахлузва нощница през главата си и оставя Маргарет да среши косата й с четка и да я сплете за сън.

Повдигам зачервеното си пламнало лице от възглавницата, за да ги гледам, а Изабел, забелязала широко отворените ми очи и трагичното изражение, казва кратко:

— И без друго трябва да спиш. Винаги плачеш, когато си уморена. Такова бебе си. Не биваше да те пускат да идваш на вечеря — тя поглежда към Маргарет, зряла жена на двайсет години, и казва: — Маргарет, кажи й.

— Заспивайте, лейди Ан — казва Маргарет нежно. — Няма за какво да правите сцени — и аз се търкулвам на една страна и обръщам лице към стената. Маргарет не бива да ми говори така, тя е почетна дама на майка ми и наша полусестра, би трябвало да се държи с мен по-мило. Но никой не се отнася с уважение с мен, а родната ми сестра ме мрази. Чувам как въжетата на леглото изскърцват, когато Изабел ляга до мен. Никой не я кара да си казва молитвите, макар че със сигурност ще отиде в ада. Маргарет казва: «Лека нощ, спете спокойно, Бог да ви благослови», а после духва свещите и излиза от стаята.

Ние сме сами, заедно, на светлината на огъня. Усещам как Изабел повдига завивките и ги придърпва към себе си, и лежа неподвижно. Тя прошепва, с изострен от злоба глас:

— Можеш да плачеш и цяла нощ, ако искаш, но аз пак ще стана кралица на Англия, а ти — не.

— Аз съм Невил! — изписквам.

— И Маргарет е Невил — Изабел се заема да докаже твърдението си. — Но е незаконна, копеле, което баща ни е признал. Затова служи при нас като почетна дама, и ще се омъжи за някой уважаван човек, докато аз ще се омъжа най-малко за някой богат херцог. А като се замисля сега, ти вероятно също си незаконна, и ще трябва да ми бъдеш почетна дама.

Чувствам как в гърлото ми се надига ридание, но покривам устата си с две ръце. Няма да й доставя удовлетворението да ме чуе как плача. Ще задуша риданията си. Ако можех да възпра дъха си, щях да го направя; и тогава щяха да пишат на баща ми и да съобщят, че съм напълно студена и мъртва, и тогава тя ще съжалява, че съм се задушила заради нейната грубост, а баща ми — който отсъства тази вечер — ще обвини нея за загубата на своето малко момиченце, което е обичал повече от когото и да било. Във всеки случай, би трябвало да ме обича най-много от всички. Най-малкото ми се иска да беше така.

1


_Лондон, юли 1465_

Знам, че ще се случи нещо необичайно, защото баща ми, завърнал се в Англия, в голямата ни къща в Лондон, събира стражата си в двора, а знаменосецът му и мъжете от свитата му извеждат конете си от конюшните и се строяват. Домът ни е величествен като кралски дворец; баща ми държи повече от триста войници с неговата ливрея, ние имаме на свое разпореждане повече слуги от всеки друг, освен краля. Мнозина твърдят, че нашите войници са по-добре обучени и по-дисциплинирани от тези на самия крал; със сигурност са по-добре нахранени и по-добре облечени и въоръжени.

Чакам до вратата към двора, защото татко ще излезе от там, и може би ще ме види и ще ми каже какво става. Изабел е в стаята на горния етаж, където й преподават, и аз няма да отида да я повикам. Изабел може веднъж да пропусне цялото вълнение. Чувам как шпорите на баща ми звънтят по каменните стълби, обръщам се и се снишавам в реверанс, за да получа благословията му, но виждам за свое раздразнение, че зад него е майка ми, следвана от дамите си и Изабел, която ми се изплезва и се ухилва.

— А ето го и моето малко момиченце. Чакаш да ме видиш как потеглям, така ли?

Баща ми нежно полага длан върху главата ми в жест на благослов, а после се навежда да ме погледне в лицето. Той е внушителен и едър, както винаги; когато бях малка, си мислех, че гърдите му са направени от метал, защото винаги го виждах в доспехи. Сега той ми се усмихва с тъмнокафявите си очи, блестящи изпод ярко излъскания му шлем, със спретнато подрязана гъста кестенява брада, въплъщение на смел воин, същински бог на войната.

— Да, милорд — казвам. — Отново ли заминавате?

— Днес ми предстои да свърша важна работа — изрича той тържествено. — Знаеш ли каква е тя?

Поклащам глава.

— Кой е най-големият ни враг?

Това е лесно.

— Лошата кралица.

— Права си и ми се иска тя да беше в моя власт. Но кой е следващият поред наш най-лош враг и неин съпруг?

— Спящият крал — казвам.

Той се засмива:

— Така ли ги наричаш? Лошата кралица и спящият крал? Доста подходящо. Ти си много остроумна млада дама. — Хвърлям поглед към Изабел, за да видя как тя — която ме нарича глупава — приема това? Баща ми продължава: — А кой, мислиш, ни беше предаден, заловен, точно както казах, че ще бъде, и доведен като пленник в Лондон?

— Спящият крал ли?

— Да — казва той. — И сега потеглям с войниците си, за да го преведа през улиците на Лондон до Тауър, и той ще остане там, наш затворник завинаги.

Вдигам поглед към него, докато се извисява над мен, но не смея да проговоря.

— Какво има?

— Може ли да дойда и аз?

Той се засмива:

— Смела си като малък оръженосец, трябвало е да се родиш момче. Не, не може да дойдеш и ти. Но когато го отведа в плен в Тауър, понякога може да поглеждаш през вратата и тогава ще видиш, че вече няма защо да се боиш от него. Държа краля в плен, а без него кралицата, неговата съпруга, не може да направи нищо.

— Но тогава в Лондон ще има двама крале.

Изабел излиза напред, опитвайки се да бъде интересна, придавайки си интелигентно изражение. Той поклаща глава.