— Съжалявам, вдовстваща принцесо. Заповедите, които получих, са ясни. Да отведа вас и нейна светлост Маргарет Анжуйска под моя охрана.

— А съпругът ми?

— Той ще бъде погребан тук. Със стотиците, хилядите други.

— Ще трябва да съобщя на майка му — казвам. — Мога ли да й кажа как е умрял?

Той ми отправя поглед изпод вежди, сякаш се бои да срещне очите ми, и това потвърждава подозренията ми. Така гледаше някога, когато го хванеха в някаква простъпка в учебната стая.

— Ричард! — обръщам се обвинително към него.

— Загина по време на битката — казва той.

— Ти ли го уби? Или Едуард? Или Джордж?

Момчетата на Йорк отново се подкрепят един друг.

— Загина по време на битката — повтаря Ричард. — Като войник. Майка му може да се гордее с храбростта му. Вие също. А сега трябва да ви наредя да се качите на коня си и да дойдете с мен.

Вратата на манастира се отваря и той вдига поглед и я вижда, докато тя слиза бавно по стъпалата и излиза на слънчевата светлина. Преметнала е през ръка пътното си наметало, а на гърба си има малка торба; заловиха ни за броени минути, почти се бяхме измъкнали. Тя вижда петдесетимата конници, мести поглед от мрачното лице на Ричард към моето, на което се е изписал потрес, и разбира веднага новината, която той носи. Ръката й посяга към каменната стена, за да се закрепи, тя се хваща за арката на височината, на която някога е държала ръчичката на сина си, когато е била кралица на Англия, а той е бил скъпоценното й, единствено момче.

— Моят син, негова светлост Уелският принц? — пита тя, вкопчвайки се в титлата сега, когато никога повече няма да прегърне младия мъж.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но Едуард от Уестминстър загина в битката — казва Ричард. — Моят брат, кралят на Англия, крал Едуард, спечели. Вашите военачалници са мъртви, или се предават, или избягаха. Тук съм, за да ви отведа в Лондон.

Скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам към нея с протегнати ръце, за да я прегърна, но тя дори не ме вижда. Бледосините й очи са твърди и студени като камък.

— Отказвам да дойда с вас, това е осветена земя, аз съм в свято убежище. Аз съм принцеса на Франция и кралица на Англия, не можете да ме докосвате. Моята особа е свещена. Вдовстващата принцеса е под моите грижи. Ще останем тук, докато Едуард дойде да преговаря, и няма да говоря с никой друг, освен с него.

Ричард е на осемнайсет години, роден просто като най-малкият син на херцог. Тя е родена принцеса и се е сражавала през половината си живот като кралица. Тя го гледа упорито, и той свежда поглед. Тя му обръща гръб и щраква с пръсти към мен да я последвам в манастира. Подчинявам се, като скачам от стъпалото за възсядане на конете и тръгвам зад нея, усещайки очите му върху гърба си, питайки се дали ще ни се размине безнаказано поемането на такъв риск, залагането на престиж срещу власт.

— Ваша светлост, ще се качите на коня си и ще ни придружите до Лондон, или ще накарам да ви вържат и да ви запушат устата и да ви хвърлят в носилка — казва той тихо.

Тя се извръща яростно.

— Искам убежище! Чухте ме! Тук съм в безопасност!

Лицето му е мрачно.

— Извличаме хора от свято убежище в абатството в Тюксбъри и прерязваме гърлата им в църковния двор — казва той, без да повишава тон, без следа от срам в гласа. — Не признаваме правото на свято убежище за предателите. Променихме правилата. Би трябвало да благодарите на Бог, че Едуард иска да ви покаже като част от триумфа си в Лондон, иначе щяхте да бъдете повалена в прахта заедно с останалите, и да отсекат главата ви с брадва.

Тя сменя незабавно тактиката си и след миг вече е слязла по стъпалата и стои до него, с ръка върху юздата на коня му. Изражението на лицето, което вдига към него, е топло и подкупващо.

— Вие сте млад — казва тя меко. — Вие сте добър воин, добър пълководец. Ще си останете едно нищо, докато Едуард е жив, винаги ще бъдете най-малкият син, след Едуард, след Джордж. Елате при мен и аз ще ви обявя за мой наследник, измъкнете ни от тук и ще се ожените за нейна светлост Ан, вдовстващата принцеса, ще ви провъзглася за Уелски принц, престолонаследник, и можете да имате Ан. Поставете ме отново на престола и аз ще ви дам състоянието на фамилията Невил, и ще ви дам правото да бъдете следващият крал след моя съпруг.

Той се разсмива високо: смехът му е топъл и искрен, единственият жизнен звук в конюшнята днес. Поклаща младата си къдрокоса глава, развеселен от нейното упорство, от отказа й да се предаде.

— Ваша светлост, аз съм син на херцога на Йорк. Моят девиз е _loyaute me lie_*. Аз съм верен на брат си като на самия себе си. Не държа на нищо на този свят повече, отколкото на честта. И по-скоро бих поставил вълк на престола на Англия, отколкото вас.

[* Верността ме обвързва (фр.) — Б.р.]

Тя замълчава за миг. В гордия му млад глас долавя своето поражение. Сега знае, че е победена. Сваля ръце от поводите на коня му, извръща се. Виждам я как допира ръка до сърцето си и знам, че си мисли за сина, когото обожаваше, чието наследство току-що захвърли на земята заради едно последно отчаяно хвърляне на заровете.

Ричард поглежда над главата й към мен.

— А вдовстващата принцеса и аз ще сключим отделно споразумение — казва той за моя изненада.

Отнема й часове да опакова вещите ни. Знам, че стои на колене пред разпятието си, плачейки за сина си; моли монахините да отслужат литургия за него, да вземат тялото му, ако могат, да го изкъпят и увият в саван и да го погребат с почестите, полагащи се на принц. Нарежда ми да поискам тялото му от Ричард, но той казва, че принцът ще бъде погребан в абатството на Тюксбъри, след като войниците измият кръвта от стъпалата пред олтара и църквата бъде осветена отново. Династията Йорк оскверни свято място с кръвта на мъчениците на Ланкастър и младият ми съпруг ще почива под опетнени с кръв камъни. Странно — това е една от родовите църкви на моето семейство, на която фамилията Невил прави дарения от поколения насам, наше, семейно място за вечен покой. Така че, по една случайност, моят млад съпруг ще почива близо до моите предци, на почетно място край стъпалата на нашия олтар, а надгробният му камък ще бъде осветяван ярко от слънцето, блестящо през рисуваните стъкла на нашите прозорци.

Кралицата е наредила да обърнат манастира надолу с главата, докато успеем да намерим одежди в бяло — цветът на траура за кралските особи във Франция. Тя носи избелена забрадка и шапчица, която изсмуква от съкрушеното й лице всякакъв цвят, така че прилича наистина на ледена кралица, както я наричаха някога. На три пъти Ричард изпраща човек до вратата на покоите й с настояване тя да дойде веднага, и на три пъти тя го отпраща с думите, че се приготвя за пътуването. Накрая не може да отлага повече.

— Последвайте ме — казва тя. — Ще яздим, но ако поискат да ни вържат на конете, ще откажем. Правете, каквото правя аз, подчинявайте ми се във всичко. И не говорете, освен ако не кажа, че можете.

— Попитах го дали мога да отида при майка си — казвам.

Тя обръща към мен лице с каменно изражение:

— Не ставайте глупачка — казва. — Синът ми е мъртъв, вдовицата му също ще трябва да плати цената. Той е мъртъв, а вие сте опозорена.

— Бихте могла да поискате да бъда предадена на майка си.

— Защо да правя каквото и да било за вас? Синът ми е мъртъв, армията ми — разгромена, битката на живота ми е изгубена. За мен е по-добре да ви доведа в Лондон, застанала редом с мен. По-вероятно е Едуард да ни помилва като две вдовици заедно.

Излизам след нея в двора на конюшнята. Не мога да оспоря суровата й логика, а и няма къде другаде да отида. Стражата е строена, а Ричард седи на сивия си кон отстрани. Лицето му е зачервено, той трепери от гняв заради забавянето, ръката му е свита в юмрук върху ръкохватката на сабята му.

Тя го гледа с безразличие, сякаш той е намусен паж, чийто гняв не я интересува.

— Вече съм готова. Можете да яздите начело, вдовстващата принцеса ще язди до мен. Вашите стражи ще се движат зад нас. Не желая да ме притесняват.

Той кимва кратко. Тя се качва на коня си и те отвеждат моя до стъпалото за качване. Качвам се и една от възрастните монахини оправя взетата ми назаем бяла рокля, така че да се спуска от двете страни на коня, покривайки износените ми ботуши. Тя вдига поглед към мен.

— Желая ви щастие, принцесо — казва. — Сбогом, успех и благополучен край на пътуването ви. Бог да ви благослови, бедно създание — още почти дете в един суров свят.

Добротата й е толкова неочаквана, толкова изненадваща, че очите ми се наливат със сълзи и трябва да примигна и да ги пропъдя, за да мога да виждам.

— Потегляйте! — нарежда рязко Ричард Глостърски. Стражите се подреждат пред кралицата, зад нея и от двете й страни, а когато тя се опитва да възрази, Робърт Бракънбъри се навежда, издърпва поводите от ръцете й и повежда коня й. Те минават с тропот под арката. Хващам поводите и сритвам коня си, за да се присъединя към нея, но Ричард извърта едрия си боен кон, заставайки между кавалкадата на кралицата и мен, навежда се и слага облечената си в ръкавица ръка върху поводите ми.

— Какво има?

— Вие няма да тръгнете с нея.

Тя се обръща да погледне назад. Стражите са се подредили плътно около нея и не мога да чуя гласа й, но виждам, че ме вика по име. Издърпвам поводите си от Ричард и казвам:

— Пусни ме, Ричард. Не ставай глупав, трябва да отида с нея. Тя ми заповяда.

— Не, не трябва — възразява ми той. — Тя е пленница, но вие не сте. Тя отива в Тауър, но вие не. Съпругът ви е мъртъв; вие вече не принадлежите към династията Ланкастър. Отново сте Невил. Можете да избирате.

— Ан! — чувам я да крещи към мен. — Идвай веднага!

Ръкомахам към нея, показвайки й със знаци Ричард, който държи поводите ми. Тя се опитва да спре коня си, но стражите застават по-плътно около нея и я принуждават да продължи: облак от прах се вдига на леки вълни изпод копитата на конете им, докато я тласкат напред, надолу по пътя за Лондон, далече от мен.