Херцогът излиза напред да възрази, но оръдията на града свеждат дула към него, а кметът само повтаря, че има заповеди от краля. Мостът през река Севърн е западният изход от града; няма друг начин да се стигне до него, освен през града. Няма друг брод през Севърн, освен техния мост. Трябва да влезем зад градските стени, за да стигнем до моста. Херцогът предлага пари, благоволение, признателността на жената, която някога беше кралица и отново ще бъде такава. Виждаме как кметът клати глава. Градът държи брода през реката, и ако не се съгласят да ни пуснат вътре, не можем да пресечем река Севърн тук. Явно няма да ни пуснат. Кралицата прехапва устна.

— Ще продължим — това е всичко, което казва, и ние продължаваме нататък.

Започвам да броя крачките на коня си. Навеждам се напред на седлото, опитвайки се да облекча болката в бедрата и задника си. Обвивам ръце около гривата на коня и стискам зъби. Виждам пред себе си кралицата да язди с изправен гръб, непоколебима. Потъвам в мъгла от изтощение, докато се стъмва, а после, докато звездите изгряват, а крачките на коня стават все по-бавни и по-бавни, я чувам да казва:

— Тюксбъри. Ще пресечем реката тук. Има брод.

Конят спира, аз се протягам и се смъквам леко от седлото, за да се облегна на шията му. Толкова съм уморена, че дори не проявявам интерес къде сме. Чувам как един съгледвач идва и започва да говори нещо настойчиво на нея, на херцог Съмърсет и на принца. Казва, че Едуард е зад нас, близо зад нас, по-близо, отколкото би съумял да се добере един простосмъртен. Бърз е като дявола и е по петите ни. Вдигам глава.

— Как е възможно да се е придвижил толкова бързо? — питам.

Никой не ми отговаря.

Не можем да си починем, не може да отделим време за почивка. Но не можем и да пресечем реката в тъмното — човек трябва да прескача от един пясъчен нанос на друг, внимавайки да остане в плиткото. Не можем да влезем в студената дълбока вода без светлини. Следователно не можем и да се спасим от него. Притиснал ни е на отсамната страна на реката и ще трябва да се бием с него тук, веднага щом се развидели. Трябва да помним, че той може да обърне армията си в миг, да подготви войниците си в тъмнината, да постигне победа в мъгла, в сняг. Той има съпруга, която може със свирене да призове вятър за него, която може с дъха си да докара мъгла, чиято ледена омраза може да създава сняг. Трябва да се строим в боен ред сега, трябва да се подготвим за битка на разсъмване. Без значение колко са уморени, жадни и гладни, войниците трябва да бъдат готови да се бият. Херцогът потегля и започва да издава заповеди къде да бъдат разположени войските. Повечето са толкова уморени, че пускат вързопите си и заспиват там, където им е наредено да застанат, на завет край руините на стария замък.

— Насам — казва кралицата, един съгледвач взема юздите на коня й и ни повежда надолу по склона, малко извън града, към малък женски манастир, където можем да пренощуваме. Ние влизаме с конете си в двора на конюшнята и някой най-сетне ми помага да сляза от коня, а когато краката ми започват да се подгъват под тялото, икономката на манастира ме въвежда в къщата за гости към забравата, която ми дарява малкото сгъваемо легло, застлано с груби, но чисти чаршафи.

19


_Тюксбъри, Глостършър, 4 май 1471_

Веднага щом се развиделява, до нас започват да достигат доклади на всеки час, но е трудно да се каже какво става само на няколко мили от тук. Кралицата крачи нагоре-надолу из малката зала на манастира, където сме се настанили. Казват, че армията на Едуард се бие на склона срещу нашата войска, която е заела добри позиции зад полуразрушените стени на стария замък в Тюксбъри. После пристигат и съобщават, че войските на Йорк настъпват, Ричард, херцог Глостър, на единия фланг, Едуард — в центъра, рамо до рамо с брат си Джордж, а големият му приятел Уилям Хейстингс е в тила, защитавайки ги от засада.

Питам се дали Изабел е дошла със съпруга си и дали е някъде наблизо, в очакване на новини, както чакам аз. Тя сигурно се пита какво става с мен; почти мога да я усетя близо до себе си, колкото и да съм нервна. Поглеждам навън през прозореца, едва ли не сякаш очаквам да я видя да язди по пътя към мен. Струва ми се невъзможно да сме толкова близо една до друга и да не сме заедно. Кралицата ме поглежда студено, когато научаваме, че Джордж е в самия център на армията, която идва срещу нас. «Предател», изрича тя тихо. Не отговарям. Не мога да разбера това, че сега сестра ми е съпруга на изменник, моя неприятелка, съпругът й се опитва да убие моя съпруг, тя е изоставила каузата, за която баща ми даде живота си. Нищо от това не ми се струва смислено. Не мога да повярвам, че баща ми е мъртъв, не мога да повярвам, че майка ми ме изостави, не мога да повярвам, че сестра ми е омъжена за човек, който предаде нашата кауза, че сама е станала изменница. Най-вече не мога да повярвам, че съм сама, без Изи, макар тя да е само на няколко мили от тук.

После престават да пристигат вестоносци, и никой не идва да ни съобщи какво става. Излизаме до малката манастирска билкова градина и чуваме ужасния грохот от топовете, който звучи точно като лятна гръмотевица; но няма как да узнаем дали това са нашите топчии, които вземат на прицел привържениците на бялата роза, покосявайки ги, или Едуард е успял да доведе собствена артилерия, дори при такъв форсиран марш, дори при тази бързина, и те стрелят нагоре по склона, към нас.

— Херцогът е опитен воин — казва кралицата. — Той сигурно знае какво да прави.

Никой от нас не отбелязва, че баща ми беше далеч по-опитен, и бе спечелил почти всичките си битки, но неговият ученик Едуард го победи. Внезапно чуваме тропота на галопиращ кон и един ездач в цветовете на рода Боуфорт се приближава до двора на конюшнята. Изтичваме да отворим портата. Той дори не слиза от коня, дори не влиза в двора, а конят му се върти и се изправя на задни крака на пътя, покрит с петна от пот, и се мъчи да си поеме дъх.

— Негова светлост поръча да ви съобщя, когато преценя, че битката е изгубена. Затова дойдох. Трябва да се махате от тук.

Маргарет изтичва напред и иска да сграбчи поводите на коня му, но той свежда надолу ръката си с камшика, за да й попречи да го докосне:

— Няма да остана. Обещах му, че ще ви предупредя, и това и направих. Тръгвам.

— Херцогът?

— Избяга!

От потрес гласът й става писклив.

— Херцог Съмърсет?

— Същият. Побягна като елен.

— Къде е Едуард?

— Идва! — изкрещява той, обръща коня си и поема в галоп надолу по пътя, а изпод подковите на коня хвърчат искри.

— Трябва да вървим — заявява Маргарет.

Смазана съм от внезапното поражение.

— Сигурна ли сте? Не трябва ли да изчакаме принц Едуард? Ами ако този човек е сгрешил?

— О, да — казва тя горчиво. — Сигурна съм. Това не е първият път. Бягала съм от полесражение и навярно това няма да е последното. Наредете да ни доведат конете. Ще си взема нещата.

Тя се втурва в къщата, а аз изтичвам в конюшнята, разтърсвам стария коняр и му нареждам да доведе коня ми и коня на кралицата веднага.

— Какво става? — Беззъбата старческа усмивка начупва покритото му с бръчки лице на хиляди пукнатини. — Битката е твърде гореща за вас, малка лейди? Сега искате да се махнете? Мислех, че очаквате да излезете триумфално от тук?

— Изведете конете — повтарям само аз.

Започвам да удрям по вратата на сеновала, за да повикам двамата мъже, от които се очаква да ни охраняват, и им нареждам да се приготвят веднага за тръгване. Изтичвам вътре да взема наметката си и ръкавиците за езда. Подскачам на дъсчения под, докато напъхвам краката си в ботушите си за езда. После излизам забързано в двора, с една вече сложена ръкавица и другата в ръката ми, но когато стигам до двора и извиквам да отведат коня ми до издигнатото стъпало за качване, отвън се чува гръмотевичен тропот на копита и дворът внезапно се изпълва с петдесет коня и виждам, сред всички тях, тъмнокосата къдрава глава на Ричард, херцог Глостър, моят приятел от детинство, повереникът на баща ми, и брат на Едуард Йоркски. До него — веднага го разпознавам — е Робърт Бракънбъри, приятелят му от детските години, все така верен. Нашите двама войници са предали пиките си, смъкват туниките, които носят над ризниците си, сякаш с радост се отървават от герба с червената роза и герба с лебеда на моя съпруг, принц Едуард.

Ричард насочва едрия си сив кон право към мен, докато аз стоя като мъченица на издигнатото стъпало за качване, сякаш си мисли, че може да се кача и да възседна странично коня зад него. Младото му лице е мрачно.

— Лейди Ан — казва той.

— Принцеса — казвам със слаб глас. — Аз съм принцеса Ан.

Ричард сваля шапка.

— Вдовстваща принцеса — поправя ме той.

За миг не проумявам какво иска да каже. После се олюлявам и той протяга ръка да ме закрепи, за да не падна.

— Съпругът ми е мъртъв?

Той кимва.

Оглеждам се за майка му. Тя още е вътре в манастира. Не знае. Ужасът на това изцяло надхвърля представите ми. Имам чувството, че тя ще умре, когато чуе тази новина. Не знам как ще й го кажа.

— Убит от кого?

— Загина по време на битката. Умря като войник — достойно. Сега ще ви отведа на сигурно място под охрана, в съответствие със заповедите на моя брат, крал Едуард.

Приближавам се до него, умолително полагам ръка върху гривата на коня му, и се вглеждам в милите му кафяви очи.

— Ричард, в името на бога, в името на обичта на баща ми към теб, пусни ме да отида при майка си. Мисля, че тя е в едно абатство, наречено Болийо. А баща ми е мъртъв. Пусни ме да отида при майка си. Ето го конят ми, позволи ми да се кача на него и да отида.

Младото му лице е сурово; изражението му е такова, сякаш сме непознати, сякаш не ме е виждал никога преди в живота си.