— Да, ваша светлост — трябва да се оттеглим.

За миг тя си поема рязко дъх, после прави малък жест с ръка, рисувайки кръг във въздуха.

— Колелото на съдбата — изрича почти замечтано. — Точно както каза Жакета. Сега нейният зет идва да ме нападне, след като уби съюзника ми, а нейната дъщеря и моят син са съперници за престола, тя и аз сме разделени. Предполагам, че сме врагове.

— Баща ми… — казвам.

— Отнесоха тялото му в Лондон, ваша светлост — казва ми тихо херцогът. — Едуард взе със себе си тялото му, а също и това на вашия чичо, лорд Монтагю. Съжалявам, ваша светлост. Той ще покаже телата на жителите на Лондон, за да узнаят всички, че баща ви е мъртъв, а неговата кауза — изгубена.

Затварям очи. Мисля си за главата на дядо ми върху копието на стените на Йорк, поставена там от тази кралица. Сега мъртвото тяло на баща ми ще бъде изложено на показ пред жителите на Лондон от момчето, което го обичаше като брат.

— Искам майка си — казвам. Покашлям се и го изричам отново: — Искам майка си.

Кралицата почти не ме чува.

— Какво ни съветвате? — пита тя Едмънд Боуфорт.

Обръщам се към своя съпруг, младия принц.

— Искам да бъда с майка си — казвам. — Трябва да й кажа. Трябва да й съобщя за смъртта на съпруга й. Трябва да отида при нея. Трябва да я намеря.

Той слуша херцога; почти не поглежда към мен.

— Трябва да потеглим на север и на запад, да обединим сили с Джаспър Тюдор в Уелс — отвръща херцогът на кралицата. — Трябва да заминем веднага, да изпреварим Едуард. Щом веднъж се обединим с войските на Тюдор в Уелс, можем да се върнем в Англия вече като многочислена армия и да нападнем Едуард на място по наш избор. Но трябва да съберем войници.

— Сега ли трябва да тръгнем?

— Веднага щом бъдете готови за път. Трябва да започнем похода. Едуард винаги се придвижва бързо, и затова трябва да го изпреварим и да запазим преднината си пред него. Трябва да стигнем до Уелс, преди той да успее да ни препречи пътя.

Виждам я как се променя веднага — от жена, която приема предупреждение, в командир, който ще поведе похода. Била е начело на армия и преди този момент, водила е армия в битка. Откликва на призива за действие, напълно безстрашна е.

— Готови сме! Дайте заповеди на войниците. Те стъпиха на суша, нахранени и напоени са, готови са да потеглят. Наредете им да се строяват.

— Трябва да видя майка си — казвам отново. — Ваша светлост, трябва да видя майка си, тя може би дори още не знае за смъртта на съпруга си. И аз трябва да бъда с нея — гласът ми трепери като на дете. — Трябва да отида при почитаемата си майка! Баща ми е мъртъв, трябва да отида при майка си.

Най-сетне тя ме чува. Хвърля поглед към Едмънд Боуфорт.

— А нейна светлост графиня Уорик?

Един от неговите хора влиза, прошепва му нещо и той се обръща към мен:

— Майка ви е уведомена за смъртта на съпруга си. Нейният кораб е пристанал по-надолу по крайбрежието, а мъжете, които са били на борда, тъкмо сега се присъединяват към нас. Казват, че научили новината за битката в Саутхамптън. Съобщили са й.

Изправям се на крака.

— Трябва да я видя. Извинете ме.

— Тя не е дошла с войската.

Кралица Маргарет цъка раздразнено с език.

— О, за бога! Къде е тя?

Вестоносецът отново говори с херцога.

— Оттеглила се е в абатството Болийо. Изпрати вест, за да каже, че няма да тръгне с вас. Казва, че е поискала убежище.

— Майка ми? — Не мога да разбера какво ми говорят. — Абатството Болийо? — Премествам поглед от херцога към кралицата, а после към младия си съпруг. — Какво да правя? Ще ме отведете ли до абатството Болийо?

Принц Едуард поклаща глава.

— Не мога да ви заведа. Няма време.

— Вашата майка ви изостави — казва безцеремонно кралицата. — Не разбирате ли? Крие се, изплашена за живота си. Явно мисли, че Едуард ще спечели, а ние ще бъдем разгромени, и не иска да бъде с нас. Ще трябва да дойдете с нас.

— Аз не…

Тя се нахвърля върху ми с побеляло от ярост лице:

— Разбери това, момиче! Баща ти беше разгромен, армията му — почти унищожена. Той е мъртъв. Сестра ти не можа да задържи съпруга си на наша страна. Майка ти се скри в абатството. Твоето влияние е без стойност, името ти не значи почти нищо. Семейството ти не те подкрепя. Обвързах сина си в брак с теб, мислейки, че баща ти ще победи Едуард, но Едуард е този, който победи него. Смятах, че баща ти е човекът, който ще унищожи династията Йорк — кралесъздателят, както го наричат! — но неговият възпитаник се оказва по-достойният мъж. Обещанията на баща ти са празни, баща ти е мъртъв. Сестра ти е изменница, а майка ти се скри на сигурно място в свято убежище, докато ние се борим за живота си. Нямам нужда от теб, не можеш да направиш нищо за мен. Нямам особена нужда от теб. Щом искаш да отидеш в абатството Болийо, можеш да вървиш. Не означаваш нищо за мен. Върви в абатството Болийо и чакай да те арестуват като предателка. Чакай армията на Едуард да нахълта и да те изнасилят наред с останалите монахини. Или ни придружи, разчитайки на нашия шанс за победа.

Треперя пред внезапната й ярост.

— Можеш да решиш — казва синът й с безразличие, сякаш не съм негова съпруга, длъжна да бъда с него. — Можем да изпратим двама мъже да те придружат. По-късно можем да уредим анулирането на брака. Какво искаш да направиш?

Мисля си за баща ми, загинал, за да ме постави на престола, сражаващ се срещу армия, излязла от мъглата. Мисля си за изгарящата му, неотклонна амбиция, че на трона на Англия трябва да седне момиче от рода Невил, че трябва да създадем крал. Той направи това за мен. Умря за мен. И аз мога да направя нещо за него.

— Ще дойда — казвам. — Ще дойда с вас.

Потегляме на изтощителен поход: всеки път, щом спрем, под знамената ни се стичат още мъже. Кралицата е обичана в западните графства, а нейните приятели и съюзници отдавна са обещали, че тя ще слезе на сушата на техните брегове и ще поведе армия срещу династията Йорк. Пътуваме на север и на запад. Градът Бристол ни подкрепя с пари и оръдия, гражданите се трупат навън по тесните улици с шапки, пълни с монети, предназначени за нас. Зад нас, Едуард е принуден да вербува войници, придвижвайки се бързо през провинция, където хората не хранят топли чувства към династията Йорк. Научаваме, че среща трудности, докато се придвижва, и че му липсва подкрепата, от която има нужда; хората му са уморени и с всеки ден пролуката между нашите войски става все по-широка, докато ние се отдалечаваме от него. Нашите шпиони ни съобщават, че той изостава, забавян от необходимостта да намери още войници, неспособен да ни настигне. Маргарет се смее и скача от седлото в края на деня като момиче. Аз слизам уморена, с болки по цялото тяло, със зачервени и подбити колене и задник.

Почиваме само няколко часа. Заспивам, легнала на земята, увита в пътното си наметало, и сънувам, че баща ми идва, пристъпвайки внимателно край спящите стражи, и ми казва, че мога да си дойда у дома в Кале, че лошата кралица и спящият крал са победени и мога отново да съм в безопасност у дома, зад високите стени на крепостта, охранявани от морето.

Събуждам се усмихната и се оглеждам за него. Вали лек дъжд, измръзнала съм, а роклята ми е влажна. Трябва да стана и да се кача на мокро седло върху мокър кон и да продължа без нищо за ядене. Не смеем да изчакаме и да запалим огньове за закуска.

Придвижваме се през широката долина на река Севърн, и когато слънцето се издига, пътуването става изнурително поради горещината; няма дървета, няма и сянка. Обширните зелени поля сякаш се простират безкрайно, и няма пътища, а само пътеки от засъхнала кал, и затова ездачите вдигат облаци прах, които задушават всеки, движещ се зад тях. Конете свеждат унило глави и се препъват по засъхналите коловози и в камъните. Когато стигаме до един поток, мъжете се хвърлят по корем на земята и се опитват да пият, преди конете да нагазят вътре и да замърсят реката. Моят страж ми донася чаша вода, която има вкус на нещо мръсно, а следобед излизат мухите и кръжат на рояци около лицето и очите ми. Конят ми непрекъснато тръска глава, за да се отърси от хапещите насекоми, а аз опипвам лицето си, търкам носа си и се чувствам сгорещена, зачервена и потна, и толкова отпаднала, че ми се иска да можех да изостана от другите, както правят някои от мъжете — хвърлят се встрани край пътя и оставят походът да ги подмине, обзети от пълно безразличие.

— Ще прекосим реката при Глостър — казва кралицата. — Тогава Едуард ще се върне назад — няма да се осмели да ни нападне в Уелс. Пресечем ли веднъж реката, сме в безопасност — тя надава лек, възбуден смях. — Прекосим ли веднъж реката, сме изминали половината път до победата. Джаспър Тюдор ще събере войници за мен, ще влезем в Англия като меч, опрян в гърлото й — тя ликува, усмихва ми се широко. — Това е да бъдеш воюваща кралица — казва ми тя. — Запомни този поход. Понякога трябва да се биеш за онова, което е твое по право. Трябва да бъдеш готова да се бориш, да направиш всичко по силите си.

— Толкова съм уморена — казвам.

Тя се засмива.

— Запомни какво е чувството. Ако победим, никога повече няма да ти се налага да тръгнеш в поход. Позволи на умората, позволи на болката да влязат в душата ти. Закълни се пред себе си, че никога повече няма да се сражаваш за трона си. Ще победиш веднъж завинаги.


Стигаме до град Глостър от юг и докато приближаваме, виждаме как големите порти на града се люшват, за да се затворят в лицата ни. Спомням си как татко ми разказваше, че веднъж Лондон заключил портите си пред тази кралица и гражданите поискали от нея да отведе буйната си армия от северняци.

Кметът на този град излиза лично на стената на Саутгейт и се провиква надолу, за да поднесе извиненията си, но имал заповед от Едуард — нарича го крал Едуард — и нямало да я престъпи. Дори докато е в поход, дори докато вербува войници, дори докато ни преследва, изгарящ от жажда под горещото слънце, Едуард се е сетил да изпрати съгледвачи пред нас, които са ни подминали, за да отидат в Глостър и да сторят необходимото, та жителите да му останат верни. Странно е, но изпитвам желание да се усмихна. Баща ми беше този, който научи Едуард да мисли предвидливо, да приема една среща на бойното поле като игра на шах. Баща ми вероятно е научил Едуард не само да си осигурява начин сам да пресече реката, а и да препречва пътя на врага си.