Тя ми разказва за битките, които е водила за трона на своя съпруг: за наследството на сина си. Казва ми, че се научила да понася твърдо страданията, да ликува заради смъртта на враговете си. Учи ме, че за да бъдеш кралица, трябва да приемаш всяка пречка по пътя като своя жертва. Понякога съдбата повелява, че може да оцелее само един: твоят враг или ти, а понякога изборът може да е между детето на врага ти и твоето дете. Когато трябва да избираш, разбира се, ще избереш своя живот, своето бъдеще, своето дете — каквато и да е цената.

Понякога тя ме поглежда с усмивка и казва: «Ан Уорик, малката Ан Уорик! Кой би помислил някога, че ще бъдете моя снаха, а баща ви — мой съюзник?» Това е толкова близо до собствените ми озадачени бълнувания, че веднъж отвръщам:

— Не е ли невероятно? След всичко, което се случи?

Но сините й очи светват при дързостта ми, и тя казва веднага:

— Вие не знаете нищо за онова, което се случи, вие бяхте дете, защитавано от един изменник, когато аз се борех за живота си, опитвайки се да удържа трона срещу измяната. Видях колелото на съдбата да се издига и снижава, бях стъпкана под колелото на съдбата; вие не сте видяла нищо, и не разбирате нищо.

При резкия й тон свеждам глава, а Изабел, която седи до мен, се накланя леко напред, за да мога да почувствам опората на рамото й, и да не изпитвам толкова голям срам, че съм сгълчана пред всички дами, включително майка ми.

Друг път тя ме вика в личните си покои и ме учи на нещата, които смята, че е редно да знам. Веднъж отивам там и виждам, че на масата е разгърната карта на кралството.

— Това — казва тя, като я приглажда с ръка, — това наистина е нещо скъпоценно.

Поглеждам картата. Баща ми има карти в библиотеката си в замъка Уорик, една от тях — на кралство Англия; но тя е по-малка от тази и показва само онази част от графствата, която се намира около дома ни. Това е карта на южното крайбрежие на Англия, което гледа към Франция. Южните пристанища са внимателно начертани, макар че на запад и север картата става неясна и непълна. Около пристанищата са отбелязани местата, където има добра земеделска земя за изхранване на войската или снабдяването на флот, при входа на пристанищата има изобразени корита на реки или пясъчни насипи.

— Сър Ричард Удвил, лорд Ривърс, моят приятел, направи тази карта — казва тя, поставяйки пръста си върху подписа му. — Той проучи южните пристанища, за да ми осигури безопасност, когато се бояхме, че баща ви ще нахлуе. Жакета Удвил беше моя най-скъпа приятелка и придворна дама, а съпругът й беше мой голям защитник.

Свеждам смутено глава; но винаги е така. Баща ми беше най-големият й враг, всичко, което тя ми разказва, са все истории за война срещу него.

— Тогава лорд Ривърс беше най-скъпият ми приятел, а съпругата му Жакета ми беше като сестра — за миг тя добива печално изражение и аз не смея да кажа абсолютно нищо. Жакета премина на другата страна, както всички останали след поражението на тази кралица, и извлече полза от това. Сега тя е майка на кралицата, внучката й е принцеса, тя дори има внук, който е принц; дъщеря й Елизабет роди син в святото убежище и го нарече Едуард на баща му, краля в изгнание. Жакета и тази кралица се разделиха, когато баща ми спечели последната битка при Тоутън за Едуард. Семейство Ривърс се предадоха на бойното поле, станаха изменници и се присъединиха към Йорк. После Едуард избра овдовялата им дъщеря за своя съпруга. Това беше моментът, когато не потърси съвет от баща ми, първата грешка, която допусна; това беше първата му стъпка към поражението.

— Ще простя на Жакета — обещава кралицата. — Когато влезем в Лондон, ще се срещна отново с нея и ще й простя. Ще я приема отново до себе си, ще я утеша за ужасната загуба на съпруга й — тя ме поглежда с негодувание. — Убит от баща ви — напомня ми. — А нея той обвини в магьосничество.

— Но я освободи. — Преглъщам с усилие.

— Е, да се надяваме, че е признателна за това — казва тя саркастично. — Една от най-изтъкнатите жени в Англия и най-скъпата приятелка, която съм имала — а баща ви я обяви за вещица? — Тя поклаща глава: — Не е за вярване.

Не казвам нищо. И на мен ми е трудно да го повярвам.

— Знаете ли знака за колелото на съдбата? — пита тя рязко.

Поклащам глава.

— Самата Жакета ми го показа. Каза, че ще позная живот, в който ще се издигна много високо и ще падна много ниско. Сега предстои да се издигна отново — тя изпъва показалец, сякаш сочи, а после рисува кръг във въздуха. — Издигаш се и падаш — казва. — Съветът ми към вас е да се пазите, когато се издигате, и да унищожите враговете си, когато падате.


Най-сетне, след няколко прошения, получаваме разрешението от папата, така че Едуард и аз, макар че сме далечни родственици, можем да се оженим. Провежда се тиха церемония без големи празненства, и моята, и неговата майка ни настаняват в леглото. Толкова се страхувам от свекърва си, кралицата, че отивам в стаята, без всъщност да мисля за принца или какво ще се случи през нощта, сядам в леглото и го чакам. Едва го виждам, когато влиза, тъй като гледам жадното изражение на майка му, докато тя сваля наметалото от раменете му, прошепва му «лека нощ» и излиза от стаята. Потръпвам от начина, по който го гледа, сякаш й се иска да може да остане и да наблюдава.

След като всички са си отишли, става много тихо. Спомням си как Изабел ми каза, че било ужасно. Чакам Едуард да ми каже какво да правя. Той не казва нищо. Вмъква се в леглото и дебелият пухен дюшек от неговата страна потъва, а въжетата на леглото изскърцват под тежестта му. Той все така не казва нищо.

— Не зная какво да правя — казвам смутено. — Съжалявам. Никой не ми е казал. Питах Изабел, но тя не пожела да каже нищо. Не можех да попитам майка си…

Той въздиша, сякаш това е поредното бреме, стоварено върху него от този толкова важен съюз на нашите родители.

— Не прави нищо — казва той. — Просто си лежи там.

— Но аз…

— Лежи си там и не казвай нищо — повтаря той високо. — Най-доброто, което можеш да направиш за мен, точно сега, е да не казваш нищо. Най-вече не ми напомняй коя си, не мога да понеса мисълта за това… — А после се надига в леглото и се отпуска върху ми с цялата си тежест, прониквайки дълбоко в мен, сякаш ме промушва с меч.

15


_Париж, Коледа, 1470_

Кралят на Франция, самият крал Луи, посреща с такъв възторг сватбата ни, че ни нарежда да дойдем в Париж преди Коледа и да празнуваме с него. Аз откривам танците, на вечеря съм настанена от дясната му страна. Аз съм центърът на всеобщото внимание: дъщерята на кралесъздателя, която ще стане кралица на Англия.

Изабел върви зад мен. Всеки път, когато влизаме в някоя стая, тя ме следва, а понякога се навежда и освобождава шлейфа ми, ако се е закачил на някой праг или мете напръсканите с благовония тръстики. Тя ми служи, без да се усмихва; негодуванието и завистта й са очевидни за всички. Кралица Маргарет, моята почитаема свекърва, се смее на навъсеното лице на Изабел, потупва ме по ръката, и казва:

— Сега го виждате. Ако една жена се издигне до величие, тя се превръща в неприятелка на всички жени. Ако се бори да запази величието си, тогава всички, мъже и жени, просто я мразят. В позеленялото лице на сестра си виждате своя триумф.

Хвърлям кос поглед към намусената, бледа Изабел.

— Не е позеленяла.

— Позеленяла е от завист — казва кралицата през смях. — Но няма значение. Ще се отървете от нея утре.

— Утре ли? — питам. Обръщам се към Изабел, която седи до мен на пейката в прозоречната ниша. — Заминаваш утре?

Тя изглежда толкова зашеметена, колкото съм аз.

— Не знам нищо за това.

— О, да — изрича гладко кралицата. — Заминавате за Лондон, за да се присъедините към съпруга си. Ние ще ви последваме почти веднага, с армията.

— Майка ми не ми е казала — отговаря дръзко Изабел на кралицата. — Не съм готова да замина.

— Можете да приготвите багажа си тази вечер — казва кралицата простичко. — Защото заминавате утре.

— Извинете ме — казва сестра ми със слаб глас, изправя се на крака и прави нисък реверанс на кралицата, и втори, бърз и небрежен — на мен. Правя реверанс и изтичвам навън след нея. Тя тича надолу по галерията към покоите ми. Настигам я в нишата на един от красивите еркерни прозорци.

— Из!

— Не мога да понеса още една буря в морето — Изабел се нахвърля върху мен. — По-скоро бих се самоубила на кея, отколкото да поема пак по море.

Въпреки увереността си допирам ръка до корема си, сякаш се боя, че аз също може да очаквам дете и моето бебе също ще бъде сложено в кутия и хвърлено в тъмните бушуващи води, точно както направиха с малкия син на Изабел.

— Не ставай смешна — казва Изабел бързо. — Не си бременна и не ти предстои да родиш всеки момент. Изобщо не биваше да се качвам на борда. Трябваше да откажа. Трябваше да ми помогнеш. Тогава животът ми беше съсипан… а ти позволи това да се случи.

Поклащам глава.

— Из, как можех да откажа на татко? Как можеше да го стори която и да е от нас?

— А сега? Сега трябва да отида в Англия, за да се присъединя към него и Джордж, и просто да те оставя тук? С нея?

— Какво можем да направим? — питам я. — Какво можем да кажем?

— Нищо — изрича тя яростно. Обръща се и се отдалечава от мен.

— Къде отиваш? — провиквам се след нея.

— Да наредя да приготвят багажа — подхвърля тя през рамо. — Да поръчам да ми опаковат нещата. Мен ако питат, могат направо да сложат вътре погребален саван. Не ме е грижа дали ще се удавя този път.


Крал Луи е осигурил елегантен малък търговски кораб, на който Изабел да потегли заедно с две дами, които да й правят компания. Майка ми, кралица Маргарет и аз отиваме на кея да я изпратим.