След това предупреждение откривам, че не смея да отворя вратата пред бурята и бушуващото море отвън.

— Върви — казва майка ми строго.

Безпомощно кимвам и излизам от каютата. Палубата е потънала във вода, стигаща до коленете ми, която залива кораба; в мига, щом се оттече, нова вълна се разбива върху нас, носът на кораба се издига, а след това започва да се тресе, докато се спуска надолу. Със сигурност корабът не може да издържи това блъскане още дълго, трябва да се разцепи. Някаква фигура, забулена във воал от вода, минава със залитане край мен. Сграбчвам ръката на мъжа:

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до корабната кухня — изкрещявам, за да надвикам писъка на вятъра.

— Бог да ни пази, Бог да ни пази, загубени сме!

Той се отдръпва от мен.

— Отведете ме до каютата на дамите, а после до кухнята! — изкрещявам му. — Заповядвам ви. Майка ми ви заповядва.

— Това е вятър, призован от вещица — изрича той с ужасяващ тон. — Излезе веднага щом жените се качиха на борда. Жени на борда, едната — умираща: те носят омагьосан вятър.

Той се отскубва от мен и едно внезапно надигане на кораба ме запраща върху перилата. Вкопчвам се в тях, когато мощна стена от вода се издига пред кърмата, а после връхлита върху нас. Подхваща ме, повдигайки ме така, че краката ми се отделят от пода, спасяват ме само ръцете ми, които стискат въжетата, и роклята ми, закачила се за един клин; но водата отнася мъжа до мен. Виждам побелялото му лице в зелената вода, когато тя го изхвърля над перилото, и той минава покрай мен, преобръщайки се отново и отново във вълната, с размахващи се ръце и крака; устата му се отваря и затваря като на риба, сипеща ругатни. В миг той се изгубва от поглед, а корабът се разтърсва под мощния удар от морето.

— Човек зад борда! — изкрещявам. Гласът ми е тънък и писклив като звук на малка гайда на фона на блъскащите барабани на бурята. Оглеждам се наоколо. Хората от екипажа са се привързали по местата си: никой няма да му помогне. Водата се оттегля от палубата покрай коленете ми. Вкопчвам се в парапета и хвърлям поглед настрани, но той е изчезнал в тъмнината на черните води. Морето го е погълнало, без да остави следа. Корабът се люлее в браздата между вълните, но се задава нова, извисяваща се вълна. Внезапно проблеснала мълния ми показва вратата към кухнята, аз се откъсвам от клина, който ме спаси, и се втурвам към вратите.

Водата е угасила огньовете, помещението е пълно с дим и пара, тенджерите и тиганите се удрят с трясък в куките, докато се люшкат насам-натам, готвачът е приклещен зад масата си.

— Трябва да запалите огъня — изричам задъхано. — Трябват ни греян ейл с подправки и гореща вода.

Готвачът се изсмива в лицето ми.

— Потъваме! — изрича той с безумен смях. — Потъваме, а вие идвате тук и ми искате греян ейл!

— Сестра ми ражда! Трябва да намерим гореща вода!

— За да направите какво? — пита ме той, сякаш това е някаква игра на въпроси и отговори. — Да я спасите, за да може да роди храна за рибите? Защото несъмнено нейното бебе ще се удави, а с него и тя, и всички ние с тях.

— Заповядвам ви да ми помогнете! — изричам през стиснати зъби. — Аз, Ан Невил, дъщерята на кралесъздателя, ви заповядвам!

— Е, ще й се наложи да мине без тези неща — казва той, сякаш изгубил интерес. Докато говори, корабът се накланя силно и вратата се разтваря с трясък. Нахлулата вода залива стълбите и се разбива в огнището.

— Дайте ми малко платно — настоявам. — Парцали. Каквото и да е. И една лъжица, която да захапе.

Внимавайки да не падне, той се пресяга под масата и измъква кошница с избелели парцали.

— Чакай — казва. От друга кутия донася дървена лъжица, а от един бюфет измъква тъмна стъклена бутилка. — Бренди — казва. — Можеш да й дадеш това. Пийни си малко и ти, хубаво девойче, поне да можеш да се удавиш весела.

Вземам в ръце кошницата и тръгвам нагоре по стъпалата. Едно силно надигане на кораба ме запраща напред и аз се озовавам навън, в бурята, с пълни ръце, и се втурвам към каютата, преди нова вълна да се разбие върху палубата.

В каютата майка ми се е навела над Изабел, която стене неспирно. Падам навътре и затръшвам вратата зад себе си, докато майка ми се изправя.

— Огънят в корабната кухня изгаснал ли е? — пита тя. Безмълвно кимвам. Корабът се надига и се люлее, а ние залитаме, когато се разтърсва.

— Сядай — казва тя. — Това ще отнеме доста време. Ще бъде дълга и тежка нощ.

През цялата нощ единствената ми мисъл е, че ако успеем да прекосим морето, ако преживеем това, в края на плаването ни чака като протегната навътре в морето ръка пристанищната стена в Кале и убежище зад нея. Там е познатият кей, на който хората ще ни търсят с поглед, нетърпеливо ще ни чакат с горещи напитки и сухи дрехи, а когато слезем на брега, ще ни приберат и ще побързат да ни отведат в замъка, Изабел ще бъде настанена в нашата спалня, акушерките ще дойдат и тя ще може да завърже благословения пояс около своя надигащ се от напъни корем, и да забоде амулетите на пилигримите върху дрехата си.

После ще се усамоти преди раждането, както е прието, заключена в покоите си, и аз ще бъда заключена с нея. После ще роди, половин дузина акушерки ще бъдат непрестанно на нейно разположение, ще има лекари, готови да се намесят, и всичко ще бъде подготвено за бебето: дъската за повиване, креватчето, дойката, свещеник, който да благослови бебето в мига, щом се роди, и да прекади стаята.

Спя на стола, докато Изабел изпада в унес, а майка ми лежи до нея. От време на време Изабел извиква, майка ми става и опипва корема й, който е станал квадратен, като кутия, Изабел крещи, че не може да понася болката, а майка ми държи стиснатите й юмруци и й казва, че ще отмине. После всичко започва отново и тя лежи, хленчейки. Бурята вече не е толкова силна, но продължава да тътне около нас, мълнии проблясват на хоризонта и гръмотевици трещят над морето, а облаците са толкова ниски, че не виждаме суша, макар да чуваме как вълните се разбиват върху скалите на Франция.


Изгрява зората, но небето почти не се прояснява, вълните прииждат, закръглени и непрестанни, подмятайки кораба насам-натам. Екипажът бързо отива на носа на кораба, където едно платно е било разкъсано и смъкнато от вятъра, те го отрязват и го захвърлят през борда като негодно. Готвачът разпалва огъня в кухнята и всички получават по чашка горещ грог, а той изпраща греян ейл с подправки за Изабел и всички нас. Трите почетни дами на майка ми и моята полусестра Маргарет идват в каютата, донасят чиста долна дреха за Изабел, и отнасят изцапаните чаршафи. Изабел спи, докато болката я събужда; обзета е от такава умора, че сега само най-мъчителните присвивания могат да я събудят. От изтощението и болката я обзема сънливост. Когато слагам длан на челото й, тя гори, лицето й още е все така бяло, но на всяка от бузите й е избило по едно горещо червено петно.

— Какво става с нея? — питам Маргарет.

Тя не казва нищо, само поклаща глава.

— Болна ли е? — прошепвам на майка ми.

— Бебето е заседнало в утробата й — казва майка ми. — Веднага щом слезем на суша, ще трябва да повикаме акушерка, за да го обърне.

Поглеждам я слисано. Не разбирам за какво говори.

— Това лошо ли е? — питам. — Да обръща бебето? Лошо ли е? Звучи лошо.

— Да — казва тя безцеремонно. — Лошо е. Виждала съм да го правят, и болката е невъобразима. Иди и питай баща си колко време остава, докато стигнем до Кале.

Отново се измъквам от каютата. Сега вали — неспирен, силен дъжд, който се излива от тъмното небе, а морето се носи бързо под кораба и ни тласка по пътя ни, макар че вятърът блъска срещу нас. Баща ми е на палубата до кормчията, до него е капитанът.

— Почитаемата ми майка пита кога ще пристигнем в Кале? — казвам.

Той поглежда надолу към мен и забелязвам, че е потресен от вида ми. Диадемата ми се е килнала, косата ми се спуска по гърба като водопад, роклята ми е скъсана и покрита с петна от кръв, цялата съм подгизнала и съм боса. Освен това от мен се излъчва безумно отчаяние: бдях цяла нощ, предупредиха ме, че сестра ми може да умре. Не можах да направя нищо за нея, освен да изгазя през водата до корабната кухня, за да й донеса дървена лъжица, която да хапе в агонията си.

— След час-два — казва той. — Не остава много. Как е Изабел?

— Има нужда от акушерка.

— След час-два ще я има — казва той с топла усмивка. — Предай й това от мое име. Има думата ми. Ще вечеря у дома, в нашия замък. Ще й осигуря за раждането най-добрите лекари във Франция.

Самите му думи ме ободряват, и аз отвръщам на усмивката му.

— Приведи се в добър вид — казва той кратко. — Ти си сестра на кралицата на Англия. Обуй си обувките, смени тази рокля.

Покланям се и се вмъквам обратно в каютата.

Чакаме. Изминават два много дълги часа. Изтръсквам роклята си. Нямам дрехи за преобличане, но сплитам косата си и си слагам диадемата. Изабел стене в леглото, заспива и се събужда от болка, докато най-сетне чувам застаналия на вахта моряк да крещи:

— Земя на хоризонта! Дясно на борд! Кале!

Скачам от стола си и поглеждам навън, през прозореца. Виждам познатите очертания на високите градски стени, сводестия покрив на Стейпълс Хол и кулата на катедралата, после замъка на билото на хълма, бойниците и собствените ни прозорци с блестящи в тях светлини. Заслонявам очи срещу проливния дъжд, и въпреки него успявам да видя прозореца на спалнята си, и запалените за мен свещи, и отворените капаци на прозорците, които сякаш ни очакват. Виждам дома си, знам, че ще бъдем в безопасност. У дома сме. Облекчението е огромно, чувствам как раменете ми се изправят, сякаш са били приведени, за да поемат бремето на страха. У дома сме и Изабел е в безопасност.

Разнася се стържещ шум и ужасно дрънчене. Поглеждам стените на замъка, където десетки мъже работят по огромен рудан, чиито механизми звънтят и скърцат, докато те го обръщат бавно. Виждам как пред нас, на входа на пристанището, от дълбините на морето се показва верига, повлякла водорасли от най-големите дълбини, бавно издигаща се да ни препречи пътя.