Разнася се одобрителен шепот; всички тук негодуват срещу влиянието и успеха на семейство Ривърс. Джордж се качва на подиума и застава до баща ми, сякаш за да напомни на всички ни, че съществува и друг избор освен този вероломен крал.

— Лорд Ричард Уелс е мъртъв — казва мрачно баща ми. — Този вероломен крал го измъкна от свято убежище — той повтаря думите си, за да подчертае ужасното престъпление, извършено срещу законите на Бога и човека, — измъкна го от свято убежище и го заплаши със смърт. Когато синът на лорд Ричард, сър Робърт, строи войската си в боен ред, този вероломен крал уби лорд Уелс, преди битката дори да е започнала, уби го без съд и присъда, на полесражението.

Джордж кимва мрачно. Да нахълташ в свято убежище означава да подкопаеш сигурността и властта на църквата, да покажеш незачитане към самия Господ Бог. Човек, който полага ръка върху олтара на църква, трябва да знае, че е в безопасност там. Сам Бог взема такъв престъпник под своя закрила. Ако кралят не признава силата на святото убежище, то тогава той поставя себе си по-високо от Бог. Той е еретик, осквернител. Може да бъде напълно сигурен, че Бог ще го порази.

— Бяхме победени — изрича тежко баща ми. — Армията, свикана от Уелс, беше разбита от Едуард. Отстъпихме.

Усещам как Изабел слага студената си ръка в моята.

— Изгубихме? — пита тя невярващо. — Изгубихме?

— Ще се оттеглим в Кале и ще се прегрупираме — казва баща ми. — Това е временен неуспех, но не и поражение. Тази нощ ще си починем, а утре ще се подготвим и ще потеглим. Но нека никой не се заблуждава: сега вече се води война между мен и така наречения крал Едуард. Законният крал е Джордж от династията Йорк, и аз ще го видя на трона на Англия.

— Джордж! — изкрещяват войниците, вдигайки юмруци във въздуха.

— Бог да пази крал Джордж! — подсказва им баща ми.

— Крал Джордж! — отвръщат те. Готови са да се закълнат във всичко, стига да им го нареди баща ми.

— За Уорик! — Баща ми надава бойния си вик и те изревават в един глас след него: — За Уорик!

10


_Дартмът, Девън, април 1470_

Пътуваме с равномерното темпо на мулетата, които теглят носилката на Изабел. Баща ми е изпратил съгледвачи, които вървят зад отстъпващата ни армия, и те съобщават, че Едуард не ни преследва, за да ни прогони от кралството си. Баща ми казва, че той е ленив глупак и се е върнал в топлото легло на кралицата в Лондон. С бавни преходи стигаме до Дартмът, където ни чака корабът на татко. Изабел и аз заставаме на кея, докато товарят каруците и конете. Морето е толкова спокойно, че прилича на езеро, денят е горещ за април, белите чайки кръжат във въздуха и крякат; откъм кея се носи приятен мирис — тръпчивият дъх на сол, на съхнещи водорасли от мрежите, на катран. Почти мога да повярвам, че това е летен ден, а татко подготвя за нас плаване за развлечение.

Миднайт, черният боен кон на баща ни, е един от последните, поведени нагоре по дъсчения мост. Нахлузват чувал на главата му, за да не вижда несигурния дъсчен мост и водата отдолу. Но той знае, че го качват на борда на кораб. Кръстосвал е моретата много пъти, нахлувал е в Англия два пъти. Той е ветеран от множеството битки на баща ми, но сега се държи като плах, млад кон, дърпа се назад от дъсчения мост, изправя се на задни крака, та мъжете се пръсват, за да се спасят от размаханите копита, докато накрая успяват да му нахлузят примка на шията и да го натоварят на борда, без той да може да им се съпротивлява.

— Страх ме е — казва Изабел. — Не искам да отплаваме.

— Изи, морето е спокойно като езеро. Бихме могли да стигнем с плуване до вкъщи.

— Миднайт знае, че нещо не е наред.

— Не, не знае. Той винаги се съпротивлява. Освен това и той вече е на борда, в бокса си е и яде сено. Хайде, Изи, не може да бавим кораба.

Въпреки това тя отказва да тръгне напред. Дръпва ме настрана, докато дамите се качват на борда, а с тях и майка ни. Вдигат платната, подвикват заповеди и отговори. Вратата на кралската каюта стои отворена за нас. Джордж минава покрай нас, безразличен към страховете на Изи, татко дава последните си заповеди на някого на кея, и моряците започват да освобождават въжетата от големите железни халки на кея.

— Раждането предстои съвсем скоро, не бива да пътувам.

— Ще се справиш — казвам. — Можеш да лежиш на койката в кораба точно както щеше да си лежиш в леглото у дома.

Въпреки това тя още се колебае.

— А ако е свирила, за да призове вятър?

— Какво?

— Кралицата, и майка й, вещицата. Вещиците могат да призовават вятър с изсвирване, нали? Ами ако тя е призовала вятър и той е там някъде, по пътя ни, и ни очаква?

— Тя не може да направи такова нещо, Из. Тя е просто обикновена жена.

— Би го направила, знаеш, че би го направила. Тя никога няма да ни прости за смъртта на баща си и брат си. Майка й го каза достатъчно ясно.

— Разбира се, че бяха разгневени, но тя не може да го направи, не е вещица.

Внезапно баща ми се озовава до нас.

— Качвайте се на борда — казва той.

— Изи се страхува — казвам му.

Той я поглежда — най-голямата му дъщеря, неговата избраница; и макар че тя е положила ръка върху издутия си корем, а лицето й е пребледняло, той я гледа със суровите си кафяви очи, сякаш за него тя е само препятствие между него и новия му план. После той поглежда обратно към сушата, сякаш може да види диплещите се от вятъра знамена на кралската армия да се приближават надолу по пътя към кея.

— Качвай се на борда — е единственото, което казва, а после тръгва начело нагоре по мостчето, без да поглежда назад, и дава заповед да отвържат кораба, докато ние подтичваме след него.

Отвързват въжетата, баржите пристигат и гребците мятат въжетата на борда, за да ни изтеглят към морето, после се навеждат напред и натискат веслата, малкият барабанчик започва да бие равномерно барабана, за да им помага да поддържат ритъма, и те бавно отделят кораба от настлания с чакъл кей. Платната плющят и започват да поемат вятъра, а корабът се полюшва в плискащите се вълни. Баща ми е обичан в Девън, както и във всички пристанища на Англия, защото защитава Тясното море, и много хора ни махат с ръце, изпращат въздушни целувки и подвикват благословии. Джордж веднага отива и застава до него на най-високата палуба, вдигайки ръка в царствен поздрав, а баща ми вика Изи до себе си и обгръща с ръка раменете й, като я обръща така, че всички да могат да видят наедрелия й от бременността корем. Майка ми и аз стоим на носа на кораба. Татко не ме вика при себе си, няма нужда от мен. Изабел е тази, която ще бъде новата кралица на Англия, която сега заминава в изгнание, но със сигурност ще се завърне триумфално. Изабел носи детето, за което всички се надяват, че ще бъде син и ще стане крал на Англия.

Излизаме в открито море, моряците спускат въжетата на баржите и разпускат част от платната. Излиза лек бриз и платната се издуват, а после шпангоутите проскърцват, вятърът подхваща кораба и започваме да порим синята вода, докато водите пеят покрай кърмата. Изи и аз винаги сме обичали да плаваме и тя забравя страха си, идва и застава на борда при мен, и двете се взираме през парапета, за да търсим с поглед делфини в бистрата вода. На хоризонта има редица от облаци, подобни на наниз млечнобели перли.

Вечерта променяме посоката, за да поемем към пристанището в Саутхамптън, където е пристанала останалата част от бащиния ни флот, в очакване на заповед да се присъедини към нас. Баща ми изпраща малка гребна лодка да ги повика, а ние чакаме, поклащайки се леко във вихрещите се течения на пролива Солент, загледани към сушата, очаквайки всеки момент да видим движеща се гора от платна, нашето богатство и гордост, изворът на бащината ни власт — властта над моретата. Но се появяват само два кораба. Те се изравняват с нас и баща ми се навежда през борда на нашия кораб, а отсреща изревават към него, че са ни очаквали, че синът на фамилията Ривърс, Антъни Удвил, с проклетата ясновидска дарба на семейството си, препускал като луд с войската си, за да стигне тук преди нас, и че е превзел корабите, арестувал част от екипажите, и избил друга; но във всеки случай държи всички кораби на баща ни, включително и съвсем новия ни флагмански кораб «Тринити», в алчните си ръце. Антъни Удвил е завладял бащиния ми флот. Семейство Ривърс ни отнеха корабите, както ни отнеха краля, както ще ни отнемат всичко, което притежаваме.

— Слез долу! — изкрещява ми гневно баща ми. — Кажи на майка си, че ще бъдем в Кале на сутринта, и че ще се върна за «Тринити» и всичките си кораби, а Антъни Удвил ще съжалява, че ми ги е отмъкнал.

Ще плаваме цяла вечер и цяла нощ, бягайки пред вятъра в Тясното море към нашето пристанище в Кале. Татко познава добре тези води, а моряците му са плавали и са се сражавали по всеки инч от тези дълбини. Корабът е новопостроен, пригоден за боен кораб, но с каюти, достойни за крал. Плаваме на изток, носени от силен вятър, а небесата са ясни. Изабел ще си почива в кралската каюта на главната палуба, аз ще остана с нея. Майка ми и баща ми ще получат голямата каюта под най-високата палуба. За Джордж е отредена каютата на първия офицер. След малко ще поднесат вечерята, а после ще играем карти на светлината на свещите, която потрепва и се движи заедно с полюшването на кораба, после ще си легнем и аз ще заспя, полюлявана от издигането и спускането на вълните, заслушана в скърцането на гредите, долавяща мириса на солената морска вода. Осъзнавам, че съм свободна: времето на службата ми при кралицата свърши, свърши окончателно. Никога повече няма да видя Елизабет Удвил. Никога няма да й служа отново. Тя никога няма да ми прости, няма да пожелае никога да чуе името ми, но и аз никога повече няма да бъда принудена да долавям мълчаливото й презрение.