— Той беше смел мъж — проговаря отново майка ми. Пред безмълвната, каменна печал на Жакета този коментар звучи лекомислено и глупаво.

Най-после вдовицата проговаря:

— Той загина с безчестната смърт на предател, обезглавен от ковача на Ковънтри, така загина и обичният ми син Джон — отвръща майката на кралицата. — И двамата не бяха извършили каквото и да е престъпление, през целия си живот. Джон беше само на двайсет и четири години, покоряваше се на баща си и на своя крал. Съпругът ми бранеше своя коронован и миропомазан крал, и въпреки това бе обвинен в държавна измяна, а след това обезглавен от вашия съпруг. Това не беше достойна смърт на бойното поле. Той е бил на десетки бойни полета и винаги се е връщал невредим у дома при мен. Това беше клетва, която положи пред мен: че винаги ще се завръща невредим от война. Не я наруши. Да го благослови Господ, че не наруши обещанието си към мен. Загина на ешафода, а не на бойното поле. Никога няма да забравя това. Никога няма да простя това.

Възцарява се наистина ужасно мълчание. Всички в стаята гледат към нас, слушайки как майката на кралицата потвърждава с клетва враждебността си към нас. Вдигам очи и откривам, че леденият поглед на кралицата, изпълнен с омраза, се е спрял върху мен. Отново навеждам очи.

— Такива са рисковете на войната — изрича майка ми неловко, сякаш за да ни оправдае.

Тогава Жакета прави нещо странно, нещо ужасно. Присвива устни, събира ги и изсвирва продължително и смразяващо. Някъде отвън се трясва капак на прозорец и внезапен мраз повява през стаята. Пламъчетата на свещите из цялата стая се поклащат и потрепват, сякаш някакъв студен вятър едва не ги е угасил. Една свещ в поставката до Изабел рязко примигва и угасва. Изабел надава лек, уплашен писък. Жакета и дъщеря й кралицата ни гледат, сякаш им се иска да ни прогонят с едно изсвирване, да ни издухат като мръсен прах.

Страховитата ми майка се присвива и отдръпва пред това необикновено, необяснимо поведение. Никога преди не съм я виждала да се отдръпва от предизвикателство, но тя бяга от това, свежда глава и отива до прозоречната ниша. Никой не ни поздравява, никой не нарушава тишината, последвала призрачното изсвирване, никой дори не се усмихва. Тук има хора, които танцуваха на сватбата в крепостта в Кале, където беше задвижен целият този ужасен план, но погледне ли ги човек, би си помислил, че са напълно непознати за нас трите. Стоим, вкаменени от срам, съвсем сами, докато полъхът бавно се уталожва, а ехото от продължителното изсвирване на Жакета утихва.

Вратите се отварят и влиза кралят, баща ми върви до него, брат му Джордж е от другата му страна, а Ричард, най-младият Йоркски херцог, пристъпва малко зад него, с високо вдигната, горда тъмнокоса глава. Той има всички основания да бъде доволен от себе си, това е братът, който не предаде краля, братът, чиято лоялност бе подложена на изпитание и той остана верен. Това е братът, върху когото ще се изсипят богатство и благоволение, докато ние сме в немилост. Поглеждам към него, за да видя дали ще обърне внимание на присъствието ни и ще ми се усмихне; но аз сякаш съм невидима за него, както сме и за останалите от двора. Сега Ричард вече е мъж, юношеството му като наш повереник е останало зад гърба му. Той беше предан на краля, когато ние не бяхме.

Джордж бавно преминава край ъгъла, където ние стоим самотно, извръщайки поглед, сякаш се срамува от нас, а баща ми го следва с дългите си, пружиниращи крачки. Увереността на баща ми е непоколебима, усмивката му — все още дръзка, кафявите му очи блестят, кестенявата му брада е спретнато подрязана, авторитетът му — неопетнен от поражение. Изабел и аз коленичим за неговата благословия и чувстваме как ръката му леко докосва главите ни. Когато се изправяме, той тъкмо улавя ръката на майка ни, докато тя му се усмихва леко, а после всички влизаме на вечеря, вървейки зад краля, сякаш все още сме негови най-скъпи приятели и предани съюзници, а не победени предатели.

След вечеря има танци. Кралят е бодър, красив и весел както винаги, като главния актьор в някоя жива картина, който играе ролята на веселия, добър крал. Той пляска силно баща ми по гърба, обгръща с ръка раменете на брат си Джордж. Той, най-малкото, ще играе ролята си, сякаш нищо не се е объркало. Баща ми, не по-малко хитър от бившия си съюзник, също е спокоен, хвърля погледи към придворните, поздравява приятели, които до един знаят, че сме изменници и сме тук единствено заради снизходителността на краля и защото притежаваме половин Англия. Те ни се усмихват самодоволно, криейки уста с дланите си, долавям насмешката в гласовете им. Не искам да виждам прикритите усмивки; държа очите си сведени. Толкова се срамувам, толкова дълбоко се срамувам от това, което направихме.

Провалихме се — това беше най-лошото от всичко. Пленихме краля, но не успяхме да го задържим. Спечелихме една малка битка, но никой не ни подкрепи. Не беше достатъчно баща ми да задържи краля в Уорик, в Мидълхам; кралят просто управляваше от там и се държеше като почитан гост, а после избяга в удобен за него момент.

— А Изабел трябва да постъпи в свитата на кралицата — чувам как кралят изрича високо тези думи, а баща ми отвръща, без дори да си поеме дъх:

— Да, да, разбира се, за нея ще бъде чест.

И Изабел, и кралицата чуват това и вдигат поглед в един и същи миг, и погледите им се срещат. Изабел изглежда потресена и уплашена, устните й се разтварят, сякаш за да помоли татко да откаже. Но дните, когато можехме да заявим, че стоим прекалено високо, за да служим на кралицата, са отдавна отминали. Изабел ще трябва да живее в покоите на кралицата, да й прислужва всеки ден. Кралицата обръща глава с лек жест на презрение, сякаш й е непоносимо да вижда двете ни, сякаш сме нещо нечисто, все едно сме прокажени. Баща ми изобщо не ни гледа.

— Ела с мен — прошепва ми Изабел настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен, ако трябва да й служа. Ела да живееш с мен в домакинството й, Ани. Кълна се, че не мога да отида сама.

— Татко няма да ми позволи… — отвръщам бързо. — Нима не помниш как майка ни отказа миналия път? Ти ще трябва да отидеш, защото си нейна зълва, но аз не мога да дойда, майка ни няма да ме пусне, и не бих могла да го понеса…

— Също и лейди Ан — казва кралят непринудено.

— Разбира се — казва баща ми вежливо. — Както желае нейна светлост.

8


_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1470_

Кралицата никога не се държи зле с нас: далеч по-лошо от това е. Сякаш сме невидими за нея. Майка й абсолютно никога не разговаря с нас, а ако мине край нас в галерията или в коридора, отстъпва назад до стената, сякаш не иска дори полата на роклята й да се докосва до нас. Ако друга жена се отдръпваше така, бих го приела като жест на уважение, знак, че ми прави път. Но когато го прави херцогинята, с бързо отстъпване встрани, без дори да ме погледне, се чувствам, сякаш отдръпва полите си, за да не се допрат до мръсна кал, сякаш по обувките или фустата ми има нещо вонящо. Виждаме майка си единствено по време на хранене и вечер, когато седи с дамите на кралицата, заобиколена от недружелюбно мълчание, докато останалите разговарят приятно и вежливо помежду си. През останалото време прислужваме на кралицата, помагаме й, когато се облича сутрин, следваме я, когато отива в детската стая да види трите си малки момичета, коленичим зад нея в параклиса, седим по-долу от нея на масата за закуска, яздим с нея, когато ходи на лов. Постоянно сме с нея, а тя никога, нито с дума, нито с поглед, не показва, че забелязва присъствието ни.

Дворцовите правила често налагат да вървим непосредствено зад кралицата, но дори тогава тя просто сякаш е сляпа за нас и говори на другите си дами над главите ни. Ако се случи само ние двете да сме с нея, тя се държи така, сякаш е съвсем сама. Когато носим шлейфа й, тя върви толкова бързо, сякаш зад нея няма никой, и ние трябва да подтичваме, за да не изоставаме, изглеждайки глупаво. Когато ни подава ръкавиците си, дори не поглежда да провери дали някоя от нас е готова да ги поеме. Когато изпускам едната, тя не благоволява да забележи. Сякаш е готова по-скоро да остави скъпоценната, парфюмирана и украсена с бродерия кожа да лежи в калта, отколкото да ме помоли да я вдигна. Когато трябва да й подам нещо — книга или някое прошение — тя го взема така, сякаш се е появило от въздуха. Ако й подавам китка цветя или кърпичка, тя я поема така, че да не докосва пръстите ми. Никога не ме кара да й подам молитвеника или броеницата, а аз не смея да й ги предложа. Страхувам се, че ще ги сметне за осквернени от окървавените ми ръце.

Изабел остава бледа и навъсена, прави каквото трябва, и седи мълчаливо, никога не се обажда, докато дамите бъбрят около нея. Коремът й расте, а кралицата й възлага все по-малко и по-малко неща, но не от любезност. С едно презрително обръщане на глава тя намеква, че Изабел не е достойна да й служи, от нея няма полза като почетна дама, не е годна за нищо, освен да се плоди като свиня. Изабел седи със скръстени на корема ръце, сякаш за да прикрие извивката, сякаш се бои, че кралицата ще урочаса бебето.

Но въпреки това аз не мога да гледам на кралицата като на свой враг, защото не мога да се освободя от усещането, че тя има право, а ние грешим, и че видимото й презрение към мен и сестра ми е заслуга на нашия баща. Не мога да се гневя: твърде много се срамувам. Когато я виждам да се усмихва на дъщерите си или да се смее със съпруга си, това ми напомня за първия път, когато я видях, когато си помислих, че тя е най-красивата жена на света. Тя все още е най-красивата жена на света, но аз вече не съм изпълнено със страхопочитание малко момиче; аз съм дъщерята на нейния враг, на убиеца на баща й и брат й. И съжалявам, дълбоко съжалявам, че всичко това се случи — но не мога да й го кажа, а тя дава ясно да се разбере, че не желае да чува нищо от мен.