Беше написано с химикалка. В горния десен ъгъл на листа имаше напечатана рисунка на стар ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

Скъпа Тереза,

Ще ми простиш, ли?

Тя остави писмото върху бюрото. Усети, че гърлото ѝ пари и затрудняваше дишането ѝ. Светлината от лампата на тавана се пречупваше в причудливи призми в отприщилите ѝ се на воля сълзи. Тя се пресегна да вземе книжна носна кърпичка и ги избърса. След като се посъвзе малко, започна отново да чете.

Ще ми простиш ли?

В света, който рядко разбирам, има ветрове които духат, когато най-малко ги очакваш. Понякога поривът им е със силата на ураган, а понякога те едва погалват бузата ти. Но не може да се отрече, че ветровете често носят бъдеще, което е невъзможно човек да не приеме. Ти, скъпа моя, си вятърът, който аз отказах да приема, вятърът, който духаше по-силно, отколкото съм си представял, че е възможно. Ти си моята съдба.

Сбърках, много сбърках, че не обърнах, внимание на очевидното и затова те моля за прошка. Като предпазлив пътник аз се опитах да се опазя от вятъра и вместо това загубих душата си. Постъпих глупаво, че пренебрегнах, съдбата си, но дори глупаците имат чувства и аз осъзнах, че ти си най-важното нещо, което имам на този свят.

Знам, че не съм съвършен. През изминалите няколко месеца направих повече грешки, отколкото друг човек би направил за целия си живот. Сгреших, като се държах така, когато намерих писмата, както и сгреших, че скрих истината, за преживяванията ми, свързани с моето минало. Когато се затичах по улицата след колата ти, а после, докато гледах от летището как отлита самолетът си дадох сметка, че е трябвало да те спра по-настоятелно. Но преди всичко сбърках, че отрекох онова, което беше непогрешимо в сърцето ми — че не мога да живея бе тебе.

Ти беше права във всичко. Когато седяхме в моята кухня, аз се опитах да отхвърля нещата, които ти казваше, макар да знаех, че са истина. Като човек, който гледа само назад по време на пътуване, аз не видях онова, което ти сложи пред мен. Пропуснах красотата на изгряващото слънце, пропуснах чудото на очакването, което придава стойност на живота. Беше грешка от моя страна да постъпя така, беше плод на обърканото ми съзнание и ми се ще да го бях разбрал по-рано.

Сега обаче, с поглед, насочен към бъдещето, виждам лицето ти и чувам гласа ти, и съм сигурен, че това е пътят, който трябва да следвам. Най-съкровеното ми желание е да ми дадеш още един шанс. Както може би си се досетила, надявам се тази бутилка да извърши вълшебството си, както го стори вече веднъж, и по някакъв начин да ни събере отново.

През първите няколко дни след заминаването ти исках да вярвам, че мога да продължа да живея, както винаги. Но не можах, всеки път, когато наблюдавах залеза на слънцето, си мислех за теб всеки път, когато минавах покрай телефона, изпитвах, неудържимо желание да ти се обадя. Дори когато излизах с яхтата, мислех, само за теб и за прекрасното време, което прекарахме заедно. Дълбоко в сърцето си знаех, че животът ми вече никога няма да е същият. Исках, да се върнеш повече от всичко и въпреки това, когато те извиквах в съзнанието си, непрекъснато чувах, думите ти от последния ни разговор. Колкото и много да те обичам, разбирах, че между нас няма да се получи нищо, ако ние и двамата не се уверим, че аз ще се посветя изцяло на пътя, който води напред. Продължих да се измъчвам от тези мисли до снощи, когато отговорът най-накрая дойде. Надявам се, че след като ти разкажа за това то ще означава за теб толкова колкото означава, за мен.

В съня си се видях на плажа с Катерин, на същото място, където те заведох, след като обяд вихме в „Ханк“. То беше ярко осветено от слънцето, чиито лъчи се отразяваха ослепително в пясъка. Вървяхме с нея един до друг, а тя ме слушаше внимателно докато разправях, за теб, за нас, за прекрасните мигове, които преживяхме заедно с теб. Накрая, след известно колебание, аз си признах, че те обичам, но че се чувствам виновен. Отначало Катерин не каза нищо, продължи да върви до мен. После се обърна и ме попита: Защо? „Заради теб“. Като чу отговора ми, тя се усмихна леко развеселена, както преди да умре. Погали ме нежно по лицето и рече: „О, Гарет, кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“

Тереза спря да чете. Тихото жужене на хладилника сякаш повтори като ехо думите от писмото:

„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.

— Гарет… — промълви, — Гарет…

През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.

Когато се събудих, се почувствах празен и самотен. Сънят не ме утеши. Напротив, засили болката в мен от това, което сторих на нас двамата, и започнах да плача. Когато най-накрая се съвзех, вече знаех какво да направя. С трепереща ръка написах две писма — едното е това, което държиш в ръката си сега, а другото до Катерин, в което най-сетне и казвам сбогом. Днес ще изляза с „Хепънстанс“, за да ѝ го изпратя, както правех с предишните. Това ще е последното ми писмо до Катерин. Тя по свой начин ми каза да продължавам, напред, и аз реших, да се вслушам, в думите и. Но не само в нейните думи, а и в предпочитанията на сърцето ми, които ще ме отведат отново при теб.

О, Тереза, съжалявам, толкова много съжалявам, че те нараних. Следващата седмица ще дойда в Бостън с надеждата да установя, че си ми простила. Може би вече съм закъснял, не зная.

Тереза, обичам те и винаги ще те обичам. Уморих, се да бъда сам. Виждам как деца плачат и се смеят, както си играят на плажа, и дойдох, до заключението, че и аз искам да имам деца от теб. Искам да бъда до Кевин, докато възмъжава. Искам да държа ръката ти, и да те гледам как плачеш, когато един ден поведе годеницата си към олтара, искам да те целувам след всяка негова сбъдната мечта. Ще се преместя в Бостън, ако поискаш, защото повече не мога да живея така. Страдам и тъгувам без теб. Докато седя в кухнята си, се моля да ми позволиш да се върна при теб, този път завинаги.

Гарет

Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.

Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…

Когато свърши, нави писмото отново, върза го внимателно с конеца, за да изглежда всеки път по същия начин. Пъхна го обратно в бутилката, която остави настрана до чантата си. Знаеше, че когато се прибере, ще я сложи отново на бюрото си, където я държеше непрекъснато. Вечер, когато отраженията от уличните лампи проникваха в стаята, бутилката заблестяваше в тъмнината и обикновено тя беше последното нещо, което виждаше, преди да отиде да си легне.

После взе снимките, които ѝ бе дал Джеб. Спомни си, че след като се върна в Бостън, тя ги разгледа една по една. Когато ръцете ѝ се разтрепериха, ги прибра в чекмеджето и повече не ги погледна.

Но сега отново ги извади и отдели една, която бе правена на задната веранда на къщата му. Загледа я и си спомни всичко за него — как изглеждаше и се движеше, непринудената му усмивка, бръчиците около очите му. Може би утре, каза си тя, ще вземе негативите и ще извади още една увеличена — двайсет на двайсет и пет, за да си я постави на нощното шкафче, както той беше направил със снимката на Катерин. Усмихна се тъжно, съзнавайки дори сега, че едва ли би издържала на това. Снимките ще отидат обратно в чекмеджето, където стояха досега, под чорапите ѝ и до перлените обеци, които ѝ бе дала баба ѝ. Щеше да е болезнено да вижда всеки ден лицето му, а тя още не беше готова за това.

След погребението тя поддържаше спорадична връзка с Джеб — обаждаше му се от време на време да го пита как е. Първия път, когато му се обади, му обясни, че е открила причината, поради която Гарет е излязъл с „Хапънстанс“ онзи фатален ден, и двамата се разплакаха на телефона. С изнизването на месеците обаче те постепенно свикнаха да споменават името му, без да проливат сълзи, а Джеб дори разказваше по някой и друг спомен от детството му или пък припомняше на Тереза неща, които му е говорил за нея по време на дългите им раздели.

През юли Тереза и Кевин замиха за Флорида и отидоха да се гмуркат край кораловите рифове. Водата там, подобно на тази в Северна Каролина, беше топла, но още по-бистра. Прекараха там осем дни, като се гмуркаха всяка сутрин и се излежаваха на плажа следобед. На път за вкъщи решиха да повторят тази почивка и следващата година. За рождения си ден Кевин поиска да се абонира за списания за подводен спорт. По ирония на съдбата в първия брой имаше материал за плавателни съдове, претърпели корабокрушение край брега на Северна Каролина, сред които беше и един потънал в по-плитки води кораб, до който Кевин и тя се бяха гмуркали заедно с Гарет.

След смъртта на Гарет тя не излезе с нито един мъж въпреки немалкото предложения. Колегите, с изключение на Диана, непрекъснато се опитваха да я запознават с разни мъже. Описваха ѝ ги като хубави и с много качества, но тя любезно отклоняваше всяка покана. От време на време чуваше как някои от тях шепнат зад гърба ѝ: „Не разбирам защо се предава“ или „Тя е все още млада и привлекателна.“ Други, които ѝ влизаха в положението, просто разбираха, че ѝ трябва време, за да се възстанови.