Предишните две седмици Тереза му се обаждаше по-често от друг път. Обикновено Гарет звънеше, но като че ли всеки път, когато му се приискаше да вдигне телефона, и тя позвъняваше. На два пъти, докато отиваше до апарата, той почваше да звъни и втория път, още щом вдигна слушалката, каза направо: „Здравей, Тереза!“ Тя се изненада и двамата започнаха да се шегуват за ясновидските му способности, преди да преминат към съществото на разговора.

Когато пристигна в Бостън, както винаги, Тереза го посрещна на летището. Беше го предупредила да се облече по-елегантно и той излезе от самолета с блейзер, който тя виждаше за първи път.

— Охо! — възкликна тя кратко.

Той несъзнателно подръпна краищата му.

— Добре ли изглеждам?

— Великолепно!

Отидоха да вечерят направо от летището. Тереза беше запазила маса в един от най-елегантните ресторанти на града. Вечеряха бавно и с наслада подбраните ястия, а после отидоха да гледат „Клетниците“. Всички билети за представлението бяха продадени, но тъй като Тереза познаваше директора на театъра, той ги настани в най-хубавия сектор.

Беше късно, когато се прибраха, а следващия ден Гарет беше пришпорен още повече. Тереза го заведе в редакцията, показа му работното си място, като междувременно го запозна с няколко души, а следобеда отидоха в Музея на изящните изкуства. Вечерта имаха среща с Диана и Брайън в „Антъни“ — ресторант, намиращ се на последния етаж на едно от най-високите здания, който предлагаше великолепна гледка на целия град.

Гарет никога не беше виждал нещо подобно.

Масата им беше до прозореца. Диана и Брайън станаха, като ги видяха да влизат.

— Помните Гарет от онази обилна и дълга гощавка, нали? — заговори Тереза, стараейки се да не прозвучи глупаво.

— И още как! Радвам се да те видя отново, Гарет — каза Диана, като го прегърна набързо и го целуна по бузата. — Надявам се да не си ѝ бил прекалено сърдит.

— Всичко е наред — кимна той сковано.

— Чудесно. Защото, както изглежда, си е струвало да отиде.

Гарет я погледна с недоумение. Тереза попита:

— Какво искаш да кажеш, Диана?

Очите на приятелката ѝ светнаха.

— Вчера, след като си тръгна, получих добри новини.

— Какви?

— Ами… — започна Диана нехайно — близо двайсет минути разговарях с Дан Мандел, шефа на корпорацията „Медиа информейшън“, и се оказа, че си му направила голямо впечатление. Харесал начина, по който си се представила, и смята, че си истинска професионалистка. Но най-важното е… — Диана замълча, за да възпроизведе ефект.

— Какво?

— Че ще отпечатва рубриката ти във всички негови вестници от януари нататък.

Тереза запуши устата си с ръка, за да заглуши радостния си вик, но не успя напълно и хората от близките маси обърнаха глави към нея. Тя прегърна Диана и заговори възбудено.

— Сериозно?! — възкликна тя, не можейки да повярва.

Диана кимна, усмихната до уши.

— Да. Повтарям ти думите му. Той иска да разговаря отново с теб във вторник. Уредила съм среща в десет часа.

— И си сигурна, че иска моята рубрика?

— Напълно. Изпратих му по факса твои материали и той ми се обади. Избрал е теб, няма съмнение. Вече го е решил.

— Не мога да повярвам.

— А трябва. Освен това по „партенката“ чух, че и други са проявили интерес към теб.

— О! Диана…

Тереза отново я прегърна импулсивно, лицето ѝ грееше от възбуда. Брайън сръга с лакът Гарет.

— Страхотна новина, а?

Гарет се запъна, преди да отговори:

— А, да… страхотна е.


След като се настаниха около масата, Диана поръча бутилка шампанско и вдигна тост за бъдещите успехи на Тереза. Двете не си затвориха устите през цялата вечер. Гарет мълчеше, не знаеше как да се включи в разговора. Изглежда, Брайън го усети, че се чувства неловко, и се наведе към него.

— Като ученички са, нали? Диана цял ден не я свърташе на едно място от нетърпение да ѝ съобщи.

— Ще ми се да разбирам по-добре разговора им. А така не знам какво да кажа.

Брайън отпи глътка и поклати глава.

— Не се притеснявай… И да разбираше, нямаше да можеш да вземеш думата от тях. Като се съберат двете, все така говорят. Ако не ги познавах, щях да кажа, че са били близначки в другия си живот.

Гарет хвърли поглед към Тереза и Диана.

— Сигурно си прав.

— Освен това — добави Брайън — ще почнеш да разбираш, когато заживееш с тези неща непрекъснато. Много скоро ще им влезеш в ритъма. Като мен.

Думите му се врязаха в съзнанието на Гарет. „Когато заживееш с тези неща непрекъснато?“

Гарет не каза нищо и Брайън промени темата.

— Докога се тук?

— До утре вечер.

Брайън кимна.

— Кофти е, че не се виждате много често, нали?

— Понякога, да.

— Мога да си представя. Тереза често изпада в униние по този повод.

Тереза се усмихна на Гарет през масата.

— Какво си говорите вие там двамата? — попита тя весело.

— Туй-онуй — отвърна Брайън, — но главно за бъдещето ви.

Гарет потвърди леко с глава, без да продума. Тереза го видя как се размърда на стола си. Беше очевидно, че не се чувства удобно — макар че не знаеше защо — и се зачуди.


— Беше много мълчалив тази вечер — отбеляза Тереза.

Бяха се прибрали в апартамента ѝ и седяха на дивана на фона на музика по радиото.

— Ами нямах какво толкова да кажа.

Тя го хвана за ръката и заговори тихо:

— Радвам се, че беше с мен, когато Диана ми съобщи новината.

— Аз пък се радвам за теб, Тереза. Разбирам, че това значи много за теб.

Тя се усмихна колебливо и смени темата.

— Добре ли си поприказвахте с Брайън?

— А, да… той е приятен събеседник. — След кратка пауза продължи: Но аз не ставам за голяма компания, особено, когато не е от моята среда. Аз просто… — Той замълча, колебаейки се дали да каже още нещо, но се отказа.

— Какво?

— Нищо — поклати глава той.

— Не, какво щеше да кажеш?

След малко той заговори, подбирайки си внимателно думите.

— Щях да кажа, че целият този уикенд ми беше странен. Театърът, скъпите вечери, излизането с твоите приятели… — сви рамене. — Не си го представях така.

— Не се ли забавлява?

Той приглади косата си назад — явно му беше неловко.

— Не че не се забавлявах… Просто… — пак сви рамене — това няма нищо общо с моя начин на живот.

— Тъкмо затова организирах такъв уикенд. Исках да ти покажа други неща.

— Защо?

— По същата причина, по която ти поиска да ме научиш да плувам под вода, защото то е нещо вълнуващо, нещо различно.

— Не дойдох тук, за да върша нещо различно. Дойдох, за да прекарам тихо и кротко с теб. Дълго време не те бях виждал, а откакто съм тук, само хвърчим от едно място на друго. Дори още не сме си поговорили, а аз утре си заминавам.

— Не е вярно. Снощи бяхме сами на вечеря, днес — в музея. Имахме много време за разговори.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам. Да не би да искаше да стоим по цял ден тук, в апартамента?

Той не отговори. След малко стана и отиде да загаси радиото.

— Тереза, откакто съм тук, все се каня да ти кажа нещо важно — заговори той, без да се обръща.

— Какво е то?

Той наведе ниско глава. „Сега или никога“, прошепна той под носа си. Застана с лице към нея и си пое дълбоко въздух, събирайки смелост.

— Знаеш ли, целият този месец, в който не се видяхме, беше много мъчителен за мен и точно сега не съм напълно убеден, че мога да продължавам по този начин.

Дъхът ѝ секна за секунда.

Като видя изражението ѝ, докато се приближаваше до нея, знаейки какво ще ѝ каже, усети, че нещо стяга гърдите му.

— Не е това, което си мислиш — побърза да уточни той. — Изглежда, ме разбра напълно погрешно. Не че не искам да те виждам, напротив, искам непрекъснато да си до мен.

Стигна до дивана и коленичи пред нея. Тереза го гледаше очаквателно. Той взе ръката ѝ.

— Искам да се преместиш в Уилмингтън.

Макар да знаеше, че ще се стигне до такъв разговор, Тереза не очакваше да се проведе именно сега и по този начин. Гарет продължи:

— Знам, че ще бъде голяма стъпка за теб, но ако се преместиш там, повече няма да се разделяме за толкова дълго. Ще можем да се виждаме всеки ден. — Погали я по бузата. — Искам да се разхождам с теб по плажа, с яхтата… Искам да те заварвам вкъщи, когато се връщам от магазина. Просто искам да живея с чувството, че сме били заедно цял живот…

Той редеше думите бързо и Тереза се опитваше да схване смисъла им. Гарет не спираше да говори.

— Толкова ми липсваш, когато си далече… Разбирам, че работата ти е тук, но съм сигурен, че местният вестник ще те вземе…

Колкото повече говореше, толкова по-силно и се замайваше главата. Струваше ѝ се, че той се опитва да пресъздаде връзката си с Катерин.

— Чакай малко — прекъсна го тя. — Аз не мога току-така да си събера багажа и да тръгна… Кевин ходи на училище тук…

— Не казвам, че трябва веднага да тръгнеш — контрира я той. — Можеш да го изчакаш да завърши годината си, щом така ще е по-добре. Толкова време живеем така… все ще изкараме още някой и друг месец.

— Но той се чувства добре тук, тук е домът му, тук са приятелите му, футболът…

— Всичко това ще може да го има и в Уилмингтън.

— Не можеш да го знаеш със сигурност. Лесно ти е да го кажеш, но не знаеш как ще бъде.

— Не се ли увери колко добре ни беше заедно?

Тя отдръпна ръката си, започвайки да се обезсърчава.

— Това няма нищо общо, не разбираш ли? Знам, че и на двамата ни е добре заедно, но ти не си го питал дали иска да промени живота си. И аз не съм го питала. — Тя замълча. — Освен това не става дума само за него. Ами аз, Гарет? Ти поне чу и разбра какво стана. Току-що получих страхотна новина за рубриката ми и сега искаш да захвърля и това ли?

— Не, просто не искам да захвърляш нашите взаимоотношения. Разликата е огромна.

— Тогава защо ти не се преместиш в Бостън?