И все пак едно нещо не можеше да се пренебрегне, нещо, което човъркаше съзнанието му целия следобед. Най-накрая откри каква е разликата — да, знаеше, че не е честно да прави сравнение, но разликата се състоеше в това, че никога не се бе питал дали той и Катерин са „отбор“. Никога не си бе задавал въпроса какво ли бъдеще ще има с нея и нито веднъж не му бе минавало през ума, че някой от тях трябва да жертва всичко заради другия. Дори когато стигаха до спорове — къде да живеят, дали да открият магазин или дори само какво да правят в съботните вечери — нито той, нито, както усещаше, Катерин не поставяше връзката им под съмнение. Имаше нещо по начина, по който общуваха, което му подсказваше, че те винаги ще бъдат заедно.

Докато между него и Тереза такова нещо все още не долавяше.

Слънцето вече клонеше на запад, когато стигна до заключението, че не е честно да мисли по този начин. Двамата с Тереза се познаваха едва от няколко месеца — не беше реалистично да очаква друго толкова скоро. След по-дълъг период и при нормални обстоятелства те също щяха да станат „отбор“.

Наистина ли?

Поклащайки глава, му мина през ума, че не е много сигурен.

За много неща не беше съвсем сигурен.

Но едно нещо знаеше със сигурност — никога не бе анализирал отношенията си с Катерин така, както правеше сега спрямо Тереза. Това също не беше честно. Освен това в създалото се положение никакви анализи не можеха да му помогнат. Колкото и да умуваше, не беше способен да промени факта, че не се виждаха толкова често, колкото искаха или имаха нужда.

Онова, от което имаха нужда сега, беше действие от страна на двамата.

Веднага след като се прибра вечерта, Гарет се обади на Тереза.

— Ало? — Гласът ѝ бе сънлив.

Той заговори тихо.

— Здравей, аз съм!

— Гарет?

— Извинявай, че те събуждам, но заварих куп съобщения на телефонния си секретар.

— Радвам се, че се обаждаш. Бях престанала да се надявам.

— Известно време не ми се искаше.

— Още ли си ми сърдит?

— Не — отвърна той. — По-скоро тъжен, но не и сърдит.

— Защото не съм там този уикенд ли?

— Не. Защото не си тук всеки уикенд.


Същата нощ той пак сънува.

В съня си двамата с Тереза бяха в Бостън и вървяха по една от оживените улици, пълни с обичайната тълпа от хора — мъже и жени, млади и стари, едни — облечени с костюми, други с раздърпани дрехи, типични за днешните младежи. От време на време спираха пред някоя витрина, както правеха и преди, когато идваше в града. Беше ясен и слънчев ден, на небето нямаше нито едно облаче и на Гарет му беше приятно, че е с Тереза.

По едно време тя спря пред витрината на малък магазин за художествени произведения и го попита дали иска да влезе вътре. Той поклати глава и каза: „Не, ти върви, аз ще те изчакам тук.“ Тереза влезе в магазина, а той остана навън да се наслади на сянката, която хвърляха високите сгради отсреща. Точно тогава зърна с крайчеца на окото си познат силует.

Беше жена, която вървеше по тротоара на няколко метра от него, русата ѝ коса едва стигаше до раменете ѝ.

Той примигна, отмести поглед настрани и пак я погледна. Нещо в походката ѝ му направи впечатление, докато тя бавно се отдалечаваше. След още няколко крачки жената изведнъж спря и се обърна, сякаш беше забравила нещо. На Гарет дъхът му секна.

Катерин.

Не може да бъде.

Той тръсна глава. От такова разстояние не можеше да каже дали не се припознава.

Жената тъкмо се обърна отново, за да продължи по пътя си, и Гарет извика след нея: „Катерин… това ти ли си?“

Тя като че ли не го чу сред уличния шум. Гарет хвърли през рамо поглед в магазина и видя, че Тереза се разхожда вътре между щандовете. Когато пак погледна към тротоара, Катерин — или която и да беше — зави зад ъгъла.

Той тръгна след нея отначало с бърза крачка, после се затича. Тротоарът като че ли за секунди се задръсти от хора, сякаш метрото ги беше изсипало наведнъж, и той с мъка се провираше между тях, за да стигне до ъгъла.

Зави по същата улица, по която беше завила и жената.

Още след втората му крачка улицата започна да става заплашително тъмна. Той намали ход, макар че не валеше, чувстваше, че краката му шляпат в локви. Спря за миг, за да си поеме въздух и да успокои разтуптяното си сърце. В този миг започна да се надига мъгла, също като вълна, и скоро той вече не виждаше нищо на метър от него.

„Катерин? Тук ли си — извика той. Къде си?“ Чу смеха ѝ някъде отдалече, но не можеше да определи от коя посока.

Закрачи отново, бавно. Пак чу смях — весел, като на дете. И спря на място.

„Къде си?“

Тишина.

Огледа се наоколо.

Нищо.

Мъглата продължаваше да се сгъстява и след малко започна да вали дъжд. Той пак тръгна, макар да не знаеше накъде върви.

Нещо пробяга в мъглата и той се спусна натам.

Тя се отдалечаваше — само на няколко крачки от него.

Дъждът се усили и изведнъж като че ли всичко започна бавно да се движи. Той се затича… бавно… бавно… Виждаше я точно пред себе си… Мъглата стана съвсем гъста… Дъждът рукна като из ведро… Косата ѝ проблесна…

И тя изчезна. Той отново се спря. Вече нищо не виждаше от мъглата и дъжда.

„Къде си?“ — извика я отново.

Никакъв отговор.

„Къде си?“ — Този път извика много по-силно.

„Тук съм“ — обади се глас в дъжда и мъглата.

Той избърса мокрото си лице.

„Катерин? Ти ли си наистина?“

„Аз съм, Гарет.“

Но това не беше нейният глас.

От мъглата излезе Тереза.

„Тук съм.“

Гарет се събуди и седна в леглото, потънал в пот. Избърса лицето си с чаршафа, след това остана неподвижен дълго време.


По-късно съшия ден се срещна с баща си.

— Мисля, че искам да се оженя за нея, татко.

Те ловяха риба в края на кея заедно с още няколко души, повечето от които изглеждаха потънали в мисли. Джеб го погледна изненадан.

— Преди два дни ми се стори, че изобщо не искаш да я виждаш повече.

— Много размишлявах оттогава.

— Предполагам — рече тихо Джеб, като междувременно нави кордата си, провери стръвта и отново метна въдицата. Въпреки че не се надяваше да улови нещо, той упорстваше, защото за него риболовът беше едно от най-големите удоволствия в живота.

— Обичаш ли я? — попита той след малко.

Гарет го погледна учуден.

— Разбира се, че я обичам. Вече няколко пъти съм ти го казвал.

Джеб Блейк поклати глава.

— Не… не си ми го казвал. Говорили сме много за нея, за това, че те прави щастлив, че имаш чувството, че я познаваш отдавна, че не искаш да я загубиш… Но никога не си ми казвал, че я обичаш.

— То е същото.

— Така ли?


След като се прибра у дома, разговорът с баща му не излизаше от ума му.

— Така ли?

— Разбира се, че е така — отговори му той твърдо. — Но дори и да не е, аз я обичам.

Джеб изгледа продължително сина си, после извърна глава.

— И искаш да се ожениш за нея?

— Да.

— Защо?

— Как защо! Защото я обичам. Не е ли достатъчно.

— Може би.

Гарет нави кордата си, чувстваше се обезсърчен.

— Но нали ти ме съветваше да се оженим.

— Да.

— Тогава защо ме разпитваш сега?

— Защото искам да съм сигурен, че имаш основателна причина да го сториш. Преди два дни не беше сигурен дали искаш пак да я видиш, а сега си готов за брак. Това за мен е огромен обрат и затова искам да се уверя, че решението ти наистина се дължи на чувствата ти към Тереза… и няма нищо общо с Катерин. Нещо го жегна, като чу името ѝ.

— Катерин няма нищо общо с това — побърза да каже Гарет, после поклати глава и въздъхна дълбоко. — Знаеш ли, татко, понякога не те разбирам. Ти беше този, който ме подтикваше към това, непрекъснато ми повтаряше, че трябва да загърбя миналото си и да си намеря друга жена. А сега, когато я намерих, ти като че ли искаш да ме разубедиш.

Джеб постави свободната си ръка върху рамото на сина си.

— За нищо не те разубеждавам, синко. Радвам се, че намери Тереза. Радвам се, че я обичаш и наистина се надявам да се ожениш за нея в крайна сметка. А те разпитвах, защото, ако смяташ да се жениш, то трябва да го направиш с основателна причина. Бракът е между двама души, а не между трима. И няма да е честно спрямо нея, ако го правиш заради нещо друго.

Гарет продължи да мълчи, после заговори:

— Искам да се оженя за нея, защото я обичам, татко. Искам да прекарам остатъка от живота си с нея.

Баща му го изгледа, преди да каже нещо, което накара Гарет да извърне поглед.

— С други думи, искаш да ме увериш, че си превъзмогнал напълно спомените си за Катерин, така ли?

Макар да чувстваше, че баща му гледа очаквателно, Гарет се улови, че не знае отговора.


— Уморена ли си? — попита Гарет.

Той говореше с Тереза, излегнат в леглото си, на светлината от нощната лампа.

— Да, преди малко се прибрах. Дълъг беше този уикенд.

— Конференцията оказа ли се полезна, както очакваше?

— Надявам се. Още е рано да се каже, но се срещнах с много хора, които биха могли да са ми от помощ за рубриката.

— Значи е добре, че отиде.

— И добре, и не. Почти през цялото време предпочитах да съм при теб.

Той се усмихна.

— Кога заминавате при твоите родители?

— В сряда сутринта. Ще бъдем там до неделя.

— Те сигурно ви очакват с нетърпение.

— О, да. Не са виждали Кевин почти година и знам, че ще се радват да им погостува няколко дни.

— Много хубаво.

Настъпи кратко мълчание.

— Гарет?

— Да?

Тя говореше тихо.

— Искам да знаеш, че наистина много съжалявам за този уикенд.

— Знам.

— Мога ли да се реванширам?

— Как?

— Ами… ще можеш ли да дойдеш тук за уикенда след Деня на благодарността.

— Предполагам.

— Чудесно, защото възнамерявам да изготвя план за едно по-специално прекарване само за нас двамата.


Това бяха дни, които никой от двамата нямаше да забрави.