— Как ме намираш?

— Чудесно, но защо си с връзка?

— Не съм я сложил заради теб… заради вечерята е. Гарет не отместваше поглед от баща си, по лицето му заигра усмивка.

— Не помня някога да съм те виждал с връзка.

— Навремето носех, просто не си обръщал внимание.

— Не е нужно да слагаш връзка само защото ще дойде Тереза.

— Просто ми се прииска тази година да я сложа на празника.

— Вълнуваш се, че ще се запознаеш с нея, нали?

— Не.

— Слушай, татко, не е нужно да се представяш за такъв, какъвто не си. Сигурен съм, че Тереза ще те хареса, независимо как си облечен.

— Това не значи, че не трябва да изглеждам спретнат заради твоята дама, нали?

— Да, не значи.

— Тогава всичко е наред. Не ти се показах в този вид, за да ти искам съвет, просто исках да видиш как изглеждам.

— Добре изглеждаш.

— Радвам се.

Той се обърна и влезе обратно в спалнята, като междувременно разхлаби връзката си и извади ризата от панталоните си. Тъкмо се скри от поглед, и Гарет го чу да го вика.

— Сега пък какво има?

Баща му надникна иззад рамката на вратата.

— И ти ще си сложиш връзка, нали?

— Нямах такова намерение.

— Промени го тогава. Не искам Тереза да остане с впечатлението, че съм възпитал син, който не знае как да се облича за определени случаи.


В деня преди пристигането ѝ Гарет помогна на баща си в приготовленията. Окоси моравата, докато баща му разопаковаше китайския порцелан, който рядко, ако не и никак, не се използваше напоследък, и лично изми всяка чиния. След като подбра подходящи сребърни прибори — беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Джеб извади от скрина ленена покривка за маса, решавайки, че ще е по-празнично. Пъхна я в пералната машина точно, когато Гарет влезе, след като бе привършил с моравата, и отиде до бюфета, откъдето извади една стъклена чаша.

— По кое време пристига утре? — попита го Джеб.

Гарет напълни чашата с вода и отвърна през рамо.

— Самолетът ѝ каца около десет часа. Ще бъдем тук малко след единайсет.

— В колко часа мислиш, че ще иска да вечеряме?

— Не знам.

Джеб влезе в кухнята.

— Не си ли я питал?

— Не.

— Тогава откъде да знам кога да сложа пуйката във фурната?

Гарет отпи глътка вода.

— Ами в такъв случай планирай да седнем на масата в късния следобед. Всичко ще е наред, бъди спокоен.

— Няма ли да е добре да ѝ се обадиш и да я питаш?

— Наистина не смятам, че е нужно. Не е толкова важно.

— За теб, може би, но аз ще се видя с нея за първи път и ако двамата стигнете до женитба, не искам да ставам обект на шеги след тава.

Гарет повдигна вежди.

— Кой е казал, че ще стигнем до женитба?

— Никой.

— Тогава какви ги приказваш?

— Просто реших — побърза да отговори баща му, — че един от нас трябва да го каже, а не бях сигурен, че това ще си ти.

Гарет впи поглед в баща си.

— Значи смяташ, че трябва да се оженя за нея?

Джеб му намигна.

— Няма значение какво смятам аз, по-важното е ти какво смяташ.


Късно същата вечер Гарет тъкмо отваряше входната си врата, когато телефонът започна да звъни. Втурна се вътре, грабна слушалката и чу гласа, който очакваше.

— Гарет? — попита Тереза. — Какво си се запъхтял?

Той се усмихна.

— О, Тереза, здравей! Тъкмо влизах. Баща ми ме извика да му помогна и цял ден бях там… Ама той наистина няма търпение да се запознае с теб.

Настъпи неловко мълчание.

— Ами аз утре… — проговори тя най-сетне.

Той почувства, че гърлото му се стегна.

— Какво ти утре?

Тя пак замълча за миг.

— Наистина съжалявам, Гарет… Не знам как да ти го кажа, но изобщо няма да мога да дойда в Уилмингтън.

— Нещо лошо ли се е случило?

— Не, всичко е наред. Просто изскочи нещо непредвидено в последната минута… Една важна конференция, на която трябва да присъствам.

— Каква конференция?

— Относно работата ми. — Тя пак направи пауза. — Знам, че ще ти прозвучи отвратително, но нямаше да отида, ако не беше от значение за мен.

Той затвори очи.

— На каква тема?

— Всички най-видни редактори и медийни величия се събират този уикенд в Далас. Диана настоява, че ще ми бъде от полза да се срещна с някои от тях.

— Сега ли го научи?

— Не… всъщност, да. По-точно знаех, че ще има такава конференция, но не очаквах, че ще ме пратят. Обикновено не се канят журналисти, които водят рубрики, но Диана дръпнала някои конци и уредила да отида с нея. — След кратко мълчание Тереза продължи: — Съжалявам, Гарет, но това е удобен случай за мен, шанс за цял живот.

Той мълчеше. После каза само:

— Разбирам.

— Сърдиш ми се, нали?

— Не.

— Наистина ли?

— Наистина.

Тя разбра от тона му, че не ѝ казва истината, но беше сигурна, че каквото и друго да каже, няма да го облекчи.

— Ще ме извиниш ли пред баща си?

— Да, ще те извиня.

— Мога ли да ти се обадя през уикенда?

— Както искаш.

На следващия ден той вечеря с баща си, който правеше всичко възможно да заглади нещата.

— Щом така ти е казала — започна да обяснява баща му, — значи има сериозна причина. Тя не може да рискува работата си. Има син, за когото да мисли, и трябва да дава всичко от себе си, за да го осигури. Освен това става дума само за един уикенд — една точица спрямо цялостната схема на нещата.

Гарет кимна, докато слушаше баща си, но не му ставаше по-леко. Джеб продължи:

— Сигурен съм, че двамата ще успеете да измислите нещо. Може би следващия път, когато се видите, тя ще те изненада с нещо специално.

Гарет не каза нищо. След два-три залъка Джеб заговори отново:

— Трябва да проявиш разбиране, Гарет… тя има задължения, както и ти, и понякога тези задължения вземат връх. Убеден съм, че ако изникне нещо непредвидено в магазина ти, и ти ще постъпиш по същия начин.

Гарет се облегна назад и отмести настрани почти пълната си чиния.

— Разбирам всичко това, татко. Но ние не сме се виждали цял месец и просто я очаквах с нетърпение.

— Не мислиш ли, че и тя също е искала да те види?

— Така ми каза.

Джеб се наведе над масата и избута чинията на Гарет пред него.

— Изяж си вечерята. Цял ден съм я приготвял, а сега на вятъра ли да отиде?

Гарет сведе поглед към чинията си. Не му се ядеше, но взе вилицата си и набоде малка хапка.

— Виж какво — продължи баща му, без да спира да яде, — подобно нещо ще се случва и занапред, така че трябва да свикваш да не го приемаш толкова навътре.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че докато живеете на хиляда километра един от друг, все ще изниква по нещо, което ще ви пречи да се виждате по-често, отколкото и двамата искате.

— Да не мислиш, че не го съзнавам?

— Положително го съзнаваш. Само че не знам дали и двамата ще имате куража да предприемете нещо по въпроса.

Гарет погледна баща си и си помисли: „Хайде, татко, кажи ми какво чувстваш и ти. Не бъда толкова сдържан.“

— По времето на моята младост — продължи баща му, без да обръща внимание на мрачната физиономия на сина си — нещата бяха далеч по-прости. Щом мъжът се влюбеше, той предлагаше на любимата си да се оженят и двамата заживяваха заедно. От просто, по-просто. А ти и Тереза… струва ми се, че не знаете какво да правите.

— Вече ти казах… нещата не са толкова лесни.

— Това е ясно, но… щом я обичаш, намери начин да бъдеш с нея. От просто, по-просто. По този начин, ако изникне нещо и не можете да се видите един уикенд, ти няма да се държиш така, сякаш животът е свършил.

След кратко мълчание Джеб продължи:

— В крайна сметка сегашното ви положение не е естествено и не виждам да излезе нещо от цялата тази работа. Даваш си сметка, нали?

— Да — отвърна кратко Гарет и му се прииска баща му да спре да говори по този въпрос.

Баща му повдигна вежди и го загледа очаквателно. Но Гарет не добави нищо и той пак заговори:

— „Да“? Само това ли ще кажеш?

Гарет сви рамене.

— Какво друго мога да кажа?

— Ами можеше да кажеш, че като се видите другия път, ще разрешите въпроса.

— Добре… Ще се опитаме да разрешим въпроса.

Джеб остави вилицата си и хвърли гневен поглед към сина си.

— Аз не казах да се опитате, Гарет, казах да го разрешите.

— Защо си толкова настоятелен?

— Защото, ако не разрешите този въпрос, ние с теб ще продължим да се храним сами още двайсет години занапред.


На следващия ден рано сутринта Гарет изкара „Хепънстанс“ в открито море и се върна чак, когато слънцето залезе. Въпреки че Тереза се бе обаждала предишната вечер от хотела си в Далас и му бе оставила съобщение на телефонния секретар, той не ѝ се обади. Каза си, че е вече късно и може би е заспала. Това беше лъжа и той го знаеше, но просто още не му се говореше с нея.

Истината беше, че изобщо не му се говореше с никого. Все още ѝ беше сърдит за постъпката ѝ и най-доброто място за размишления му беше океанът, където никой не го безпокоеше. Почти цялата сутрин си мислеше дали тя съзнава колко много го съкруши, че не дойде. По-вероятното е да не го съзнава, заключи той, иначе нямаше да постъпи така.

Ако държеше на него.

С издигането на слънцето обаче гневът му започна да се стопява. Докато се опитваше да разсъждава по-трезво за ситуацията, се убеди, че баща му е прав — както винаги. Причината ѝ да не дойде всъщност подсказваше колко е различен начинът им на живот. Тя наистина имаше задължения, които не можеше да пренебрегне, и докато живееха разделено, такива неща щяха да се случват и занапред.

Макар мисълта да не го утешаваше, той се запита дали всички двойки преживяват такива моменти. Нямаше богат опит, за да знае. Единствената му връзка в живота бе с Катерин, а му беше трудно да прави сравнение между двете. Преди всичко той и Катерин бяха женени и живееха под един покрив. Нещо повече, двамата се познаваха почти цял живот и тъй като бяха млади, нямаха задълженията, които имаха сега и той, и Тереза. Бяха току-що завършили колежа, не притежаваха собствен дом и нямаха деца. Не, техните взаимоотношения бяха коренно различни от връзката между него и Тереза и нямаше да е честно да се опитва да ги съпоставя.