Диана оправи косата си.

— Тази седмица с него оправда ли очакванията ти?

— Дори ги надмина.

Лицето на Диана засия.

— Само като го виждах как те гледа, се убедих колко е хлътнал по теб. Двамата ми напомняте мен и Брайън навремето. Изглеждате подходяща двойка.

— Сериозно ли говориш?

— Нямаше да ти го кажа, ако не смятах така.

Диана извади от чантата си червило и започна да го нанася на устните си.

— А той как намира Бостън? — попита тя.

Тереза също извади червилото си.

— Е, не е свикнал с големия град, но ми се стори, че му хареса. Ходихме на най-различни места.

— Каза ли ти нещо по-конкретно?

— Не… Защо? — Тя изгледа учудено приятелката си.

— Ами питам се — заговори с равен глас Диана — дали не ти е подсказал с нещо, че има намерение да се премести да живее тук, ако поискаш това от него.

Думите ѝ накараха Тереза да се замисли за онова, което тя старателно избягваше.

— Още не е ставало дума за това.

— А ти би ли отворила дума?

— Разстоянието между нас е проблем, но има и още нещо, нали? — чу тя глас да нашепва в нея.

Тя не искаше да мисли по този въпрос и поклати глава.

— Мисля, че още не му е дошло времето… Да, знам, че все някога трябва да говорим и за това, но не съм убедена, че се познаваме достатъчно, за да почнем да кроим планове за бъдещето. Трябва ни повече време, за да се опознаем.

Диана я погледна с майчинско подозрение.

— Но ти стигна времето, за да се влюбиш в него, така ли?

— Е, да — призна Тереза.

— В такъв случай знаеш, че ти предстои такова решение, независимо дали го приемаш или не.

След кратко мълчание Тереза потвърди с глава. Диана постави ръка на рамото ѝ.

— Ами ако се стигне дотам, че трябва или да се разделиш с него, или да напуснеш Бостън?

Тереза се размисли над въпроса и последствията му.

— Не знам. — И погледна колебливо Диана.

— Мога ли да ти дам един съвет?

Тереза кимна. Диана я хвана подръка и я изведе от тоалетната, после прошепна в ухото ѝ:

— Каквото и да решиш, помни, че трябва да продължиш да живееш живота си, без да се обръщаш назад. Ако си сигурна, че Гарет може да ти даде онази любов, която ти е нужна и ще те направи щастлива, тогава направи всичко необходимо, за да го задържиш. Истинската любов се среща рядко, а това е единственото нещо, което придава смисъл на живота.

— А не се ли отнася същото и за него? Не трябва ли и той да пожертва нещо?

— Трябва, разбира се.

— Тогава какво ми остава?

— Остава ти същият проблем, който имаше досега, Тереза, и трябва добре да поразмислиш над него.


През следващите два месеца тяхната „междуградска“ връзка започна да се задълбочава така, както нито Тереза, нито Гарет очакваха, колкото и да го бяха предвиждали.

Съобразявайки се с работното време на другия, всеки от тях си уреждаше нещата така, че се срещаха три пъти по-често — през уикендите. Единият уикенд Тереза заминаваше за Уилмингтън, за да се видят насаме и се затваряха в къщата на Гарет, освен вечерите, когато излизаха с яхтата. Гарет пък пристигаше в Бостън два пъти в месеца и прекарваше времето си в път заради футболните мачове на Кевин, но нямаше нищо против. За първи път гледаше футболни мачове и се изненада, като установи, че му е интересно.

— Как така не си толкова въодушевена като мен — попита той Тереза по време на един много напрегнат момент на футболното поле.

— Ами изгледай поне сто мача и сам ще си отговориш на въпроса — отговори Тереза.

Когато през тези уикенди бяха заедно, сякаш нищо друго на света нямаше значение. Тогава обикновено Кевин отиваше да пренощува в дома на някое негово приятелче, за да могат Тереза и Гарет да останат известно време сами. С часове разговаряха, смееха се, държаха се за ръце, любеха се, стараейки се да наваксат времето, когато бяха разделени.

Никой от двамата не подхващаше темата за бъдещото развитие на връзката им. Те живееха за момента и като че ли никой не знаеше какво да очаква от другия. Не че не бяха влюбени — напротив. Поне в това бяха сигурни.

Но тъй като не се виждаха много често, взаимоотношенията им претърпяваха повече приливи и отливи, отколкото и двамата очакваха. Така както всичко изглеждаше наред, когато бяха заедно, така всичко изглеждаше нередно, когато бяха далече един от друг. Гарет особено болезнено изживяваше разстоянието между тях. Обикновено възвишените чувства, които изпитваше, докато бяха заедно, му държаха влага още някой и друг ден след раздялата им, а после той падаше духом, докато чакаше да дойде следващия уикенд.

Разбира се, той искаше да прекарват заедно по-често, отколкото беше възможно. Лятото си бе отишло и той разполагаше с повече свободно време. Дори и в магазина работата беше намаляла. Но графикът на Тереза беше съвсем различен дори само покрай грижите ѝ за Кевин. Момчето беше започнало училище, а през уикендите имаше мачове и тя не можеше да се освободи от ангажиментите си дори за няколко дни. Въпреки че Гарет искаше да идва в Бостън по-често, Тереза просто не можеше да му отдели време. И колкото пъти ѝ предлагаше той да дойде, тя все изтъкваше някаква причина, която осуетяваше плановете му.

Вярно, той знаеше, че има двойки, на които им е далече по-трудно. Баща му например му беше разказвал как навремето с майка му се е случвало да не се чуват и виждат с месеци. Като морски пехотинец веднъж заминал за Корея за две години, после пък, когато настъпили тежки времена за бизнеса със скариди, той постъпил на служба на товарни параходи, плаващи за Южна Америка, и често отсъствал с месеци. Единствената връзка с майка му тогава била размяната им на писма, и то не редовно. Гарет съзнаваше, че между него и Тереза нещата съвсем не стояха така, но този факт никак не го успокояваше.

Той разбираше, че разстоянието, което ги дели, е проблем, но не виждаше как би могъл да го разреши в близкото бъдеще. Според него имаше две решения: или той да се премести в Бостън, или тя да дойде тук. Както и да го погледнеше — независимо колко държаха един на друг, — друг изход не можеше да намери.

Дълбоко в себе си подозираше, че Тереза е стигнала до същото заключение и именно затова двамата избягваха да говорят на тази тема. Явно, че им беше по-лесно да не се повдига този въпрос, тъй като той щеше да отвори пътека, по която нито един от двамата не беше сигурен дали ще може да тръгне.

Един от тях трябваше коренно да промени живота си.

Но кой?

Той имаше своята работа в Уилмингтън и живот, който му харесваше, единствения живот, който знаеше как да живее. Приятно му беше да ходи в Бостън, но домът му не беше там. Дори никога не му е минавало през ума да живее другаде. Освен това и баща му беше тук, а годините му се трупаха и независимо, че изглеждаше як на външен вид, възрастта си казваше думата, а Гарет беше единственото, което той имаше.

От друга страна, Тереза пък беше силно обвързана с Бостън. Макар че родителите ѝ живееха другаде, тя имаше процъфтяваща кариера в голям вестник и кръг от приятели, с които трябваше да се раздели. Беше се трудила упорито да постигне всичко това и ако заминеше от Бостън, вероятно щеше да се наложи да напусне работата си. И щеше ли да го стори, без да му натяква, че е било заради него?

Гарет не искаше да мисли по този въпрос. Предпочете да съсредоточи вниманието си върху факта, че обича Тереза, и се придържаше към вярата, че ако двамата смятат да бъдат заедно, ще намерят начин да го осъществят.

Дълбоко в сърцето си обаче чувстваше, че никак няма да е лесно, и то не заради разстоянието между тях. След като се върна от второто си пребиваване в Бостън, той уголеми снимка на Тереза и я постави в рамка. Сложи я на нощното си шкафче срещу снимката на Катерин, но въпреки чувствата си към Тереза, все му се струваше, че мястото ѝ не е там. След няколко дни премести снимката в другия край на стаята, но и това не помогна. Където и да я сложеше, имаше чувството, че погледът на Катерин е винаги върху нея. Постъпвам глупаво, смъмри се той, когато пак я премести. Накрая, някак без да усети, пъхна снимката на Тереза в чекмеджето на шкафа и се пресегна да вземе снимката на Катерин. Въздъхна, седна на леглото и я загледа.

— Ние с теб нямахме такива проблеми — прошепна той, погалвайки с пръст образа ѝ. — С нас всичко беше толкова лесно, нали?

Когато осъзна, че снимката няма да му отговори, той се скастри вътрешно за глупостта си и извади отново снимката на Тереза.

Най-сетне, докато гледаше и двете снимки, му стана ясно защо се измъчва толкова. Обичаше Тереза повече, отколкото си бе представял… но все още обичаше и Катерин…

Възможно ли е да ги обича и двете едновременно?


— Не издържам повече, искам да те видя — каза Гарет.

Беше в средата на ноември, няколко седмици преди Деня на благодарността. Тереза и Кевин щяха да заминат за празниците при родителите ѝ и Тереза беше уредила нещата си така, че да може да прескочи за уикенда при Гарет. Цял месец не се бяха виждали.

— И аз нямам търпение — отвърна тя. — И не забравяй, че ми обеща да ме запознаеш с баща си.

— Той възнамерява да ни покани на домашно приготвена вечеря по случай предстоящия празник. Непрекъснато ме пита какво ядеш и какво не. Явно, че иска да ти направи добро впечатление.

— Кажи му да не се притеснява. Каквото и да приготви, ще ми е вкусно.

— И аз това му казвам, но го виждам, че е притеснен.

— Защо?

— Защото ти ще бъдеш първата ни гостенка от години насам. Всеки път прекарваме само двамата.

— Да не би да наруша семейната традиция?

— Не… Иска ми се да вярвам, че ще поставим началото на нова. Освен това, нали помниш, предложението дойде от него.

— Как мислиш, ще ме хареса ли?

— Сигурен съм, че ще те хареса.


Когато разбра, че Тереза ще дойде, Джеб Блейк направи нещо, което не бе правил дотогава. Първо нае жена да почисти основно малката къща, в която живееше — работа, която отне близо два дни, защото той настоя да не остане ъгълче недокоснато. Освен това си купи нова риза и връзка. Когато излезе от спалнята пременен с новите си дрехи, не можа да не забележи изненадата в погледа на Гарет.