— Не можеш ли да пишеш материалите си вкъщи?

— След време, може би. Но засега това е невъзможно.

— Защо?

— Ами преди всичко това не влиза в договора ми. Освен това трябва да върша още много неща, освен да седя зад компютъра и да пиша. Често се налага да взимам интервюта от разни хора, понякога дори пътувам извън града. А когато пиша на медицински или психологически теми, правя проучвания и именно от редакцията мога да имам по-голям достъп до разни източници на информация. Тук се добавя и фактът, че ми трябва място, където хората да се свързват с мен. Повечето от материалите ми засягат чисто човешки интереси и непрекъснато ми се обаждат читатели. Ако работя вкъщи, повечето от тях ще ми се обаждат вечер, когато посвещавам времето си предимно на Кевин, а не ми се иска да го съкращавам.

— А сега обаждат ли ти се вкъщи?

— Понякога, но домашният ми телефон го няма в указателя, така че не е толкова често.

— Получаваш ли налудничави обаждания?

Тя кимна.

— Повечето журналисти, водещи рубрики, получават. Много хора се обаждат във вестника с желанието да ми разкажат някаква история, която да бъде отпечатана. Неведнъж са искали от мен да пиша за хора, които били попаднали по погрешка в затвора, да се оплачат, че боклукът им не бил прибран навреме, да ми съобщят за някое улично престъпление и за какво ли не още.

— Доколкото разбрах, ти пишеш за родителството.

— Да.

— Тогава защо се обаждат именно на теб? Нали има и други?

Тя сви рамене.

— А, обаждат се и на други, но това не ги възпира. Повечето от тях започват с думите: „Никой не иска да ме изслуша и вие сте последната ми надежда.“ — Тя го погледна, преди да продължи: — Те си мислят, че мога да разреша донякъде проблемите им.

— Защо?

— Ами водещите рубрика са по-различни от репортерите. Повечето журналистически материали във вестниците са безлични — репортажи, факти, цифри. Но ако хората четат дадена рубрика всеки ден, предполагам, си мислят, че ме опознават. Започват да гледат на мен като на приятел или нещо подобно. А нали знаеш, хората се обръщат за помощ именно към приятелите си.

— Това сигурно те поставя в доста неудобно положение понякога.

— Така е, но се старая да не мисля за това. Защото работата ми има и добри страни — давам информация, която хората могат да използват, запознавам ги с последните медицински новости на достъпен език, дори разказвам весели истории просто за да направя деня им малко по-приятен.

Гарет се спря пред един магазин за пресни плодове. Избра две ябълки от щайгите, изнесени навън, и подаде едната на Тереза.

— Кое е най-популярното нещо, за което си писала в колонката си? — попита той.

Тереза почувства, че дъхът ѝ секна. Най-популярното нещо? Ами да — веднъж намерих писмо в бутилка и получих стотици писма.

Тя се насили да се сети за друго.

— О!… Ами получавам много писма, когато пиша за обучаването на деца с увреждания.

— Сигурно се чувстваш възнаградена в такива случаи — отбеляза Гарет, докато плащаше на продавача.

— Да.

Преди да отхапе от ябълката си, я попита:

— Можеш ли да водиш рубриката си, ако смениш вестника?

Тя се замисли.

— Ще е доста трудно, особено ако искам да продължа да публикувам и в други вестници. Тъй като съм още нова за синдиката и все още утвърждавам името си, „Бостън таймс“ много ми помага в това отношение. Защо?

— Просто питам — отвърна той тихо.


На следващата сутрин Тереза отиде на работа за няколко часа и се прибра вкъщи малко след обедно време. Двамата с Гарет прекараха следобеда в Бостънския парк, където си направиха малък пикник. Обядът им бе прекъсван на два пъти от хора, които разпознаха Тереза от снимката ѝ във вестника и на Гарет му стана ясно, че Тереза е много по-известна, отколкото предполагаше.

— Не знаех, че си такава знаменитост — подметна той с малко кисела физиономия, след като отмина втория човек, който я позна.

— Не съм знаменитост. Просто снимката ми се появява над колонката и хората знаят как изглеждам.

— Често ли ти се случва да те разпознават?

— Не, може би два-три пъти в седмицата.

— Съвсем не е малко — изненада се той.

— Малко е, ако ме сравниш с истинските знаменитости. Те дори не могат да влязат в магазин, без да раздадат автографи. Аз водя доста нормален живот.

— И все пак сигурно е много особено това чувство да те спират и заговарят напълно непознати.

— Всъщност е вид ласкателство. Повечето хора са много мили.

— Каквото и да е, радвам се, че не знаех колко си известна, когато се запознахме.

— Защо?

— Никога нямаше да се осмеля да ти предложа разходка с яхтата.

Тя го хвана за ръката.

— Не мога да си представя, че нещо може да те изплаши.

— Значи не ме познаваш достатъчно.

Тя помълча известно време.

— Щеше ли наистина да се изплашиш?

— Твърде е вероятно.

— Защо?

— Ами сигурно щях да се запитам какво може да види в мен жена като теб.

Тя се наклони да го целуне.

— Ще ти кажа какво виждам. Виждам мъжа, когото обичам, мъжа, който ме прави щастлива… Мъжа, с когото искам да продължа да се виждам още дълго време.

— Как така винаги знаеш какво да кажеш?

— Защото — отвърна тя тихо — знам за тебе повече, отколкото предполагаш.

— Като например?

По устните ѝ се разля ленива усмивка.

— Като например, не искаш да ме целунеш отново.

— Наистина ли?

— Наистина.

И беше права.


Късно същата вечер Гарет ѝ каза:

— Знаеш ли, Тереза, не мога да открия никакъв недостатък в тебе.

Намираха се във ваната, обгърнати от гъста пяна. Тереза се бе облегнала на гърдите му, а той я търкаше с гъба.

— Как да разбирам това? — попита тя и повдигна глава, за да го погледне.

— Както го чу. Не мога да ти намеря никакъв недостатък. Просто си съвършена.

— Съвсем не съм съвършена, Гарет — възрази тя, но ѝ стана приятно.

— Такава си. Ти си красива, любезна, умееш да ме развеселяваш, интелигентна си и си страхотна майка. Като се добави и това, че си известна, не виждам кой друг може да се мери с теб.

Тя погали ръката му и се отпусна до него.

— Мисля, че ме гледаш през розови очила… Но това ми харесва…

— Да не искаш да кажеш, че съм предубеден?

— Не… но засега си видял само добрата ми страна.

— Не знаех, че имаш и друга страна — каза той и стисна ръцете ѝ. — Тогава и двете ти страни са добри.

Тя се засмя.

— Знаеш какво имам предвид. Още не си видял лошата ми страна.

— Ти нямаш такава.

— Имам, и още как! Всеки човек има. Само че, когато си до мен, тя предпочита да стои скрита.

— Тогава как ще опишеш лошата си страна?

Тя се замисли.

— Ами… преди всичко съм голям инат и мога да стана зла, когато се разгневя. Склонна съм да наговоря всичко, което ми дойде на ума, а това никак не е приятно, уверявам те. Освен това казвам истината в очите на хората, макар да знам, че е по-добре да я премълча.

— Това не е толкова лошо.

— Защото още не си го изпитал на гърба си.

— Пак няма да е толкова лошо.

— Е, добре, ще го кажа другояче. Когато за първи път научих за извънбрачната връзка на Дейвид, аз го нарекох с всички най-обидни епитети в английския език.

— Той си го е заслужил.

— Но не знам дали си беше заслужил да бъде цапардосан с ваза по главата.

— Метнала си ваза по него?

Тя кимна.

— Да беше видял лицето му. За първи път ме виждаше такава.

— И какво направи той?

— Нищо… Явно беше толкова изумен, че не направи нищо. Особено като продължих да го замерям и с чинии. Същата вечер изпразних целия си бюфет.

Той се усмихна възхитен.

— Наистина не предполагах, че можеш да си толкова свадлива.

— Не забравяй, че съм израснала в Средния запад. Не ме предизвиквай, приятел.

— Няма.

— Добре. Напоследък съм станала по-внимателна.

— Ще го имам предвид.

Те се потопиха по-дълбоко в топлата вода. Гарет продължи да търка тялото ѝ с гъбата.

— И все пак продължавам да те смятам за съвършена — рече той тихо.

Тя затвори очи.

— Въпреки лошата ми страна?

— Особено с лошата ти страна. Тя внася елемент на възбуда.

— Радвам се, защото според мен пък ти си самото съвършенство.

Останалите им дни просто летяха. Сутрин Тереза ходеше в редакцията за няколко часа, после се прибираше и прекарваше следобедите и вечерите с Гарет. Вечер или си поръчваха нещо за ядене за вкъщи, или отиваха да хапнат в някой от близките малки ресторанти. Понякога взимаха под наем и видеокасети, но в повечето случаи предпочитаха да остават сами, без странични забавления.

В петък вечер Кевин се обади от лагера и възбуден съобщи, че са го приели в първокласния детски отбор. Макар това да значеше, че мачовете ще се играят извън Бостън и Тереза трябваше да пътува с него през уикендите, тя се радваше за него. После, най-изненадващо, Кевин пожела да говори лично с Гарет. Гарет изслуша подробностите около победата му и го поздрави. След като затвориха телефона, Тереза отвори бутилка вино и двамата отпразнуваха бъдещите успехи на Кевин до малките часове на нощта.

В неделя сутринта — деня, в който Гарет си заминаваше — те се видяха с Диана и Брайън, сливайки късна закуска с обяд. Гарет веднага разбра какво харесва Тереза в Диана. Тя беше очарователна и забавна и разсмиваше всички. Разпитваше Гарет за подводното плуване и ветроходството, а Брайън вметна, че на негово място нямало да върши нищо както трябва, защото голфът щял да обсеби живота му.

На Тереза ѝ беше приятно, че Гарет и приятелите ѝ се харесаха взаимно. След като се нахраниха, Диана и Тереза се извиниха и отидоха в тоалетната да си побъбрят.

— Как го намираш? — попита очаквателно Тереза.

— Чудесен е — призна Диана. Дори е по-хубав в действителност, отколкото на снимките, които си му правила.

— Вярно е. Всеки път, като го погледна, и сърцето ми се разтуптява.