Докато я слушаше, се улови, че се е вторачил в снимката на Катерин върху нощното шкафче. Минаха секунди, преди да отговори:

— Разбира се… Защо не.

— Май не си много сигурен, че го искаш.

— Сигурен съм.

— Тогава да няма нещо друго?

— Не.

Тя се поколеба и попита:

— Наистина ли си добре, Гарет?


Трябваха му два-три дни и няколко телефонни разговора с Тереза, за да се почувства отново както преди. Един-два пъти ѝ се обади късно вечерта само за да чуе гласа ѝ.

— Здравей! Пак съм аз.

— Здрасти, Гарет, какво има? — попита тя сънливо.

— Нищо особено. Просто исках да ти пожелая „лека нощ“, преди да се шмугнеш в леглото.

— Вече съм в леглото.

— Колко е часът?

Тя погледна към часовника.

— Наближава полунощ.

— Защо си още будна? Трябваше вече да спиш — скара ѝ се на шега той и накрая изчака тя да затвори.

Понякога, ако не можеше да спи, се отдаваше на размисли за седмицата, прекарана с Тереза, спомняше си как милваше кожата ѝ и преливаше от желание да я прегърне отново.

После, като влезеше в спалнята, виждаше снимката на Катерин до леглото си. Тогава сънят изплуваше в съзнанието му с кристална яснота.

Знаеше, че още не се е отърсил от този сън. Преди време щеше да седне и да напише писмо до Катерин, за да излее душата си. После щеше да потегли с „Хепънстанс“ по същия маршрут, по който двамата с Катерин поеха в открито море след ремонта на яхтата.

Затова му се стори странно, че този път не беше в състояние да го направи. Седна да пише, но думите просто не идваха. Накрая, обезсърчен, се насили да си спомни.

— Виж ти, каква изненада! — възкликна Гарет и посочи чинията на Катерин пълна със салата от спанак.

Катерин сви нахакано рамене.

— Какво толкова чудно има, че ям салата?

— Не ми е чудно за салатата — отвърна, той, — а за това, че тази седмица ядеш за трети път една и съща салата.

— Така е. Не мога да ѝ се наситя. И аз не знам защо.

— Ако продължаващ така, ще се превърнеш в заек.

Тя се разсмя и започна да подправя салатата.

— В такъв случай — посочи тя с брадичка него вата чиния, — ако ти пък продължаваш да ядеш само морска храна, ще се превърнеш в акула.

— Аз съм си акула.

— Може и да си акула, но ако не престанеш да ме дразниш, няма да ти се удаде възможността да ми го докажеш.

Той се усмихна.

— Тогава искаш ли да ти го докажа този уикенд?

— Как ще стане? Нали ще работиш тогава?

— Няма да работя. Може и да не повярваш, но така си подредих графика, че да съм свободен. Не помня вече откога не сме прекарвали цял уикенд заедно.

— И какво си намислил?

— Не знам още. Може да се разходим с яхтата или нещо друго. Каквото ти поискаш.

Тя се засмя.

— О, аз имах големи планове… Да отскоча до Париж, за да пообиколя магазините или да ида за два-три дена някъде на сафари… Но може и да променя плановете си.

— Ами тогава се готви за среща, с мен.

Докато дните се изнизваха, сънят постепенно избледня. След всеки разговор с Тереза Гарет се чувстваше малко по-обновен. Един-два пъти разговаря и с Кевин и въодушевлението на момчето от присъствието на Гарет в живота им също го караше да стъпва по-твърдо на земята. Макар поради августовската жега и влага времето да минаваше по-бавно, той гледаше непрекъснато да си запълва дните с работа и правеше всичко възможно да не мисли за усложненията в създалото се положение.

Две седмици по-късно — няколко дни преди да отпътува за Бостън — Гарет готвеше нещо в кухнята, когато телефонът иззвъня.

— Ей, особняко, здравей! Имаш ли няколко свободни минути?

— За теб винаги ще се намерят свободни минути.

— Обаждам ти се само за да разбера в колко часа пристигаш. Миналия път, когато говорихме, още не знаеше.

— Един момент — каза той и затършува в едно чекмедже за самолетния си билет. — А, ето го… Пристигам в Бостън в един и пет.

— А, чудесно. Защото преди това отивам да изпратя Кевин и тъкмо ще имам достатъчно време да оправя апартамента.

— Заради мен ли?

— Ще ти бъде оказано най-голямо внимание, дори и праха ще избърша.

— Чувствам се поласкан.

— И с право. Само ти и родителите ми заслужавате тази чест.

— Да нося ли бели ръкавици, за да проверя дали си си свършила добре работата?

— Само посмей и няма да доживееш до вечерта!

Той се разсмя и смени темата.

— Чакам с нетърпение да те видя. Гласът му прозвуча съвсем искрено. — Последните три седмици ми се сториха по-мъчителни от предишните две.

— Сигурно. Долових го по гласа ти. Ти наистина беше много умърлушен напоследък и… започнах да се безпокоя за теб.

Той се запита дали Тереза подозира причината за меланхолията му и побърза да пропъди тази мисъл:

— Вярно е, но преодолях това състояние. Багажът ми вече е готов.

— Надявам се, няма да го претъпкваш с излишни неща.

— Като какви?

— Като… знам ли… като пижама например.

Той прихна.

— Не спя с пижама.

— Хубаво, защото и да спеше, нямаше да ти е нужна.

След три дена Гарет Блейк пристигна в Бостън.

След като го посрещна на летището, Тереза го разведе малко из града. Обядваха в „Фанюъл хол“, наблюдаваха спортните гребни лодки, които се плъзгаха по река Чарлс, направиха бърза обиколка на харвардското университетско градче. Както обикновено, през цялото време се държаха за ръце и се радваха, че са отново заедно.

Неведнъж Гарет се улови, че се пита защо последните три седмици му се сториха толкова мъчителни. Знаеше, че част от безпокойството му се дължеше на последния му сън, но сега, когато беше с Тереза, тревожните чувства от съня му изглеждаха далечни и неоснователни. Всеки път, когато Тереза се засмееше или стиснеше ръката му, на преден план излизаха чувствата, които го владееха по време на последното ѝ пребиваване в Уилмингтън, и пропъждаха мрачните мисли, които се бяха натрупали в нейно отсъствие.

Когато започна да захладнява и слънцето се скри зад върхарите на дърветата, двамата се отбиха да си вземат храна за вкъщи от един мексикански ресторант. Както седяха на пода във всекидневната ѝ на светлината на свещи, Гарет обходи с поглед стаята.

— Много ти е хубаво тук — отбеляза той, докато си топваше от фасула с тънък резен тортила. — Не знам защо си представях апартамента ти по-малък. А той се оказа дори по-голям от къщата ми.

— Малко по-голям е, но ти благодаря. За мен и Кевин върши работа, удобен е във всяко едно отношение.

— Като близост до ресторанти ли?

— Точно така. Не се шегувах, когато ти казах, че не си падам по готвенето. Не съм втората Март Стюарт.

— Коя?

— Няма значение.

Навън шумът от уличното движение се чуваше доста силно. Спирачки изскърцаха, клаксон изсвири пронизително, след миг още клаксони се присъединиха и увеличиха какофонията.

— Винаги ли е толкова „тихо“ тук?

Тя кимна към прозорците.

— В петък и събота вечер е най-ужасно, но в другите дни е по-поносимо. Но човек свиква, като поживее по-дълго.

Шумът от уличното движение не стихваше. В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше.

— Ще пуснеш ли някаква музика? — предложи Гарет.

— Разбира се. Каква да бъде?

— Обичам и двата вида… — отвърна той и замълча, за да произведе ефект — и кънтри, и уестърна.

Тя се разсмя.

— Нямам нито от едната, нито от другата.

Той поклати глава, доволен от собствения си хумор.

— Занасям се. Това е една много стара шега. Не е кой знае колко забавна, но от години чаках удобен момент, за да я подметна.

— Е, на място я каза.

Сега той на свой ред се разсмя.

— Та да се върна на въпроса си… Каква музика харесваш? — настоя да узнае тя.

— Каквато и да пуснеш, ще ми хареса.

— Какво ще кажеш за джаз?

— Чудесно.

Тереза стана, избра един компактдиск с музика, която предположи, че Гарет ще хареса, и го пусна. След минути музиката заглуши уличния шум, който започваше да стихва.

— Е, как намираш Бостън засега? — попита тя, сядайки на мястото си.

— Харесва ми. За голям град не е лош. Не е толкова безличен, колкото си го мислех, а и е много чист. Явно съм си го представял другояче, нали разбираш — тълпи от хора, асфалт, високи сгради, никакви дървета по улиците и просяци на всеки ъгъл. Но съвсем не е така.

Тя се усмихна.

— Приятен град, нали? Има си свой собствен облик. Особено като вземеш предвид какви развлечения предлага: симфонични концерти, музеи или просто разходки в парка. За всекиго има по нещо тук, дори и ветроходен клуб.

— Разбирам защо ти харесва да живееш тук — каза той и се запита защо тонът ѝ прозвуча така, сякаш продаваше това място.

— Да, на Кевин също му харесва.

Той смени темата.

— Каза, че Кевин е заминал на спортен лагер.

— Да. Тренира, за да кандидатства за първокласния футболен отбор за деца до дванайсет години. Не знам дали ще успее, но той смята, че имал добър шут.

— Може и да успее.

— Може — кимна тя. Побутна настрани вече празните им чинии и се премести по-близо до него. И заговори тихичко: — Стига сме говорили за Кевин. Имаме да си приказваме за толкова други неща.

— Какви например?

Тя го целуна по врата.

— Ами например какво искам да правя с теб сега, когато те имам само за себе си.

— Наистина ли искаш само да си говорим за това?

— Прав си — прошепна тя. — Защо да си губим времето в приказки.


На следващия ден Тереза отново разведе Гарет из Бостън, като по-голямата част от преди обеда прекараха в италианския квартал в Норт енд — разхождаха се из тесните, виещи се улички и сядаха някъде да си поръчат кифлички с крем и кафе. Гарет знаеше, че Тереза води рубрика във вестник, но поиска да узнае нещо повече за работата ѝ и докато се разхождаха бавно, я попита: