— Всичко.

— Ще се омъжиш ли за Гарет.

— Не знам. Защо?

— А искаш ли?

Тя не отговори веднага.

— Не съм сигурна. Знам само, че все още не искам да се омъжвам за него. Трябва да се опознаем още малко.

— Но може да поискаш да се омъжиш за него по-нататък.

— Може.

Кевин въздъхна облекчен.

— Радвам се. Стори ми се, че си щастлива с него.

— Нима забелязваш такива неща?

— Мамо, та аз съм на дванайсет години. Знам повече, отколкото си мислиш.

Тя го погали по ръката.

— Добре, а как ще реагираш, ако ти кажа, че наистина искам да се омъжа за него час по-скоро?

Той замълча и след малко отговори:

— Предполагам, че ще се зачудя къде точно ще живеем.

За нищо на света Тереза нямаше да измисли по-добър отговор. Къде наистина?

11

Четири дни след като Тереза си замина от Уилмингтън, Гарет пак сънува, но този път в съня му се яви Катерин. Двамата с нея бяха на една поляна, граничеща със стръмна скала, която гледаше към океана. Те вървяха, хванати ръка за ръка, говореха си и по едно време Гарет каза нещо, което я разсмя. Изведнъж тя го пусна, затича се и през рамо му извика да я догони. Той се спусна да я настигне, заливайки се от смях, и изпита същото чувство като в деня на сватбата им.

Докато я гледаше как тича, пак си каза колко е красива. Нейната развяваща се коса улавяше светлината на високото жълто слънце, стройните ѝ крака се движеха ритмично и леко. Усмивката ѝ, въпреки че тичаше, също беше естествена и спокойна, сякаш стоеше на едно място.

— Хайде, Гарет, хвани ме! — подкани го пак тя.

Звънкият ѝ смях, който последва, проехтя във въздуха като музика.

Докато бавно я настигаше, видя, че тя тича право към скалата и като че ли във възбудата и радостта си не съзнаваше накъде отива.

Но това е глупаво, помисли си той, тя не може да не го съзнава.

Гарет ѝ извика да спре, тя обаче затича още по-бързо. Приближаваше ръба на скалата.

Изпълнен с неописуем ужас, установи, че е все още много далече от нея, за да успее да я хване.

Затича се с всички сили, като ѝ крещеше да се връща. Но тя сякаш не го чуваше. Той усети как адреналинът му се покачва, подхранван от парализиращия го страх.

„Катерин, спри! — извика той с пълно гърло. — Стой далече от скалата! Внимавай накъде тичаш!“ Колкото по-силно викаше, толкова по-слаб излизаше гласът му, докато накрая премина в шепот.

Катерин продължаваше да тича, без да му обръща внимание. Беше стигнала вече на няколко метра от скалата.

Той се приближаваше.

Но все още беше далече.

„Спри!“ — извика той отново, макар да знаеше, че тя не можеше да го чуе. От него почти не излизаше глас. Паниката, която го обзе, беше неописуема. Мислено подтикваше краката си да се движат по-бързо, но те започнаха да се уморяват и да натежават след всяка следваща крачка.

Няма да я стигна, изплашен си помисли той.

Точно тогава тя се закова на място така ненадейно, както ненадейно бе хукнала да тича.

Стоеше на сантиметри от ръба на скалата.

„Не мърдай!“ — извика той, но пак излезе само шепот. Спря на половин метър от нея и протегна ръка, дишайки тежко. „Тръгни към мен — подкани я той умолително, — стоиш на ръба.“

Тя се усмихна и погледна назад през рамо. Като видя, че всеки момент може да падне, се обърна отново към него. „Какво си помисли, че ще ме загубиш ли?“ „Да — отвърна той тихо, — но ти обещавам, че никога повече няма да допусна това да се повтори.“

Гарет се събуди и седна в леглото. Минаха няколко часа, преди да заспи отново, но този път спа на пресекулки и на сутринта едва успя да стане към десет часа. Чувстваше се изтощен и потиснат и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за съня си. Не знаеше какво да прави и се обади на баща си да се видят и да закусят на обичайното им място.

— Не мога да си обясня защо се чувствам така — сподели той с баща си след първите общи приказки, които си размениха. — Просто не мога и това е!

Баща му не каза нищо, само го наблюдаваше над ръба на чашата си с кафе, докато синът му говореше.

— Да кажеш, че е направила нещо, с което да ме разстрои, не. Прекарахме няколко дълги дни заедно и аз не преставам да мисля за нея. Запознах се и със сина ѝ — чудесно момче. Само дето… Не знам… не знам дали ще мога да го запазя. — Гарет замълча. Единствените звуци идваха от масите наоколо.

— Кое да запазиш? — обади се най-накрая Джеб Блейк. Гарет разбъркваше разсеяно кафето си.

— Не знам дали ще я видя отново.

Баща му повдигна безмълвно едната си вежда и Гарет продължи:

— Може би не е писано да продължим да се виждаме. Та тя дори не живее тук, а на хиляда километра. Има си свой живот, свои интереси. А аз съм тук и водя напълно уединен живот. Може би тя ще се чувства по-добре с друг човек, с когото ще може да се среща редовно.

Той се замисли над думите си, съзнавайки, че не си вярва напълно. И все пак не му се искаше да каже на баща си за съня си.

— Така де, как да изградим връзката си, като не се виждаме често?

Баща му пак не каза нищо и Гарет продължи, сякаш говореше на себе си.

— Ако живееше тук и я виждах всеки ден, сигурно бих се чувствал другояче. Но като е далече… — Гласът му се загуби и той отново се опита да вникне в смисъла на това, което говори. После продължи: — Не виждам как ще стане. Много мислих за това и не ми се струва възможно. Аз не искам да се местя в Бостън и съм сигурен, че тя пък няма да иска да се пренесе тук, така че докъде ще стигнем при това положение?

Той пак млъкна и изчака баща му да каже нещо, каквото и да е в отговор на разсъжденията му. Но дълго време той не издаде звук. Най-накрая отмести поглед настрани и заговори тихо:

— На мен ми се струва, че си търсиш извинение. Опитваш се да убедиш себе си и ме използваш за слушател.

— Не, татко, съвсем не е така. Просто се опитвам да проумея положението.

— Ти на кого си мислиш, че говориш, Гарет? Понякога ми се струва, че гледаш на мен така, сякаш съм расъл в саксия и съм минал през живота, без да науча нищо. Само че аз разбирам много добре какво изживяваш. Ти толкова дълго време живееш самотно, че сега се страхуваш при мисълта какво ще се случи, ако срещнеш друга жена, която ще те извади от това състояние.

— Не се страхувам — възрази Гарет.

— Дори пред себе си не можеш да го признаеш — прекъсна го остро баща му. Разочарованието в гласа му бе ясно доловимо. — Знаеш ли, сине, когато майка ти се спомина, аз също си търсех извинения. Години наред си втълпявах подобни неща. И искаш ли да узнаеш докъде ме докара това? — Той се вгледа в сина си. — Дотам, че сега съм стар и уморен и преди всичко — самотен. Ако можех да се върна назад, щях да променя много неща и проклет да съм, ако те оставя да постъпиш като мен! — Джеб замълча, после заговори с по-мек тон: — Сглупих, Гарет, много сглупих, че не поисках да си намеря друга жена. Сглупих, че се чувствах виновен към майка ти, че продължих да живея сам и непрекъснато се измъчвах и се питах какво ли би си помислила тя. И знаеш ли какво? Мисля, че майка ти нямаше да има нищо против да се събера с някоя жена. Дори щеше да е доволна. И знаеш ли защо?

Гарет не отговори.

— Защото ме обичаше. И ако ти си въобразяваш, че показваш любовта си към Катерин, като се обричаш на самота, значи някъде съм сбъркал във възпитанието ти.

— Не си сбъркал.

— Не може да не съм сбъркал. Защото, като те гледам, все едно виждам себе си и честно казано, предпочитам да виждам друг човек, човек, който е стигнал до заключението, че няма нищо лошо в това да продължи напред, да си намери някого, който да го направи щастлив. Но в този момент имам чувството, че гледам в огледало и виждам себе си преди двайсет години.


Гарет прекара остатъка от деня сам — разхождаше се по брега и размишляваше над думите на баща си. Даде си сметка, че не беше откровен още от самото начало на разговора им и затова не се изненада, че баща му го разкри. Добре де, тогава защо поиска да разговаря с него? Дали защото дълбоко в себе си искаше баща му да реагира точно така?

С превалянето на следобеда унинието му отстъпи място на объркаността му, а после и на нещо като вцепенение. Но когато по-късно вечерта се обади на Тереза, чувството на измяна, което го бе изпълвало в резултат на съня му, се уталожи, преди да чуе гласа ѝ. Не изчезна напълно, но не беше чак толкова силно, и когато тя вдигна слушалката, вече почти се бе стопило. Гласът ѝ му напомни как се бе чувствал, докато бяха заедно.

— Радвам се, че се обади — каза тя весело. — Много си мислех за теб днес.

— Аз също — отвърна той. — Така ми се иска да си тук сега.

— Добре ли си? Звучиш малко унило.

— Добре съм… Просто съм самотен, нищо повече. Как мина денят ти?

— Както винаги. Много работа в редакцията, много работа вкъщи… Но сега съм по-добре, като те чух.

Гарет се усмихна.

— Кевин там ли е?

— В стаята си е, чете една книга за подводния спорт. Заяви ми, че като порасне, иска да стане инструктор по подводен спорт.

— Откъде му хрумна тази идея?

— Нямам представа — отвърна тя многозначително. — А ти? Какво прави днес?

— Почти нищо. Не ходих в магазина… Взех си нещо като почивен ден и бродих по плажа.

— И си мечтал за мен, надявам се, а?

Не му убягна иронията в гласа ѝ. Не отговори на въпроса ѝ.

— Просто днес ми липсваше.

— Но ние едва преди няколко дни се разделихме — каза тя нежно.

— Е, да. Като стана дума за това, кога ще се видим отново?

Тереза седна до масата в трапезарията и погледна в настолния си бележник-календар.

— Ммм… Да речем след три седмици? Мислих си защо да не дойдеш ти тук този път. Кевин ще бъде на лагер с отбора по футбол, така че ще бъдем сами.

— А не искаш ли пак ти да дойдеш?

— Предпочитам ти да дойдеш, ако това те устройва. Останаха ми малко дни отпуска и така ще мога да ги спестя. Освен това мисля, че е крайно време да излезеш от Северна Каролина просто за да видиш какво предлага останалата част от страната.